Последно посещение: Съб Дек 10, 2016 4:37 pm Дата и час: Съб Дек 10, 2016 4:37 pm




 [ 5 мнения ] 
Репресии срещу национализма и ревизионизма в Европа 
Автор Съобщение
Аватар

Регистриран на: Вто Апр 28, 2009 11:44 pm
Мнения: 129
(View: Всички /В темата)

Мнение Репресии срещу национализма и ревизионизма в Европа
Съдът в Мюнхен осъди бившият адвокат на “Националдемократичеката партия на Германия” на 6 години затвор. На 72-годишният са предявени обвинения по няколко дела за изразяване на политически некоректно мнение. С подобно обвинение само преди няколко седмици съдът в Ландсхут вече го осъди на 10 месеца затвор. Предстои му още едно дело пред съда в Потсдам, по същите обвинения, за което се очаква да получи още 4 години и 9 месеца затвор. Причината за всичките тези дела срещу Хорст Малер са неговите открито изразявани съмнения относно официалната държавна доктрина в Германия относно “Холокау$та”. Неговото желание да разкрие истината за тези събития обаче бива представяна за един вид пропаганда срещу евреите и по този начин свободата на словото за пореден път бива потъпквана в Германия. В Мюнхен, Малер е съден, че във видео клип е нарекъл “Холокау$та”: “Най-голямата и брутална лъжа в световната история”. Освен това той е извършил “страшното престъпление” да разпраща на свои познати книга с диск на един друг осъден дисидент и ревизионист - Гермар Рудолф. С това се достига до един от върховете на фарса във федералната република, която обаче продължава гордо да бъде наричана от тамошните политици: “Най-свободната държава, която е имало на германска почва”. За каква свобода става въпрос, когато един дисидент бива осъждан заради “престъпление на мисълта” на 6 години, все едно е опасен престъпник или убиец? Явно обаче всичко е допустимо, когато става въпрос за това да изразиш съмнение относно неща, които уж са се случили през Втората световна война. С днешната присъда и имайки предвид напредналата възраст на осъдения, доста е възможно съдиите, които произнесоха тази срамна присъда да са и палачи на Хорст Малер, защото той надали ще излезне жив от затвора. Още по време на самия процес срещу него е издадена заповед за арест, която той е очаквал, заради което е носил със себе си куфар с най-необходимите му за затвора вещи. Ключовете от колата си той предал на доверено свое лице, който да се погрижи за нея след ареста му.

+++ КОЙ Е ХОРСТ МАЛЕР? +++

72-годишният Хорст Малер има дълга и пъстра политическа кариера. Завършва право в Берлин и като адвокат защитава редица водачи на лявото младежко движение в Германия от 60-те и 70-те години (самият той е един от тях), между които Руди Дучке, Андреас Бадер (Неформален водач на въоражената революционна група Бадер-Майнфох) и Гудрун Енслин. През 1970 година е един от основателите на RAF (Фракция червена армия). След бягството на Бадер от затвора, за което помага и Малер, група от 20 членове на RAF заминават за Йордания, където са обучавани във водене на въоражена съпротива, във военнен лагер на „Народния фронт за освобождение на Палестина”. На 8-ми октомври 1970 година е арестуван в Берлин и осъден на 14 години затвор по обвинение в банков обир и помощ за бягство от затвор. Негов адвокат в този процес е бъдещия вътрешен министър на Германия Ото Шили. През 1980 година е освободен от затвора, не и без помощта на тогаващния му адвокат, бъдещия федерален канцлер Герхард Шрьодер. Още по време на престоя си в затвора Малер започва да променя политическите са възгледи. След освобождаването му от ляв антисистемен активист преминава в националния лагер, като осъзнава, че националната опозиция е единствената алтернатива на либерално-демократичната политическа система, която е наложена в Германия от окупаторите след 1945 г. През 2000 г. става член на НПД и в качеството са на адвокат защитава партията пред конституциония съд, в делото с което държавата иска да забрани партията. В края сметка с помощта на Малер делото е спечелено и плановете на „демократичната” власт в Германия се провалят. През 2003 г. напуска НПД и основава „Съюза за рехабилитация на преследваните за отричане на холокауста”, в който членуват много исторически ревизионисти. През 2008 г. съюза е забранен. През 2004 г. му е отнето правото да практикува като адвокат, а през 2006 г. му е отнет задграничния паспорт за 6 месеца, за да не може да присъства на конференцията за холокауста в Техеран. Външното министерство обосновава своето решение с това, че „Малер със своите антисемитски изказвания на конференцията ще навреди сериозно на имиджа на Федерална република Германия”. Същата година влиза за 10 месеца зад решетиките за „антисемитски коментари”. При влизането си в затворническия комплекс в Котбус той се сбогува с 35-мата негови привърженици, които го изпращат, с вдигната дясна ръка и възгласа „Хайл”. За това си „престъпление” е осъден в последствие на още 11 месеца затвор.

_________________
ЗА НАЦИОНАЛНО МОГЪЩА И СОЦИАЛНО СПРАВЕДЛИВА БЪЛГАРИЯ!


Вто Апр 28, 2009 11:53 pm Профил WWW
Аватар

Регистриран на: Вто Апр 28, 2009 11:44 pm
Мнения: 129
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Репресии срещу национализма и ревизионизма в Европа
Световната парична измама
Парите ги няма!
Хорст Малер Берлин,
08.01.2009

Това, което отдавна очаквах и със сигурност предвиждах, сега настъпи – едно историческо, революционно преустройство, което може би се случва веднъж на хилядолетие. Светът се намира в пълен прелом, и след твърде кратко време нищо няма да бъде така, както сме свикнали, всичко ще се промени. Въпросът е какво трябва да се направи при това положение; – това, което предотвратява бедата! Светът пропада в едно неописуемо бедствие и трябва да положим всички усилия, за да го преодолеем. Това обаче може да стане, само ако знаем в каква посока да поемем, как ще се развие тази катастрофална ситуация, тъй като това не е крайната точка, (краят на историята), а само един преходен момент от едно безкрайно развитие. Трябва да си направим равносметка какво в действителност се е случило, върху същността на този прелом. Можем да го кажем направо: – Парите ги няма! Един анекдот, разказва как Алън Грийнспан, доскорошният шеф на валутния фонд, който по време на технологическата криза слушал как някакъв новобогаташ се вайка за загубите претърпял при спукването на „технологичния балон“: „– Къде са парите ми!” Грийнспан уж го потупал по рамото и му казал: „– Любезни приятелю, парите ти не са изчезнали, а просто са се озовали в нечий друг джоб!“ Днес обаче знаем, че това е невярна информация – парите действително ги няма. И това, именно, е проблема. Светът не може да съществува без пари. Целият икономически процес се основава на тях и не може да се върнем обратно в каменната епоха. И така, от къде ще дойдат сега парите гарантиращи съществуването на народите просъществуващи с помощта на парите. Но какво в същност са парите? Нобелови лауреати откровено признават, че не могат да отговорят на този въпрос, само умеят да си служат с тях, но не са схванали същността на парите. Един германец, химика Бернд Щрийгел, който заедно с други двама – Гюнтер Ханих и Томас Шаубер си поставят въпроса какво са парите, как са се появили. Ако се разбере как са се появили, ще разберем и тяхната същност. Като учени, за да стигнат до теоретични изводи, те се заемат задълбочено c подробни исторически изследвания във връзка с този въпрос, да търсят кълновете за зараждане на някаква парична система. За да бъда кратък, ще ви кажа направо резултатa от тези изследвания:
Парите не са нещо реално. Банкнотите минаващи от ръка на ръка не са самите пари, а само символ на парите. Парите са един вид обществено отношение, не можем да ги видим, да ги докоснем, да ги претеглим, да ги носим, те са нещо чисто нематериално; най-общо взето, те са обществено отношение и въпросът е какво особено обществено отношение представляват парите. Тримата учени изследователи стигат до извода, че парите са обществено отношение на доверие. Но какво означава това, каква е същността на това доверие? Точно това трябва да си изясним, защото тъкмо от тази изходна точка започва пътят, който ще поемем, за да имаме отново пари. Онзи, който печата една банкнота, за да я пусне в обръщение, ще я размени с някого само тогава, когато този, който трябва дa вземе банкнотата (и е донесъл на пазара нещо олицетворяващо реална стока за размяна – един хляб, костюм, кола) – е убеден, че може срещу нея утре, в другиден или след е на година да получи от пазара друга стока, имаща приблизително подобна стойност на това, за което той е приел банкнотата. Това предполага, че този, който пуска банкнотата в обръщение е някой, който е в състояние да гарантира нейната стойност, така че тази банкнота утре, в другиден или след една година на пазара, ще е нещо което има съотносителната (реципрочната) стойност на предмета за потребление, както когато е била преди в портмонето. Това е един сложен и многостранен механизъм. От тази стабилност на стойността произлиза основата на доверието. Историята показва, че инстанцията, основа на това доверие на една неказана, но очаквана гаранция, представлява обществената институция, парично-събирателен пункт, наречен банка. В икономическия процес, който схващаме като капиталистическо производство, съществува един момент, в който на пазара предлагания продукт, бива разменен срещу пари. В този продукт са вложени на дялове средствата за машините, с който е произведен този продукт, сградите, в който са инсталирани тези машини и т.н., и посредством пазара, чрез продажбата на продукта те се възвръщат на малки части обратно при този, който е вложил капитала си в производството. Обаче, на него вече не му е необходимо да ги инвестира в нови машини или сгради. И какво прави с тези пари? Той търси някой, който да вземе тези пари срещу лихва, и да стане така, както той си представя, че парите „да работят“ за него – това е банката. Грижата на банкера, събиращ по този начин парите под формата на влогове от своите клиенти е отново да ги инвестира. Той трябва да плаща лихви за тези пари, затова е необходимо така да ги организира, че парите да бъдат вложени, реинвестирани в производствен процес създаващ продукти за потребление, които на свой ред като стоки, като разменни стойности му връщат по този начин парите обратно. Това е функцията на банката. Тя има също така и други необходими функции, като например посредник за платежен обмен. Тези банки са възникнали изключително в частни ръце, предимно в еврейски ръце (тук нещата стоят другояче, но това е специална тема), нарастват в течение на времето. Когато един производител, произвеждащ стоки за консумация или друго практическо приложение произведе прекалено много стока, и не може да я пласира той фалира. Това е така кризисния механизъм, който Карл Маркс описва като криза на свръхпроизводството, неизбежна при определени условия.

При парите е по-различно. Те не могат да бъдат прекалено много. Парите си остават пари. Банкерът, даващ ги под формата на кредит на производителя, организиращ производството на стоки, изплащащ от своя страна заема, се грижи парите да останат пари. Парите не биват унищожавани, като старо желязо. Cъгласно лихвено-лихвената формула се получават се лихви които биват отново вложени – правят се реиинвестиции. Това е лесно да се разбере; знае се че при такъв един процес лихвите се влагат в производство, носещо на свой ред лихвени лихви и т.н. От начало това натрупване върви бавно нагоре. Първоначално лихвите не водят до големи натрупвания, но сумата капитал става все по-голяма. В последна сметка този процес достига до една точка, когато той тръгва все по-стремглаво, почти вертикално нагоре, нещо, което може да се изчисли математически. Това доказва и общественото развитие. В разстояние на няколко столетия – 200-300 години, този основен капитал, който бива отново инвестиран, за да носи лихви и като годишна лихвена печалба нараства до такива огромни суми, които не могат да бъдат вложени в реалната икономика предназначена за задоволяване на потребности. Просто не може да се произвежда в огромни размери – не можем да носим два чифта обувки наведнъж, не може да се карат две коли и това води до известно ограничение. Изнамират се все нови продукти, това увеличава шансовете за инвестиране, но все някога се достига до един предел. Банковият капитал, посредством лихвено-лихвения механизъм се превръща в могъща сила; а както знаем парите са власт. В крайна сметка този капитал не може да бъде вложен в реалната икономика, не намира повече приложение. Първият изход от тази задънена улица – свръх-капитализирането в банковия сектор, бе превръщането на държавите в длъжници. Този процес започва чрез подвеждането на крале и князе, било то към охолен и бляскав живот [корумпиране на светската власт], или към водене на войни, финансирани от банкерите. Стига се до там, че гражданите на държавата, чрез данъци и заеми заплащат лукса и войните на своя монарх. За банкерите, това е сигурен гешефт, защото държавата не може да банкрутира. Тя или повишава данъците, или започва да печата пари, които, разбира се, нямат стойност. По този начин – чрез държавните дългове, държавите по целия свят бяха напълно изсмукани посредством този механизъм на държавния дълг и доведени, коя повече, коя по-малко, до банкрут. Можем да си представим какво означава това. Достатъчно е да се огледаме как това функционира. Така нареченото правителство взема нови кредити и по време на предизборна борба рисува в приказни краски, как ще предприеме това или онова, правят се щедри обещания, финансирани от банковия капитал чрез все нови и нови кредити. Както вече казахме, за банкерите няма по-добър длъжник от държавата. В течение на времето се натрупва толкова паричен капитал, че влагането му в системата на държавните дългове става невъзможно. Достига се точката, в която държавата е задлъжняла до такава степен, че тя не може повече да изпълнява своите задачи, дълговете не могат повече да растат, защото постъпленията от данъците не са в състояние да ги погасяват и държавата обеднява. Днес имаме бедни държави.
Трябва да имаме предвид, че държавният дълг е доведен до състояние, че държавата е очевидно банкрутирала без да признава това. Това е действителността по целия свят и предимно така наречените напреднали индустриализирани държави са стигнали до там. Текущите кредити и съответните им лихви вече не се покриват от
данъчните постъпления. Погасяването им засича и тогава банкерът намира изход казвайки: – Да направим така, аз ще повиша заема [ретрокредит], ти (държавата) ще изплащаш погасителните суми с лихвите на новия заем. При това положение всеки друг длъжник би бил принуден да обяви своята неплатежоспособност, но държавата не може да бъде подведена под съдебна отговорност. Тя получава нови и нови заеми от банковия апарат, за да изплаща старите си дългове, но с това държавният дълг нараства все повече и повече. Стига се до момента, в който държавата не може повече да изплаща дълговете си. За банковия капитал това е кризисен момент. Какво да се прави с парите? Тогава изобретателни мозъци, достойни за възхищение, стигат до идеята да създадат една т.н. „финансова индустрия“ – казино-индустрия. На пазара се предлагат ценни книжа, обещаващи на този, който ги закупи, лихви и то значително по-високи от тези на нормалните спестовни влогове или на кредитите свързани с реалната индустрия. Нормалните лихви са да кажем 7%, докато тези ценни книжа, наречени деривати или фючърс носят лихви от порядъка на 10, 12, 15%. Всички който имат налични пари се втурват като луди да ги купуват. Но знаем, с тези ценни книжа, банките не създават никакви стойности, те не носят никакви блага на света, само дават на тези, които ги купуват някаква мъглява гаранция за високи лихви. И това е всичко – един вид блъф! Това са измамни образувания. Така наречените „финансови продукти“ нямат никаква стойност, те не са реални продукти, а както сега стана очевидно, те са просто измамни химери. Това не може да се обясни с ненаситност или алчност на хората, а просто е принуда произтичаща от самата система. В продължение на векове се е натрупал токова голям паричен капитал, който по начина по който сме свикнали, а именно по либерално-капиталистически начин, не можем да просъществуваме. Системата натрупа такава огромна парична маса, гладна за лихви и това унищожава всичко – като раков тумор. Всеки който наблюдава това, може да каже: – Край на капитализма, но какво да правим сега? Да направим социализъм, или комунизъм, или да направим националсоциализъм? Но всички, които чрез парите са се добрали до властта, естествено се стремят да запазят тази власт, тя очевидно е удобна, носи им известна сигурност; все по-голяма власт, все повече пари, все повече лихви. Те няма да се оттеглят доброволно. Необходима е една катастрофа, резултат от която ще бъде тяхното отстраняване от властта. Сега става точно това. Цялата система е система на измамата, а измамата функционира само до тогава, докато не бъде разкрита. От тази криза става очевидно, че целият финансов пазар, в световен мащаб е основаван на измама. Налице е също и реалната икономика, нуждаеща се от кредити, но тя не играе решаваща роля. Решаващата роля днес играе финансовият капитал, почиващ на измамата, който може да съществува единствено чрез предлагането на измамни така наречени „финансови продукти“. Това сега става очевидно.

За това, инстанцията, която би трябвало да въплъщава доверието в паричната система, за което споменах по-горе, която трябва да гарантира стойността на паричните знаци, тази инстанция е разобличена като мошеническа агентура. Когато някой е изобличен като мошеник, губи безвъзвратно всякакво доверие. С това основните принципи на съществуващата днес парична система са унищожени, затова и парите са изчезнали, парите – като обществено отношение на доверие. Парите са изчезнали, защото доверието в тях е изчезнало. Затова днес четем постоянно за криза на доверието, дори банките помежду си нямат доверие една на друга. Държавата, от своя страна обещава гаранции, твърди, че ще овладее положението и ще вкара нещата в ред, само че и самата държава е фалирала. Cега и банките са фалирали, парите ги няма, защoто доверието е загубено. Как е възможно една разорена държава, сама длъжница на банките, от своя страна да спасява същите тези банки от банкрут и да възвърне общественото доверие, щото банките, пускайки пари в обръщение да гарантират тяхната стойност? Как е възможно това? Нали самата държава е черпила от тези банки средства, за да изпълнява своите задачи и да изплаща своите собствени дългове към тях. Постъпленията от данъците са изразходвани до краен предел. Народът е възмутен и недоволството на работещите данъкоплатци расте, положението придобива революционен характер. Това е положението! Държавата не е в състояние да спаси банките банкрутирали поради загубата на доверие. Всичко е просто безсмислено дърдорене, и само продължение на измамната политика присъща на системата. Бързо става очевидно, че всички тези „спасителни пакети“ няма да доведат до нищо, а само ще влошат още повече положението, ще ускорят обезценяването, изчезването на парите. Какво прави сега държавата, даваща гаранции? В Съединените щати правителството отпуска 760 милиарда долара „инжекции“ на банките, за да ги спаси открито да обявяват техния фалит, благодарение на държаваните гаранции, да не признаят своята неплатежоспособност, да не се озоват на подсъдимата скамейка. Какво може да направи сега държавата, ако трябва да даде реално тези пари, когато и кажат: – Ние се нуждаем от парите, които ни бяха обещани. Държавата ще каже: – От къде да взема тези пари? Банките са банкрут, те не ми дават повече нищо. Тя ще трябва да се опита да си възвърне монопола върху печатането на пари [паричната емисия]. В САЩ този монопол е в ръцете на частни банки. Държавата трябва да започне да печата пари, но преди това и предстои да преглътне един твърде горчив хап. В действителност тя е заложник на банките. Трябва да се запитаме как е възможно това, когато четем, че в САЩ например, мнозинството от народа е против такива „спасителни пакети“ и се противопоставя енергично и гневно срещу тях, и въпреки това на другия ден се взима решение за отпускането им против волята на американския народ. Как това е възможно? Политиците имат своите уши, имат своите институти за изследване на общественото мнение, те знаят как народа мисли, и въпреки това действат против това настроение, твърде необичайно за тези политици. Те явно са изнудени. Сядайки на масата на преговорите банката казва:

– Ако вие (държавата) не ни дадете тези гаранции, ще обявим фалит пред съда и ще трябва да ни изплатите кредитите, които сте взели от нас. Това значи, че вие (държавата) трябва да ни изплатите заемите. Трябва да си представим това как този механизъм функционира. Държавата взема заем за три месеца и след три месеца трябва да ги изплати обратно. Държавата обаче не е в състояние да покрие задълженията си към банката и това е известно на всички, тя идва след три месеца и казва на банкера: – Продължи ми кредита и аз ще плащам тази допълнителна сума с лихвите от стария заем. Това обаче не функционира повече. Всички краткосрочни заеми ще дойдат до срока за предстоящо изплащане но не могат да бъдат продължени, защото банките са неплатежоспособни. И сега, това е което света на банковия капитал ще впише в „тетрадката за спомени“ на политиците: – Ако вие сега не ни спасите, тогава ще трябва да обявите открито своя банкрут! Тогава настъпва суматоха, настава паника, положението става неуправляемо. Политиците не виждащи друг изход се подават на натиска (казахме, че са изнудени) и нареждат изплащането на тези напълно илюзорни спасителни „финансови пакети“. Ще станем свидетели, още през настоящата година, обещаните заеми ще дойдат до предстоящо изплащане но не могат да бъдат изплатени, и те ще печатат нови пари. Това прилича на буркана мармалад, от който вземаме, но всяка една лъжица мармалад допълваме с вода, за да запазим общото количество и така, вземайки и допълвайки с вода, мармаладът полека лека се превръща в сладка течност, която не можем повече да си намажем на хляба. Това става сега – държавата ще започне да печата пари – това даже вече беше оповестено официално; в момента това е единствено възможната политика. Скоро ще стане очевидно, че не може да се доверяваме повече на тези банкноти. И тези, които така или иначе съгласно закона трябва да получават пари във формата на пенсии, заплати и т.н. ще гледат колкото се може по-скоро да се отърват от тях, защото ако днес парите имат все още някаква стойност, то утре не се знае каква ще е стойността им, Всеки ще се опита да спаси каквото може, освобождавайки се по най-бързия начин от парите, влагайки ги в предмети с предполагаема стойност. Посредством този механизъм на „разреждане“ остава налична само една малка част от паричната стойност на която те са разчитали; – на принципа на буркана с мармалад разреждан с вода.
Това е механизмът на хиперинфлацията – инфлация, поддържаща се и растяща от само себе си. Ние германците имаме опит с това. Колективната памет е съхранила спомена за хиперинфлацията от 1923, когато една чаша бира се е плащала с двуцифрено число в милиарди. Заплащанията са били в билиони! Един билион са 1000 милиарда! Такъв е бил по това време порядъкът на цените. Парите повече са нямали стойност. Пазарували са с пари, пренасяни в кошове за пране. Моите родители са ми описвали много реалистично, как са преживявали в това време. Те ми разказваха как са получавали заплата два пъти дневно, в кошове за пране и как трябвало в разстояние на половин ден, да разменят този кош с банкноти. На моят баща му хрумнала идеята да разменя тези пари за жетони за газ – навремето газовите инсталации са функционирали с такива жетони и с един жетон е можело човек да се отоплява два часа. Това е имало запазена стойност. Та той се е опитвал, колкото се може по-бързо да размени тези Затова, инстанцията, която би трябвало да въплъщава доверието в паричната система, за което споменах по-горе, която трябва да гарантира стойността на паричните знаци, тази инстанция е разобличена като мошеническа агентура. Когато някой е изобличен като мошеник, губи безвъзвратно всякакво доверие. С това основните принципи на съществуващата днес парична система са унищожени, затова и парите са изчезнали, парите – като обществено отношение на доверие. Парите са изчезнали, защото доверието в тях е изчезнало. Затова днес четем постоянно за криза на доверието, дори банките помежду си нямат доверие една на друга. Държавата, от своя страна обещава гаранции, твърди, че ще овладее положението и ще вкара нещата в ред, само че и самата държава е фалирала. Cега и банките са фалирали, парите ги няма, защoто доверието е загубено. Как е възможно една разорена държава, сама длъжница на банките, от своя страна да спасява същите тези банки от банкрут и да възвърне общественото доверие, щото банките, пускайки пари в обръщение да гарантират тяхната стойност? Как е възможно това? Нали самата държава е черпила от тези банки средства, за да изпълнява своите задачи и да изплаща своите собствени дългове към тях. Постъпленията от данъците са изразходвани до краен предел. Народът е възмутен и недоволството на работещите данъкоплатци расте, положението придобива революционен характер. Това е положението! Държавата не е в състояние да спаси банките банкрутирали поради загубата на доверие. Всичко е просто безсмислено дърдорене, и само продължение на измамната политика присъща на системата. Бързо става очевидно, че всички тези „спасителни пакети“ няма да доведат до нищо, а само ще влошат още повече положението, ще ускорят обезценяването, изчезването на парите. Какво прави сега държавата, даваща гаранции? В Съединените щати правителството отпуска 760 милиарда долара „инжекции“ на банките, за да ги спаси открито да обявяват техния фалит, благодарение на държаваните гаранции, да не признаят своята неплатежоспособност, да не се озоват на подсъдимата скамейка. Какво може да направи сега държавата, ако трябва да даде реално тези пари, когато и кажат: – Ние се нуждаем от парите, които ни бяха обещани. Държавата ще каже: – От къде да взема тези пари? Банките са банкрут, те не ми дават повече нищо. Тя ще трябва да се опита да си възвърне монопола върху печатането на пари [паричната емисия]. В САЩ този монопол е в ръцете на частни банки. Държавата трябва да започне да печата пари, но преди това и предстои да преглътне един твърде горчив хап. В действителност тя е заложник на банките. Трябва да се запитаме как е възможно това, когато четем, че в САЩ например, мнозинството от народа е против такива „спасителни пакети“ и се противопоставя енергично и гневно срещу тях, и въпреки това на другия ден се взима решение за отпускането им против волята на американския народ. Как това е възможно? Политиците имат своите уши, имат своите институти за изследване на общественото мнение, те знаят как народа мисли, и въпреки това действат против това настроение, твърде необичайно за тези политици. Те явно са изнудени. Сядайки на масата на преговорите банката казва:

– Ако вие (държавата) не ни дадете тези гаранции, ще обявим фалит пред съда и ще трябва да ни изплатите кредитите, които сте взели от нас. Това значи, че вие (държавата) трябва да ни изплатите заемите. Трябва да си представим това как този механизъм функционира. Държавата взема заем за три месеца и след три месеца трябва да ги изплати обратно. Държавата обаче не е в състояние да покрие задълженията си към банката и това е известно на всички, тя идва след три месеца и казва на банкера: – Продължи ми кредита и аз ще плащам тази допълнителна сума с лихвите от стария заем. Това обаче не функционира повече. Всички краткосрочни заеми ще дойдат до срока за предстоящо изплащане но не могат да бъдат продължени, защото банките са неплатежоспособни. И сега, това е което света на банковия капитал ще впише в „тетрадката за спомени“ на политиците: – Ако вие сега не ни спасите, тогава ще трябва да обявите открито своя банкрут! Тогава настъпва суматоха, настава паника, положението става неуправляемо. Политиците не виждащи друг изход се подават на натиска (казахме, че са изнудени) и нареждат изплащането на тези напълно илюзорни спасителни „финансови пакети“. Ще станем свидетели, още през настоящата година, обещаните заеми ще дойдат до предстоящо изплащане но не могат да бъдат изплатени, и те ще печатат нови пари. Това прилича на буркана мармалад, от който вземаме, но всяка една лъжица мармалад допълваме с вода, за да запазим общото количество и така, вземайки и допълвайки с вода, мармаладът полека лека се превръща в сладка течност, която не можем повече да си намажем на хляба. Това става сега – държавата ще започне да печата пари – това даже вече беше оповестено официално; в момента това е единствено възможната политика. Скоро ще стане очевидно, че не може да се доверяваме повече на тези банкноти. И тези, които така или иначе съгласно закона трябва да получават пари във формата на пенсии, заплати и т.н. ще гледат колкото се може по-скоро да се отърват от тях, защото ако днес парите имат все още някаква стойност, то утре не се знае каква ще е стойността им, Всеки ще се опита да спаси каквото може, освобождавайки се по най-бързия начин от парите, влагайки ги в предмети с предполагаема стойност. Посредством този механизъм на „разреждане“ остава налична само една малка част от паричната стойност на която те са разчитали; – на принципа на буркана с мармалад разреждан с вода.
Това е механизмът на хиперинфлацията – инфлация, поддържаща се и растяща от само себе си. Ние германците имаме опит с това. Колективната памет е съхранила спомена за хиперинфлацията от 1923, когато една чаша бира се е плащала с двуцифрено число в милиарди. Заплащанията са били в билиони! Един билион са 1000 милиарда! Такъв е бил по това време порядъкът на цените. Парите повече са нямали стойност. Пазарували са с пари, пренасяни в кошове за пране. Моите родители са ми описвали много реалистично, как са преживявали в това време. Те ми разказваха как са получавали заплата два пъти дневно, в кошове за пране и как трябвало в разстояние на половин ден, да разменят този кош с банкноти. На моят баща му хрумнала идеята да разменя тези пари за жетони за газ – навремето газовите инсталации са функционирали с такива жетони и с един жетон е можело човек да се отоплява два часа. Това е имало запазена стойност. Та той се е опитвал, колкото се може по-бързо да размени тези кошове с банкноти за газови жетони. Това означава, че тези пари са били в обръщение невероятно бързо на пазара, и съгласно пазарния механизъм на търсенето и предлагането, се обезценяват с неимоверна скорост. Това е процесът, който ни предстои. Той е неконтролируем и дори днес можем да прочетем във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”, че всички възможности за овладяване на полoжениeто са вече изчерпани и не остава нищо друго, освен да се печатат пари. А както знаем, това е лъжицата вода в буркана с мармалад и тогава мармалада повече не е мармалад, а само сладка течност. Чрез този механизъм парите ще изгубят напълно своята функция. Животът обаче върви напред. Катастрофата е само един, преходен момент, а не крайна точка на историята. Какво ни очаква? Живеем в епоха на разделение на труда, чрез посредничеството на парите. Всеки извършва някаква дейност, произвежда стоки, които се заплащат, за да може той да задоволи своите нужди. Това е функцията на парите. Парите са необходимост. Самосъхранението на частния банков апарат, както вече видяхме е поставен в зависимост от измамата. Не защото отделни мошеници са свързани с него или, че злоупотребяват с иначе разумни механизми. Ние не поставяме под въпрос разумността на тази институция. Не! Но чрез механизъма на лихвените лихви, и самосъхранението на паричния (финансовия) капитал, за разлика от индустриалния, – парите не биват унищожавани като старо желязо. Понеже единствено възможни вече са само тези измамни парични инвестиции, които в действителност не са никакви инвестиции, се стигна до положението, в което се намираме в сега, – финансовият балон се пукна и с това доверието към частния банков апарат е завинаги и безвъзвратно загубено. Знаем, че разните спасителни акции и „пакети“, могат да задържат само временно положението, за да се тръгне отново по същия път, който след петдесетина години ще ни доведе отново до същото състояние на пълен колапс. Опитът, който вече имаме ни е достатъчен, за да сложим окончателно край на всичко това. Но как да го сторим? Кой днес е в състояние да възстанови загубеното доверие, необходимо да върне вярата ни в едно здраво парично обръщение, правещо възможно развитието на икономиката за в бъдеще? Това може да стори единствено държавата като такава, но само онази държава, освободила се от игото на частния банков капитал. Днес вече наблюдаваме първите стъпки в тази насока, а именно, поемането от държавата на гаранции. Разбира се, в крайна сметка тя не е в състояние да ги изпълни и това се знае от участниците, които са измамници и могат да бъдат подведени под отговорност като такива. Държавата не е в състояние да се ползва от доверие при частните банки, тъй като тя самата им е длъжница. Тя няма друг избор, освен да печата пари, нямащи никакво покритие, което води до парична девалвация. Такава една държава е измамник и губи доверието. Това не може да бъде здрава основа на някаква стопанска дейност. Такава може да бъде само държавата разкъсала веригите на лихвеното робство, която не е длъжник на частни банки. Какво означава това?
Това означава да се ликвидира напълно частният банков сектор. Паричният капитал намиращ се в частни ръце има тенденцията да се самораздува от механизма „лихвени лихви“ и на края се превръща в раков тумор на стопанския организъм, изсмукващ с помощта на лихвения механизъм всички жизнени сили, подчинявайки на частните интереси всичко поставяйки ги в интерес на властта, измества държавата в
безсилна позиция. На това трябва да се сложи край. Исторически се налага тази мярка да бъде извършена. В миналото имаше подобни наченки, например в болшевишкия експеримент, който поради напълно закономерни причини трябваше да се провали. Имаме и националсоциалистическият експеримент, чийто лозунг беше „Brechung der Zinsknechtschaft“ („Освобождаване от лихвеното робство“), при който беше извършеено именно това освобождаване от лихвеното робство, разкрито като причина за състоянието на нещата. Националсоциализмът не бе прекършен от вътрешни противоречия подобно на болшевизма, а беше победен от враговете си отвън, посредством военна сила – от силите на стария ред, подчинени на от банковия капитал. Националсоциалистическата линия на развитие беше временно прекратена чрез външно въздействие, а не по силата на вътрешна логика. Ние, като Германски райх, като националсоциалистическа държава, бяхме обезсилени посредством военната сила на света, подчиненa на банковия капитал. В това състояние сме вече 60 години. Ежедневно, с все по-нарастваща интензивност, биваме потискани чрез конфронтацията с нашето т.н. „престъпно минало“ – мита за холокауста, за да не се осмелим да се обърнем към нашето минало и национал-социалистически начин на мислене, за да потърсим националсоциалистическия изход от колапса на капиталистическия свят. Но това е единственият път – водещ към бъдещето! Болшевишкият експеримент, за разлика от националсоциалистическия, не беше победен отвън, а се провали отвътре, от само себе си, тъй като личността, като пълноправна призната личност, като организатор на своя живот взимаща решения за своето собствено развитие беше отречена от болшевизма. Девизът – „колективът е всичко, а ти си нищо“ беше действителност. Всеки един беше възприеман не като носител на права и задължения, а беше ръководен от държавата, (може би с добри намерения), нo на практика беше принуден да се примири с това, че държавата взима решенията за неговия живот и развитие. При националсоциализма съществен момент на различие беше свободата на личността, която беше напълно уважавана. При националсоциализма в сила бе разбирането, че общността е свободна, ако тя се състои от свободни индивиди, а индивидът е свободен, единствено ако общността е свободна. Думата „свобода“ е често използуванa дума, в устата на всички, но никой не си задава въпроса какво означава тя. Свободата не е нищо друго, освен това аз да не съм зависим от чужда воля; всичко да става по моя собствена воля – тогава съм наистина свободен. Държавата е свободна тогава, когато не в състояние на подчиненост на някаква чужда сила, в служба на чужд господар. Ние обаче сме именно в това състояние, победени от чужда военна сила и придадени към сферата на господство на победителите. Ние не сме свободни. Опитват се да го преиначат, да ни убедят, че сме независими. Това не е вярно! Отделният индивид е свободен единствено тогава, когато неговата разумна воля се налага. Какво означава това?
Например, крадец заловен, осъден и попада в затвора, но той е свободен! Това, което му се случва е съобразено с неговата воля, с това, което той също желае. Той също иска неговата собственост да е защитена от властта на общността. Ако например на крадеца, попаднал в затвора и неговите съзатворници му отнемат със сила или измама тютюна, той е първия, който ще се развика и повика тъмничаря. Това означава че крадецът, тоест неговата разумна воля настоява, и това е разумно, щото и той като личност и неговото право на собственост да бъде зачитано и очаква, че посегателство над неговата собственост да бъде санкционирано. Крадецът e свободен, дори ако той бъде осъден за кражба. Той също иска щото крадец да бъде привлечен към съдебна отговорност. Той е извършил посегателство над чужда собственост, с надеждата да не бъде хванат и за това е в затвора, но това не е неговата разумна воля, а произвол. Крадецът осъзнава това, което върши като нещо неразумно и порицава кражбата като наказуемо деяние, но той го пренебрегва срещу своята разумна воля. Значи, свободата не е нищо друго, освен състояние при което моята собствена воля е в сила; моята воля като държава, не подчинена на волята на друга държава както и моята воля като индивид, като член на обществото, като личност, защитаващo моите интереси, приемайки закони наказващи например кражбата. И когато един крадец си присвои нещо, пренебрегвайки закона той да бъде подведен под съдебна отговорност за да бъде този закон общовалиден. Това са неща, които трябва да си изясним, защото се насочваме към състояние, в което трябва да признаем това, за да вземем разумни решения и да ги обявим за такива, въпреки че днес те биват сатанизирани. Трябва да преодолеем демокрацията, която не е нищо друго освен власт на парите. Това го казват самите евреи в „Протоколите на ционските мъдреци“: „...за да постигнем целта си, трябва да въведем общото гласоподавателно право и тогава тълпата ще решава всичко а тези, които разбират от държавност, са само изключително малцинство, което чрез изборния механизъм няма да има никакво влияние. Това, което желае и върши масата на изборите, това го казваме ние чрез нашите медии.“ Това именно е еврейското господство посредством капитала и властта на медиите. Господството на банките днес е фактическото еврейско световно господство. Ще го преодолеем, и ще се върнем към онова, което исторически постигна Германия, въз основата на германския народен дух. Понятието за истинска свобода, така, както вече го описах, съществува от хилядолетия в духа на германския народ, определя неговата история въпреки, че понякога е водело и до твърде негативни явления [предателства и междуособици]. След като изяснихме смисъла на понятието „свобода“, парите като израз на обществено отношение на доверие, могат да изпълняват тази си роля единствено ако държавата поеме тяхното управление. Затова частните банки трябва да изчезнат като институции за събиране на парите, тъй като самата икономическа система, по силата на инстинкта за самосъхранение принудително ги подтиква към измама. Това е очевидно, затова и нашето доверие в тях е безвъзвратно загубено. Те са заклеймени за винаги като измамени мошеници, действуващи по силата на произтичащата от системата принуда. Те трябва да се избавят от тази принуда след като бъдат ликвидирани като частни паричносъбирателни институти.
Съществуващите днес държавни дългове, ще бъдат анулирани чрез поемането на частните банки от държавата. Национализирането им е неизбежно, и то без обезщетение, тъй като те всъщност ограбваха обществото като раков тумор и така то си възвръща заграбеното.







Когато заем и дълг попаднат в едно и също лице, в случая – държавата, те взаимно се погасяват. Не може едно лице да има дълг към себе си. Това е крачката, която трябва да направим. Да поемем отново пътя на добрия стар националсоциализъм, който исторически успешно преодоля именно този проблем, но бе привидно победен от контролираната от банките световна общност, подстрекавана чрез напълно лъжлива представа, че националсоциализмът представлява насилие, терор и деспотизъм. Това е вражеската пропаганда, действуваща до днес. Това е бойно оръжие – пропагандата е призната от международното право като оръжие по време на война. Това, което се върши от медиите – сатанизирането на националсоциализма, който в същност е германския народен дух. Това е упражняване на насилие в разрез с международното право. Днес осъзнаваме всичко това. Кризата ни подтиква да мислим принуждавайки ни към тази крачка и в това няма нищо лошо. Важното е бързината, с която ще приемем последствията. Трябва да преодолеем по най-бързия начин лъжливите представи, за терор и насилие придружаващи всеки победен. Не бива да овесим по стълбовете отговорните за катастрофата, в която се намираме. Няма да организираме съд на отмъщението. Знаем, че икономическият механизъм на принуда е заставил определени хора или да се съгласят да станат измамници или да се отвърнат от система, но със съответните последствия за тях. Но какво става с хора, които се самоизолират от този свят – те не могат да просъществуват. Трябва да разберем най-после, че така наречените „скакалци“ не са някакви лоши хора, а в повечето случай са способни личности поставили се в служба на системата, тъй като това е бил единственият им начин на съществуване. Те са развили у себе си знания и способности, позволяващи им да изградят такъв един комплексен стопански кръговрат. До сега те са развили системата в интерес на частния банков капитал ставащ все по-мощен, по-богат, по-голям налагащ се по целия свят чрез т.н. глобализъм като единствена господстваща сила. Системата им е наложила тази роля: – Или ще работиш за нас, или загубваш препитанието си! За това имаме всички основания, да бъдем снизходителни към онези хора, които системата е превърнала в „скакалци“; нo при условие, че те впрегнат своите умения и знания в изграждането на новия ред. Това е същността на революционната сила. Тези, които са тръгнали да правят революция, но са неспособни да ръководят например една млекоцентрала, доставяща ежедневно мляко за децата, и в резултат децата започнат да измират от глад, такива не ги очаква нищо добро и в крайна сметка ще бъдат пребити от отчаяните разярените майки. Не бива да възлагаме своите надежди на хора, които не разбират нищто от обществени дела, нито от икономика, политика или държавност. Хора, които не са се научили нищо, а само таят злоба и омраза в сърцата си, готови да пуснат на свобода тази омраза към предполагаемите виновници, мошеници, отговорни за днешното състояние на нещата, към тези предполагаеми „скакалци“; дори да ги убият. От такива, трябва да се пазим, дори да се представят за национално мислещи или дори за националсоциалисти. Защото ние знаем, какво представлява един народ – съвкупността от обособени в различни компетенции групи, нуждаещи се от ръководна личност – производствен ръководител; ръководител на предприятие; завеждащ производството, производствен организатор, за да не употребяваме американската дума мениджър (организатор).

Ние се нуждаем от тях. В тях е съсредоточено необходимото познание и опит, за ръководенето на едно комплексно общество, каквото представляваме, на базата на разпределението на труда, на технологичното развитие. Трябва да насочим усилията си за изясняване и осъзнаване на належащите необходимости, а това впрочем вече е налице, може би само трябва да се потвърдят отделни случаи, и всичко това да стане на основата на едно помирение, сред народа, а не върху фантазии за отмъщение, мислейки, че властта означава отмъщение към довелите ни до това мизерно състояние. Това е същността на националсоциалистическата воля; да се намери пътя на примирението, народът да се самоосъзнае, защото ние се нуждаем от тези хора. Доверието – това преодолява бедата. Не разделянето на класи и раздухване на класова борба, а признаване правата на класите, за да тръгнат те в градивна посока въз основата на растящо двустранно доверие помежду им. Доверие в този смисъл може да се изгради единствено тази държава, която изкристализира като волеви орган на целокупния народ, държава, изразител на народния дух във форма на волята означаваща Свобода. А не както националсоциалистическата държава бива портретирана - като режим на насилие и тирания. Националсоциалистическата държава представлява насилствен и тираничен режим само за тези, на чиято власт предстои тя да сложи край. Да се позовем на един историк (предполагам, че е евреин), който в едно есе публикувано преди две години в „Шпигел“ писа, че за 95% от германците националсоциализмът не представлявал насилствен и тираничен режим, а по скоро една благотворна диктатура, режим на социална топлина и сърдечност. [Wohlfühldiktatur, Regime der sozialen Wärme] Питаме се, кои са били останалите 5%, чувствали нещата по-иначе? Със сигурност три процента евреи, един процент цигани, можем да предположим, един процент са били професионални криминални. В лицето на националсоциализма всички те са имали достатъчно основание да виждат самия дявол, тъй като националсоциализмът е силата, поставяща край на еврейския банков капитал, която с твърда ръка се заема с битовата престъпност, и не разрешава на циганите да ни ходят по главите и да ни крадат. Тези три групи имат пълно право да се страхуват от националсоциализма, но 95% от германския народ имат всички основания да залагат за бъдещето на националсоциализма и да му се доверят, тъй като той е единственият изход от тази криза, за да се сложи край на измирането на хората, гладът, войните, епидемиите. Край може да се сложи само, ако поемем по пътя, който беше реалност в миналото – националсоциализма; – отхвърлянето на робията на дълговете, възстановяването на свободата, срещу демокрацията, която не е нищо друго освен еврейско господство.


Вто Апр 28, 2009 11:55 pm Профил WWW
Аватар

Регистриран на: Вто Апр 28, 2009 11:44 pm
Мнения: 129
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Репресии срещу национализма и ревизионизма в Европа
samvoin написа:
Световната парична измама
Парите ги няма!
Хорст Малер Берлин,
08.01.2009

Това, което отдавна очаквах и със сигурност предвиждах, сега настъпи – едно историческо, революционно преустройство, което може би се случва веднъж на хилядолетие. Светът се намира в пълен прелом, и след твърде кратко време нищо няма да бъде така, както сме свикнали, всичко ще се промени. Въпросът е какво трябва да се направи при това положение; – това, което предотвратява бедата! Светът пропада в едно неописуемо бедствие и трябва да положим всички усилия, за да го преодолеем. Това обаче може да стане, само ако знаем в каква посока да поемем, как ще се развие тази катастрофална ситуация, тъй като това не е крайната точка, (краят на историята), а само един преходен момент от едно безкрайно развитие. Трябва да си направим равносметка какво в действителност се е случило, върху същността на този прелом. Можем да го кажем направо: – Парите ги няма! Един анекдот, разказва как Алън Грийнспан, доскорошният шеф на валутния фонд, който по време на технологическата криза слушал как някакъв новобогаташ се вайка за загубите претърпял при спукването на „технологичния балон“: „– Къде са парите ми!” Грийнспан уж го потупал по рамото и му казал: „– Любезни приятелю, парите ти не са изчезнали, а просто са се озовали в нечий друг джоб!“ Днес обаче знаем, че това е невярна информация – парите действително ги няма. И това, именно, е проблема. Светът не може да съществува без пари. Целият икономически процес се основава на тях и не може да се върнем обратно в каменната епоха. И така, от къде ще дойдат сега парите гарантиращи съществуването на народите просъществуващи с помощта на парите. Но какво в същност са парите? Нобелови лауреати откровено признават, че не могат да отговорят на този въпрос, само умеят да си служат с тях, но не са схванали същността на парите. Един германец, химика Бернд Щрийгел, който заедно с други двама – Гюнтер Ханих и Томас Шаубер си поставят въпроса какво са парите, как са се появили. Ако се разбере как са се появили, ще разберем и тяхната същност. Като учени, за да стигнат до теоретични изводи, те се заемат задълбочено c подробни исторически изследвания във връзка с този въпрос, да търсят кълновете за зараждане на някаква парична система. За да бъда кратък, ще ви кажа направо резултатa от тези изследвания:
Парите не са нещо реално. Банкнотите минаващи от ръка на ръка не са самите пари, а само символ на парите. Парите са един вид обществено отношение, не можем да ги видим, да ги докоснем, да ги претеглим, да ги носим, те са нещо чисто нематериално; най-общо взето, те са обществено отношение и въпросът е какво особено обществено отношение представляват парите. Тримата учени изследователи стигат до извода, че парите са обществено отношение на доверие. Но какво означава това, каква е същността на това доверие? Точно това трябва да си изясним, защото тъкмо от тази изходна точка започва пътят, който ще поемем, за да имаме отново пари. Онзи, който печата една банкнота, за да я пусне в обръщение, ще я размени с някого само тогава, когато този, който трябва дa вземе банкнотата (и е донесъл на пазара нещо олицетворяващо реална стока за размяна – един хляб, костюм, кола) – е убеден, че може срещу нея утре, в другиден или след е на година да получи от пазара друга стока, имаща приблизително подобна стойност на това, за което той е приел банкнотата. Това предполага, че този, който пуска банкнотата в обръщение е някой, който е в състояние да гарантира нейната стойност, така че тази банкнота утре, в другиден или след една година на пазара, ще е нещо което има съотносителната (реципрочната) стойност на предмета за потребление, както когато е била преди в портмонето. Това е един сложен и многостранен механизъм. От тази стабилност на стойността произлиза основата на доверието. Историята показва, че инстанцията, основа на това доверие на една неказана, но очаквана гаранция, представлява обществената институция, парично-събирателен пункт, наречен банка. В икономическия процес, който схващаме като капиталистическо производство, съществува един момент, в който на пазара предлагания продукт, бива разменен срещу пари. В този продукт са вложени на дялове средствата за машините, с който е произведен този продукт, сградите, в който са инсталирани тези машини и т.н., и посредством пазара, чрез продажбата на продукта те се възвръщат на малки части обратно при този, който е вложил капитала си в производството. Обаче, на него вече не му е необходимо да ги инвестира в нови машини или сгради. И какво прави с тези пари? Той търси някой, който да вземе тези пари срещу лихва, и да стане така, както той си представя, че парите „да работят“ за него – това е банката. Грижата на банкера, събиращ по този начин парите под формата на влогове от своите клиенти е отново да ги инвестира. Той трябва да плаща лихви за тези пари, затова е необходимо така да ги организира, че парите да бъдат вложени, реинвестирани в производствен процес създаващ продукти за потребление, които на свой ред като стоки, като разменни стойности му връщат по този начин парите обратно. Това е функцията на банката. Тя има също така и други необходими функции, като например посредник за платежен обмен. Тези банки са възникнали изключително в частни ръце, предимно в еврейски ръце (тук нещата стоят другояче, но това е специална тема), нарастват в течение на времето. Когато един производител, произвеждащ стоки за консумация или друго практическо приложение произведе прекалено много стока, и не може да я пласира той фалира. Това е така кризисния механизъм, който Карл Маркс описва като криза на свръхпроизводството, неизбежна при определени условия.

При парите е по-различно. Те не могат да бъдат прекалено много. Парите си остават пари. Банкерът, даващ ги под формата на кредит на производителя, организиращ производството на стоки, изплащащ от своя страна заема, се грижи парите да останат пари. Парите не биват унищожавани, като старо желязо. Cъгласно лихвено-лихвената формула се получават се лихви които биват отново вложени – правят се реиинвестиции. Това е лесно да се разбере; знае се че при такъв един процес лихвите се влагат в производство, носещо на свой ред лихвени лихви и т.н. От начало това натрупване върви бавно нагоре. Първоначално лихвите не водят до големи натрупвания, но сумата капитал става все по-голяма. В последна сметка този процес достига до една точка, когато той тръгва все по-стремглаво, почти вертикално нагоре, нещо, което може да се изчисли математически. Това доказва и общественото развитие. В разстояние на няколко столетия – 200-300 години, този основен капитал, който бива отново инвестиран, за да носи лихви и като годишна лихвена печалба нараства до такива огромни суми, които не могат да бъдат вложени в реалната икономика предназначена за задоволяване на потребности. Просто не може да се произвежда в огромни размери – не можем да носим два чифта обувки наведнъж, не може да се карат две коли и това води до известно ограничение. Изнамират се все нови продукти, това увеличава шансовете за инвестиране, но все някога се достига до един предел. Банковият капитал, посредством лихвено-лихвения механизъм се превръща в могъща сила; а както знаем парите са власт. В крайна сметка този капитал не може да бъде вложен в реалната икономика, не намира повече приложение. Първият изход от тази задънена улица – свръх-капитализирането в банковия сектор, бе превръщането на държавите в длъжници. Този процес започва чрез подвеждането на крале и князе, било то към охолен и бляскав живот [корумпиране на светската власт], или към водене на войни, финансирани от банкерите. Стига се до там, че гражданите на държавата, чрез данъци и заеми заплащат лукса и войните на своя монарх. За банкерите, това е сигурен гешефт, защото държавата не може да банкрутира. Тя или повишава данъците, или започва да печата пари, които, разбира се, нямат стойност. По този начин – чрез държавните дългове, държавите по целия свят бяха напълно изсмукани посредством този механизъм на държавния дълг и доведени, коя повече, коя по-малко, до банкрут. Можем да си представим какво означава това. Достатъчно е да се огледаме как това функционира. Така нареченото правителство взема нови кредити и по време на предизборна борба рисува в приказни краски, как ще предприеме това или онова, правят се щедри обещания, финансирани от банковия капитал чрез все нови и нови кредити. Както вече казахме, за банкерите няма по-добър длъжник от държавата. В течение на времето се натрупва толкова паричен капитал, че влагането му в системата на държавните дългове става невъзможно. Достига се точката, в която държавата е задлъжняла до такава степен, че тя не може повече да изпълнява своите задачи, дълговете не могат повече да растат, защото постъпленията от данъците не са в състояние да ги погасяват и държавата обеднява. Днес имаме бедни държави.
Трябва да имаме предвид, че държавният дълг е доведен до състояние, че държавата е очевидно банкрутирала без да признава това. Това е действителността по целия свят и предимно така наречените напреднали индустриализирани държави са стигнали до там. Текущите кредити и съответните им лихви вече не се покриват от
данъчните постъпления. Погасяването им засича и тогава банкерът намира изход казвайки: – Да направим така, аз ще повиша заема [ретрокредит], ти (държавата) ще изплащаш погасителните суми с лихвите на новия заем. При това положение всеки друг длъжник би бил принуден да обяви своята неплатежоспособност, но държавата не може да бъде подведена под съдебна отговорност. Тя получава нови и нови заеми от банковия апарат, за да изплаща старите си дългове, но с това държавният дълг нараства все повече и повече. Стига се до момента, в който държавата не може повече да изплаща дълговете си. За банковия капитал това е кризисен момент. Какво да се прави с парите? Тогава изобретателни мозъци, достойни за възхищение, стигат до идеята да създадат една т.н. „финансова индустрия“ – казино-индустрия. На пазара се предлагат ценни книжа, обещаващи на този, който ги закупи, лихви и то значително по-високи от тези на нормалните спестовни влогове или на кредитите свързани с реалната индустрия. Нормалните лихви са да кажем 7%, докато тези ценни книжа, наречени деривати или фючърс носят лихви от порядъка на 10, 12, 15%. Всички който имат налични пари се втурват като луди да ги купуват. Но знаем, с тези ценни книжа, банките не създават никакви стойности, те не носят никакви блага на света, само дават на тези, които ги купуват някаква мъглява гаранция за високи лихви. И това е всичко – един вид блъф! Това са измамни образувания. Така наречените „финансови продукти“ нямат никаква стойност, те не са реални продукти, а както сега стана очевидно, те са просто измамни химери. Това не може да се обясни с ненаситност или алчност на хората, а просто е принуда произтичаща от самата система. В продължение на векове се е натрупал токова голям паричен капитал, който по начина по който сме свикнали, а именно по либерално-капиталистически начин, не можем да просъществуваме. Системата натрупа такава огромна парична маса, гладна за лихви и това унищожава всичко – като раков тумор. Всеки който наблюдава това, може да каже: – Край на капитализма, но какво да правим сега? Да направим социализъм, или комунизъм, или да направим националсоциализъм? Но всички, които чрез парите са се добрали до властта, естествено се стремят да запазят тази власт, тя очевидно е удобна, носи им известна сигурност; все по-голяма власт, все повече пари, все повече лихви. Те няма да се оттеглят доброволно. Необходима е една катастрофа, резултат от която ще бъде тяхното отстраняване от властта. Сега става точно това. Цялата система е система на измамата, а измамата функционира само до тогава, докато не бъде разкрита. От тази криза става очевидно, че целият финансов пазар, в световен мащаб е основаван на измама. Налице е също и реалната икономика, нуждаеща се от кредити, но тя не играе решаваща роля. Решаващата роля днес играе финансовият капитал, почиващ на измамата, който може да съществува единствено чрез предлагането на измамни така наречени „финансови продукти“. Това сега става очевидно.

За това, инстанцията, която би трябвало да въплъщава доверието в паричната система, за което споменах по-горе, която трябва да гарантира стойността на паричните знаци, тази инстанция е разобличена като мошеническа агентура. Когато някой е изобличен като мошеник, губи безвъзвратно всякакво доверие. С това основните принципи на съществуващата днес парична система са унищожени, затова и парите са изчезнали, парите – като обществено отношение на доверие. Парите са изчезнали, защото доверието в тях е изчезнало. Затова днес четем постоянно за криза на доверието, дори банките помежду си нямат доверие една на друга. Държавата, от своя страна обещава гаранции, твърди, че ще овладее положението и ще вкара нещата в ред, само че и самата държава е фалирала. Cега и банките са фалирали, парите ги няма, защoто доверието е загубено. Как е възможно една разорена държава, сама длъжница на банките, от своя страна да спасява същите тези банки от банкрут и да възвърне общественото доверие, щото банките, пускайки пари в обръщение да гарантират тяхната стойност? Как е възможно това? Нали самата държава е черпила от тези банки средства, за да изпълнява своите задачи и да изплаща своите собствени дългове към тях. Постъпленията от данъците са изразходвани до краен предел. Народът е възмутен и недоволството на работещите данъкоплатци расте, положението придобива революционен характер. Това е положението! Държавата не е в състояние да спаси банките банкрутирали поради загубата на доверие. Всичко е просто безсмислено дърдорене, и само продължение на измамната политика присъща на системата. Бързо става очевидно, че всички тези „спасителни пакети“ няма да доведат до нищо, а само ще влошат още повече положението, ще ускорят обезценяването, изчезването на парите. Какво прави сега държавата, даваща гаранции? В Съединените щати правителството отпуска 760 милиарда долара „инжекции“ на банките, за да ги спаси открито да обявяват техния фалит, благодарение на държаваните гаранции, да не признаят своята неплатежоспособност, да не се озоват на подсъдимата скамейка. Какво може да направи сега държавата, ако трябва да даде реално тези пари, когато и кажат: – Ние се нуждаем от парите, които ни бяха обещани. Държавата ще каже: – От къде да взема тези пари? Банките са банкрут, те не ми дават повече нищо. Тя ще трябва да се опита да си възвърне монопола върху печатането на пари [паричната емисия]. В САЩ този монопол е в ръцете на частни банки. Държавата трябва да започне да печата пари, но преди това и предстои да преглътне един твърде горчив хап. В действителност тя е заложник на банките. Трябва да се запитаме как е възможно това, когато четем, че в САЩ например, мнозинството от народа е против такива „спасителни пакети“ и се противопоставя енергично и гневно срещу тях, и въпреки това на другия ден се взима решение за отпускането им против волята на американския народ. Как това е възможно? Политиците имат своите уши, имат своите институти за изследване на общественото мнение, те знаят как народа мисли, и въпреки това действат против това настроение, твърде необичайно за тези политици. Те явно са изнудени. Сядайки на масата на преговорите банката казва:

– Ако вие (държавата) не ни дадете тези гаранции, ще обявим фалит пред съда и ще трябва да ни изплатите кредитите, които сте взели от нас. Това значи, че вие (държавата) трябва да ни изплатите заемите. Трябва да си представим това как този механизъм функционира. Държавата взема заем за три месеца и след три месеца трябва да ги изплати обратно. Държавата обаче не е в състояние да покрие задълженията си към банката и това е известно на всички, тя идва след три месеца и казва на банкера: – Продължи ми кредита и аз ще плащам тази допълнителна сума с лихвите от стария заем. Това обаче не функционира повече. Всички краткосрочни заеми ще дойдат до срока за предстоящо изплащане но не могат да бъдат продължени, защото банките са неплатежоспособни. И сега, това е което света на банковия капитал ще впише в „тетрадката за спомени“ на политиците: – Ако вие сега не ни спасите, тогава ще трябва да обявите открито своя банкрут! Тогава настъпва суматоха, настава паника, положението става неуправляемо. Политиците не виждащи друг изход се подават на натиска (казахме, че са изнудени) и нареждат изплащането на тези напълно илюзорни спасителни „финансови пакети“. Ще станем свидетели, още през настоящата година, обещаните заеми ще дойдат до предстоящо изплащане но не могат да бъдат изплатени, и те ще печатат нови пари. Това прилича на буркана мармалад, от който вземаме, но всяка една лъжица мармалад допълваме с вода, за да запазим общото количество и така, вземайки и допълвайки с вода, мармаладът полека лека се превръща в сладка течност, която не можем повече да си намажем на хляба. Това става сега – държавата ще започне да печата пари – това даже вече беше оповестено официално; в момента това е единствено възможната политика. Скоро ще стане очевидно, че не може да се доверяваме повече на тези банкноти. И тези, които така или иначе съгласно закона трябва да получават пари във формата на пенсии, заплати и т.н. ще гледат колкото се може по-скоро да се отърват от тях, защото ако днес парите имат все още някаква стойност, то утре не се знае каква ще е стойността им, Всеки ще се опита да спаси каквото може, освобождавайки се по най-бързия начин от парите, влагайки ги в предмети с предполагаема стойност. Посредством този механизъм на „разреждане“ остава налична само една малка част от паричната стойност на която те са разчитали; – на принципа на буркана с мармалад разреждан с вода.
Това е механизмът на хиперинфлацията – инфлация, поддържаща се и растяща от само себе си. Ние германците имаме опит с това. Колективната памет е съхранила спомена за хиперинфлацията от 1923, когато една чаша бира се е плащала с двуцифрено число в милиарди. Заплащанията са били в билиони! Един билион са 1000 милиарда! Такъв е бил по това време порядъкът на цените. Парите повече са нямали стойност. Пазарували са с пари, пренасяни в кошове за пране. Моите родители са ми описвали много реалистично, как са преживявали в това време. Те ми разказваха как са получавали заплата два пъти дневно, в кошове за пране и как трябвало в разстояние на половин ден, да разменят този кош с банкноти. На моят баща му хрумнала идеята да разменя тези пари за жетони за газ – навремето газовите инсталации са функционирали с такива жетони и с един жетон е можело човек да се отоплява два часа. Това е имало запазена стойност. Та той се е опитвал, колкото се може по-бързо да размени тези Затова, инстанцията, която би трябвало да въплъщава доверието в паричната система, за което споменах по-горе, която трябва да гарантира стойността на паричните знаци, тази инстанция е разобличена като мошеническа агентура. Когато някой е изобличен като мошеник, губи безвъзвратно всякакво доверие. С това основните принципи на съществуващата днес парична система са унищожени, затова и парите са изчезнали, парите – като обществено отношение на доверие. Парите са изчезнали, защото доверието в тях е изчезнало. Затова днес четем постоянно за криза на доверието, дори банките помежду си нямат доверие една на друга. Държавата, от своя страна обещава гаранции, твърди, че ще овладее положението и ще вкара нещата в ред, само че и самата държава е фалирала. Cега и банките са фалирали, парите ги няма, защoто доверието е загубено. Как е възможно една разорена държава, сама длъжница на банките, от своя страна да спасява същите тези банки от банкрут и да възвърне общественото доверие, щото банките, пускайки пари в обръщение да гарантират тяхната стойност? Как е възможно това? Нали самата държава е черпила от тези банки средства, за да изпълнява своите задачи и да изплаща своите собствени дългове към тях. Постъпленията от данъците са изразходвани до краен предел. Народът е възмутен и недоволството на работещите данъкоплатци расте, положението придобива революционен характер. Това е положението! Държавата не е в състояние да спаси банките банкрутирали поради загубата на доверие. Всичко е просто безсмислено дърдорене, и само продължение на измамната политика присъща на системата. Бързо става очевидно, че всички тези „спасителни пакети“ няма да доведат до нищо, а само ще влошат още повече положението, ще ускорят обезценяването, изчезването на парите. Какво прави сега държавата, даваща гаранции? В Съединените щати правителството отпуска 760 милиарда долара „инжекции“ на банките, за да ги спаси открито да обявяват техния фалит, благодарение на държаваните гаранции, да не признаят своята неплатежоспособност, да не се озоват на подсъдимата скамейка. Какво може да направи сега държавата, ако трябва да даде реално тези пари, когато и кажат: – Ние се нуждаем от парите, които ни бяха обещани. Държавата ще каже: – От къде да взема тези пари? Банките са банкрут, те не ми дават повече нищо. Тя ще трябва да се опита да си възвърне монопола върху печатането на пари [паричната емисия]. В САЩ този монопол е в ръцете на частни банки. Държавата трябва да започне да печата пари, но преди това и предстои да преглътне един твърде горчив хап. В действителност тя е заложник на банките. Трябва да се запитаме как е възможно това, когато четем, че в САЩ например, мнозинството от народа е против такива „спасителни пакети“ и се противопоставя енергично и гневно срещу тях, и въпреки това на другия ден се взима решение за отпускането им против волята на американския народ. Как това е възможно? Политиците имат своите уши, имат своите институти за изследване на общественото мнение, те знаят как народа мисли, и въпреки това действат против това настроение, твърде необичайно за тези политици. Те явно са изнудени. Сядайки на масата на преговорите банката казва:

– Ако вие (държавата) не ни дадете тези гаранции, ще обявим фалит пред съда и ще трябва да ни изплатите кредитите, които сте взели от нас. Това значи, че вие (държавата) трябва да ни изплатите заемите. Трябва да си представим това как този механизъм функционира. Държавата взема заем за три месеца и след три месеца трябва да ги изплати обратно. Държавата обаче не е в състояние да покрие задълженията си към банката и това е известно на всички, тя идва след три месеца и казва на банкера: – Продължи ми кредита и аз ще плащам тази допълнителна сума с лихвите от стария заем. Това обаче не функционира повече. Всички краткосрочни заеми ще дойдат до срока за предстоящо изплащане но не могат да бъдат продължени, защото банките са неплатежоспособни. И сега, това е което света на банковия капитал ще впише в „тетрадката за спомени“ на политиците: – Ако вие сега не ни спасите, тогава ще трябва да обявите открито своя банкрут! Тогава настъпва суматоха, настава паника, положението става неуправляемо. Политиците не виждащи друг изход се подават на натиска (казахме, че са изнудени) и нареждат изплащането на тези напълно илюзорни спасителни „финансови пакети“. Ще станем свидетели, още през настоящата година, обещаните заеми ще дойдат до предстоящо изплащане но не могат да бъдат изплатени, и те ще печатат нови пари. Това прилича на буркана мармалад, от който вземаме, но всяка една лъжица мармалад допълваме с вода, за да запазим общото количество и така, вземайки и допълвайки с вода, мармаладът полека лека се превръща в сладка течност, която не можем повече да си намажем на хляба. Това става сега – държавата ще започне да печата пари – това даже вече беше оповестено официално; в момента това е единствено възможната политика. Скоро ще стане очевидно, че не може да се доверяваме повече на тези банкноти. И тези, които така или иначе съгласно закона трябва да получават пари във формата на пенсии, заплати и т.н. ще гледат колкото се може по-скоро да се отърват от тях, защото ако днес парите имат все още някаква стойност, то утре не се знае каква ще е стойността им, Всеки ще се опита да спаси каквото може, освобождавайки се по най-бързия начин от парите, влагайки ги в предмети с предполагаема стойност. Посредством този механизъм на „разреждане“ остава налична само една малка част от паричната стойност на която те са разчитали; – на принципа на буркана с мармалад разреждан с вода.
Това е механизмът на хиперинфлацията – инфлация, поддържаща се и растяща от само себе си. Ние германците имаме опит с това. Колективната памет е съхранила спомена за хиперинфлацията от 1923, когато една чаша бира се е плащала с двуцифрено число в милиарди. Заплащанията са били в билиони! Един билион са 1000 милиарда! Такъв е бил по това време порядъкът на цените. Парите повече са нямали стойност. Пазарували са с пари, пренасяни в кошове за пране. Моите родители са ми описвали много реалистично, как са преживявали в това време. Те ми разказваха как са получавали заплата два пъти дневно, в кошове за пране и как трябвало в разстояние на половин ден, да разменят този кош с банкноти. На моят баща му хрумнала идеята да разменя тези пари за жетони за газ – навремето газовите инсталации са функционирали с такива жетони и с един жетон е можело човек да се отоплява два часа. Това е имало запазена стойност. Та той се е опитвал, колкото се може по-бързо да размени тези кошове с банкноти за газови жетони. Това означава, че тези пари са били в обръщение невероятно бързо на пазара, и съгласно пазарния механизъм на търсенето и предлагането, се обезценяват с неимоверна скорост. Това е процесът, който ни предстои. Той е неконтролируем и дори днес можем да прочетем във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”, че всички възможности за овладяване на полoжениeто са вече изчерпани и не остава нищо друго, освен да се печатат пари. А както знаем, това е лъжицата вода в буркана с мармалад и тогава мармалада повече не е мармалад, а само сладка течност. Чрез този механизъм парите ще изгубят напълно своята функция. Животът обаче върви напред. Катастрофата е само един, преходен момент, а не крайна точка на историята. Какво ни очаква? Живеем в епоха на разделение на труда, чрез посредничеството на парите. Всеки извършва някаква дейност, произвежда стоки, които се заплащат, за да може той да задоволи своите нужди. Това е функцията на парите. Парите са необходимост. Самосъхранението на частния банков апарат, както вече видяхме е поставен в зависимост от измамата. Не защото отделни мошеници са свързани с него или, че злоупотребяват с иначе разумни механизми. Ние не поставяме под въпрос разумността на тази институция. Не! Но чрез механизъма на лихвените лихви, и самосъхранението на паричния (финансовия) капитал, за разлика от индустриалния, – парите не биват унищожавани като старо желязо. Понеже единствено възможни вече са само тези измамни парични инвестиции, които в действителност не са никакви инвестиции, се стигна до положението, в което се намираме в сега, – финансовият балон се пукна и с това доверието към частния банков апарат е завинаги и безвъзвратно загубено. Знаем, че разните спасителни акции и „пакети“, могат да задържат само временно положението, за да се тръгне отново по същия път, който след петдесетина години ще ни доведе отново до същото състояние на пълен колапс. Опитът, който вече имаме ни е достатъчен, за да сложим окончателно край на всичко това. Но как да го сторим? Кой днес е в състояние да възстанови загубеното доверие, необходимо да върне вярата ни в едно здраво парично обръщение, правещо възможно развитието на икономиката за в бъдеще? Това може да стори единствено държавата като такава, но само онази държава, освободила се от игото на частния банков капитал. Днес вече наблюдаваме първите стъпки в тази насока, а именно, поемането от държавата на гаранции. Разбира се, в крайна сметка тя не е в състояние да ги изпълни и това се знае от участниците, които са измамници и могат да бъдат подведени под отговорност като такива. Държавата не е в състояние да се ползва от доверие при частните банки, тъй като тя самата им е длъжница. Тя няма друг избор, освен да печата пари, нямащи никакво покритие, което води до парична девалвация. Такава една държава е измамник и губи доверието. Това не може да бъде здрава основа на някаква стопанска дейност. Такава може да бъде само държавата разкъсала веригите на лихвеното робство, която не е длъжник на частни банки. Какво означава това?
Това означава да се ликвидира напълно частният банков сектор. Паричният капитал намиращ се в частни ръце има тенденцията да се самораздува от механизма „лихвени лихви“ и на края се превръща в раков тумор на стопанския организъм, изсмукващ с помощта на лихвения механизъм всички жизнени сили, подчинявайки на частните интереси всичко поставяйки ги в интерес на властта, измества държавата в
безсилна позиция. На това трябва да се сложи край. Исторически се налага тази мярка да бъде извършена. В миналото имаше подобни наченки, например в болшевишкия експеримент, който поради напълно закономерни причини трябваше да се провали. Имаме и националсоциалистическият експеримент, чийто лозунг беше „Brechung der Zinsknechtschaft“ („Освобождаване от лихвеното робство“), при който беше извършеено именно това освобождаване от лихвеното робство, разкрито като причина за състоянието на нещата. Националсоциализмът не бе прекършен от вътрешни противоречия подобно на болшевизма, а беше победен от враговете си отвън, посредством военна сила – от силите на стария ред, подчинени на от банковия капитал. Националсоциалистическата линия на развитие беше временно прекратена чрез външно въздействие, а не по силата на вътрешна логика. Ние, като Германски райх, като националсоциалистическа държава, бяхме обезсилени посредством военната сила на света, подчиненa на банковия капитал. В това състояние сме вече 60 години. Ежедневно, с все по-нарастваща интензивност, биваме потискани чрез конфронтацията с нашето т.н. „престъпно минало“ – мита за холокауста, за да не се осмелим да се обърнем към нашето минало и национал-социалистически начин на мислене, за да потърсим националсоциалистическия изход от колапса на капиталистическия свят. Но това е единственият път – водещ към бъдещето! Болшевишкият експеримент, за разлика от националсоциалистическия, не беше победен отвън, а се провали отвътре, от само себе си, тъй като личността, като пълноправна призната личност, като организатор на своя живот взимаща решения за своето собствено развитие беше отречена от болшевизма. Девизът – „колективът е всичко, а ти си нищо“ беше действителност. Всеки един беше възприеман не като носител на права и задължения, а беше ръководен от държавата, (може би с добри намерения), нo на практика беше принуден да се примири с това, че държавата взима решенията за неговия живот и развитие. При националсоциализма съществен момент на различие беше свободата на личността, която беше напълно уважавана. При националсоциализма в сила бе разбирането, че общността е свободна, ако тя се състои от свободни индивиди, а индивидът е свободен, единствено ако общността е свободна. Думата „свобода“ е често използуванa дума, в устата на всички, но никой не си задава въпроса какво означава тя. Свободата не е нищо друго, освен това аз да не съм зависим от чужда воля; всичко да става по моя собствена воля – тогава съм наистина свободен. Държавата е свободна тогава, когато не в състояние на подчиненост на някаква чужда сила, в служба на чужд господар. Ние обаче сме именно в това състояние, победени от чужда военна сила и придадени към сферата на господство на победителите. Ние не сме свободни. Опитват се да го преиначат, да ни убедят, че сме независими. Това не е вярно! Отделният индивид е свободен единствено тогава, когато неговата разумна воля се налага. Какво означава това?
Например, крадец заловен, осъден и попада в затвора, но той е свободен! Това, което му се случва е съобразено с неговата воля, с това, което той също желае. Той също иска неговата собственост да е защитена от властта на общността. Ако например на крадеца, попаднал в затвора и неговите съзатворници му отнемат със сила или измама тютюна, той е първия, който ще се развика и повика тъмничаря. Това означава че крадецът, тоест неговата разумна воля настоява, и това е разумно, щото и той като личност и неговото право на собственост да бъде зачитано и очаква, че посегателство над неговата собственост да бъде санкционирано. Крадецът e свободен, дори ако той бъде осъден за кражба. Той също иска щото крадец да бъде привлечен към съдебна отговорност. Той е извършил посегателство над чужда собственост, с надеждата да не бъде хванат и за това е в затвора, но това не е неговата разумна воля, а произвол. Крадецът осъзнава това, което върши като нещо неразумно и порицава кражбата като наказуемо деяние, но той го пренебрегва срещу своята разумна воля. Значи, свободата не е нищо друго, освен състояние при което моята собствена воля е в сила; моята воля като държава, не подчинена на волята на друга държава както и моята воля като индивид, като член на обществото, като личност, защитаващo моите интереси, приемайки закони наказващи например кражбата. И когато един крадец си присвои нещо, пренебрегвайки закона той да бъде подведен под съдебна отговорност за да бъде този закон общовалиден. Това са неща, които трябва да си изясним, защото се насочваме към състояние, в което трябва да признаем това, за да вземем разумни решения и да ги обявим за такива, въпреки че днес те биват сатанизирани. Трябва да преодолеем демокрацията, която не е нищо друго освен власт на парите. Това го казват самите евреи в „Протоколите на ционските мъдреци“: „...за да постигнем целта си, трябва да въведем общото гласоподавателно право и тогава тълпата ще решава всичко а тези, които разбират от държавност, са само изключително малцинство, което чрез изборния механизъм няма да има никакво влияние. Това, което желае и върши масата на изборите, това го казваме ние чрез нашите медии.“ Това именно е еврейското господство посредством капитала и властта на медиите. Господството на банките днес е фактическото еврейско световно господство. Ще го преодолеем, и ще се върнем към онова, което исторически постигна Германия, въз основата на германския народен дух. Понятието за истинска свобода, така, както вече го описах, съществува от хилядолетия в духа на германския народ, определя неговата история въпреки, че понякога е водело и до твърде негативни явления [предателства и междуособици]. След като изяснихме смисъла на понятието „свобода“, парите като израз на обществено отношение на доверие, могат да изпълняват тази си роля единствено ако държавата поеме тяхното управление. Затова частните банки трябва да изчезнат като институции за събиране на парите, тъй като самата икономическа система, по силата на инстинкта за самосъхранение принудително ги подтиква към измама. Това е очевидно, затова и нашето доверие в тях е безвъзвратно загубено. Те са заклеймени за винаги като измамени мошеници, действуващи по силата на произтичащата от системата принуда. Те трябва да се избавят от тази принуда след като бъдат ликвидирани като частни паричносъбирателни институти.
Съществуващите днес държавни дългове, ще бъдат анулирани чрез поемането на частните банки от държавата. Национализирането им е неизбежно, и то без обезщетение, тъй като те всъщност ограбваха обществото като раков тумор и така то си възвръща заграбеното.







Когато заем и дълг попаднат в едно и също лице, в случая – държавата, те взаимно се погасяват. Не може едно лице да има дълг към себе си. Това е крачката, която трябва да направим. Да поемем отново пътя на добрия стар националсоциализъм, който исторически успешно преодоля именно този проблем, но бе привидно победен от контролираната от банките световна общност, подстрекавана чрез напълно лъжлива представа, че националсоциализмът представлява насилие, терор и деспотизъм. Това е вражеската пропаганда, действуваща до днес. Това е бойно оръжие – пропагандата е призната от международното право като оръжие по време на война. Това, което се върши от медиите – сатанизирането на националсоциализма, който в същност е германския народен дух. Това е упражняване на насилие в разрез с международното право. Днес осъзнаваме всичко това. Кризата ни подтиква да мислим принуждавайки ни към тази крачка и в това няма нищо лошо. Важното е бързината, с която ще приемем последствията. Трябва да преодолеем по най-бързия начин лъжливите представи, за терор и насилие придружаващи всеки победен. Не бива да овесим по стълбовете отговорните за катастрофата, в която се намираме. Няма да организираме съд на отмъщението. Знаем, че икономическият механизъм на принуда е заставил определени хора или да се съгласят да станат измамници или да се отвърнат от система, но със съответните последствия за тях. Но какво става с хора, които се самоизолират от този свят – те не могат да просъществуват. Трябва да разберем най-после, че така наречените „скакалци“ не са някакви лоши хора, а в повечето случай са способни личности поставили се в служба на системата, тъй като това е бил единственият им начин на съществуване. Те са развили у себе си знания и способности, позволяващи им да изградят такъв един комплексен стопански кръговрат. До сега те са развили системата в интерес на частния банков капитал ставащ все по-мощен, по-богат, по-голям налагащ се по целия свят чрез т.н. глобализъм като единствена господстваща сила. Системата им е наложила тази роля: – Или ще работиш за нас, или загубваш препитанието си! За това имаме всички основания, да бъдем снизходителни към онези хора, които системата е превърнала в „скакалци“; нo при условие, че те впрегнат своите умения и знания в изграждането на новия ред. Това е същността на революционната сила. Тези, които са тръгнали да правят революция, но са неспособни да ръководят например една млекоцентрала, доставяща ежедневно мляко за децата, и в резултат децата започнат да измират от глад, такива не ги очаква нищо добро и в крайна сметка ще бъдат пребити от отчаяните разярените майки. Не бива да възлагаме своите надежди на хора, които не разбират нищто от обществени дела, нито от икономика, политика или държавност. Хора, които не са се научили нищо, а само таят злоба и омраза в сърцата си, готови да пуснат на свобода тази омраза към предполагаемите виновници, мошеници, отговорни за днешното състояние на нещата, към тези предполагаеми „скакалци“; дори да ги убият. От такива, трябва да се пазим, дори да се представят за национално мислещи или дори за националсоциалисти. Защото ние знаем, какво представлява един народ – съвкупността от обособени в различни компетенции групи, нуждаещи се от ръководна личност – производствен ръководител; ръководител на предприятие; завеждащ производството, производствен организатор, за да не употребяваме американската дума мениджър (организатор).

Ние се нуждаем от тях. В тях е съсредоточено необходимото познание и опит, за ръководенето на едно комплексно общество, каквото представляваме, на базата на разпределението на труда, на технологичното развитие. Трябва да насочим усилията си за изясняване и осъзнаване на належащите необходимости, а това впрочем вече е налице, може би само трябва да се потвърдят отделни случаи, и всичко това да стане на основата на едно помирение, сред народа, а не върху фантазии за отмъщение, мислейки, че властта означава отмъщение към довелите ни до това мизерно състояние. Това е същността на националсоциалистическата воля; да се намери пътя на примирението, народът да се самоосъзнае, защото ние се нуждаем от тези хора. Доверието – това преодолява бедата. Не разделянето на класи и раздухване на класова борба, а признаване правата на класите, за да тръгнат те в градивна посока въз основата на растящо двустранно доверие помежду им. Доверие в този смисъл може да се изгради единствено тази държава, която изкристализира като волеви орган на целокупния народ, държава, изразител на народния дух във форма на волята означаваща Свобода. А не както националсоциалистическата държава бива портретирана - като режим на насилие и тирания. Националсоциалистическата държава представлява насилствен и тираничен режим само за тези, на чиято власт предстои тя да сложи край. Да се позовем на един историк (предполагам, че е евреин), който в едно есе публикувано преди две години в „Шпигел“ писа, че за 95% от германците националсоциализмът не представлявал насилствен и тираничен режим, а по скоро една благотворна диктатура, режим на социална топлина и сърдечност. [Wohlfühldiktatur, Regime der sozialen Wärme] Питаме се, кои са били останалите 5%, чувствали нещата по-иначе? Със сигурност три процента евреи, един процент цигани, можем да предположим, един процент са били професионални криминални. В лицето на националсоциализма всички те са имали достатъчно основание да виждат самия дявол, тъй като националсоциализмът е силата, поставяща край на еврейския банков капитал, която с твърда ръка се заема с битовата престъпност, и не разрешава на циганите да ни ходят по главите и да ни крадат. Тези три групи имат пълно право да се страхуват от националсоциализма, но 95% от германския народ имат всички основания да залагат за бъдещето на националсоциализма и да му се доверят, тъй като той е единственият изход от тази криза, за да се сложи край на измирането на хората, гладът, войните, епидемиите. Край може да се сложи само, ако поемем по пътя, който беше реалност в миналото – националсоциализма; – отхвърлянето на робията на дълговете, възстановяването на свободата, срещу демокрацията, която не е нищо друго освен еврейско господство.
Това е всъщност истинската причина, Хорст Малер да е в затвора.

_________________
ЗА НАЦИОНАЛНО МОГЪЩА И СОЦИАЛНО СПРАВЕДЛИВА БЪЛГАРИЯ!


Вто Апр 28, 2009 11:57 pm Профил WWW
Аватар

Регистриран на: Вто Апр 28, 2009 11:44 pm
Мнения: 129
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Репресии срещу национализма и ревизионизма в Европа
ЗАВЕТЪТ НА ХОРСТ МАЛЕР

Настоящето заявление ще бъде разпространено, тъй като няма да имам вече възможността по този начин да се обръщам към обществеността. Използвам случая да изложа тук накратко още веднъж същността на въпроса.
Сега ще бъда осъден и затворен. Мнозина ме упрекват:

- Защо направи това? Извън затвора би могъл да бъдеш много по- ефективен. Сега изчезваш и от това не печели никой.

Отговарям: Това е напълно погрешна представа. Тук не става дума за това, че ни се отнема правото на свободно изразяване на мнение! Това би могло някак да се преглътне. Светът няма да се промени с това дали аз ще изкажа мнението си или не. Тук не се касае за правото свободно да се изразява мнение, не става дума за свободата на словото.
Когато човек знае, както аз го знам, че в центъра на разрухата на германския народ стои религията, наречена „Холокауст“, че тази религия е в действителност духовното убийство на германския народ, засягащо абсолютно всеки германец – тогава въпросът се отнася до правото на неизбежна самоотбрана. Може ли някой да предположи, че ще се оставим да бъдем унищожени без съпротива, че ще се оставим ей така да погасят духа ни? Кой може да обоснове с правни доводи, че неизбежната самоотбрана е престъпен акт?
Като народ, ние сме едно живо същество имащо дух, ние сме едно духовно същество и най-сигурното средство да се унищожи един народ е да се убие именно този дух, така че ние самите да не знаем в бъдеще кои сме и защо сме. Именно това е стратегията на нашия враг – да ни принуди да не поставяме под съмнение религията „Холокауст“; да не оспорваме, че този Холокауст никога не се е състоял, затова и не може да бъде доказан; да се примирим с това. Следователно, ние осъзнаваме, че пред нас стои един убиец, убиецът на народи. Затова, аз отказвам да слушам неговите доводи и търся начин да го отстраня от властта, която той упражнява над нас. Единственото оръжие, с което засега разполагаме за борба срещу него, това е ИСТИНАТА.
Особеност на моето собствено битие е, че влязох в политиката доста стремглаво, стигайки до участие във Фракцията на Червената Армия (RAF), която беше прегърнала схващането за въоръжена борба срещу системата (казано в най-общи линии). Основанието, което ни тласна към това, беше вярата в Холокауста. Ние вярвахме в това, което ни разправяха в училище, в това, което се представяше за истина във всички медии. Задълбочих се в този факт, търсейки начин да се изтръгна от комплекса за вина. Не искам да ви занимавам тук с подробностите на това мое развитие. То е друга тема.

Важното е, че аз бях верующ в Холокауста!

В моя житейски път на адвокат веднъж се сблъсках с дилемата дали да приема защитата на един германец – певецът-композитор Франк Ренике, чието престъпление се състоеше в оспорването на Холокауста и даже беше вече осъден на първа съдебна инстанция.
Естествено, като адвокат, ако бях така запитан, не можех да откажа:
– Да, поемам твоята защита!
За мен това беше необходимост и призив да се запозная основно с фактите и предполагаемите доказателства за това, което наричаме Холокауст, да се ровя в тази материя. И какво установих – че няма никакви доказателства, единствено твърдението, че той се е състоял, че той е предостатъчно изследван и че нито едно историческо събитие досега не е било толкова обстойно изследвано като историята на Холокауста.

Чиста лъжа!

Когато Федералният съд определя, че Холокаустът се потвърждавал от десетки хиляди очевидци, той всъщност утвърждава една лъжа! Самият Федерален съд много добре съзнава това, но тъй като ние не сме суверенна държава, а както Карло Шмид (Carlo Schmid) – един от бащите на Основния Закон (ОЗ), подчерта в една принципна реч, че Федералната република не е държава, а форма, разновидност на чуждо господство (Organisationsform einer Modalität der Fremdherrschaft – OMF). Следователно всички институции, които чуждите господари ни налагат чрез ОЗ всъщност нямат никаква юридическа сила. Такива са буквално думите на Карло Шмид – професор по международно и държавно право!
*[бележка за българския читател: така нар. Основен Закон e диктат на победителите от Втората световна война, наложен на германците след 1945г. Оттогава до днес германският народ все още няма Конституция!]
Би могло да си зададем въпроса: дали така наречените победители във Втората световна война, или по-точно победителят от Втората световна война, който всъщност е само един – световното еврейство, не са счели за нужно основата за изграждане на тяхното световно господство – т.е. религията Холокауст, да бъде абсолютно защитена и неприкосновена. Те осигуриха този свой интерес чрез изграждането на Федерална република Германия. Знаем, че Федералният съд гарантира някаква форма на правораздаване, за да може живота да върви и по-нататък, но в самия център е задачата на ФРГ при всички обстоятелства и на всяка цена да се охранява фундамента на чуждото негерманско владичество. В действителност тук не става нещо друго, освен че с помощта на това духовно убийство съвсем своеволно се разрушават всякакви предпоставки за живот на германския народ.
Нашите врагове, нашият сериозен противник, щеше да бъде голям глупец, ако той не беше се погрижил да запази властта си над нас. Врагът не започна тази война в каквато и да е форма срещу нас, щото след победата на материалните оръжия той да преустанови преследването на своите военни цели, a ние практически вече под формата на едно независимо правосъдие и посредством едно обективно съдебно разследване да можем да се освободим. Нашият враг не е толкова глупав, той взе мерки за това и той умее да използува най-коварните методи, щото по този въпрос днешното германско правосъдие да бъде абсолютно отстъпчиво пред неговите искания.
И тук е въпросът към всеки един от нас: Който е на мнение, че тук бива извършвано духовно убийство на германския народ в преследване военните цели на нашите врагове, той нe мoжe да oчаква от един германец, че същият ще се пoдчини на забраната да oспорва Холокаустa и да не предупреждава гласно, че тук бива извършен атентат срещу германския народ. Що за парцал ще бъда аз, достоен за презрение човек, който ще мълчи въпреки, че тези неща са ми известни, спокойно ще сядам в креслото си за да изчакам времето, когато един ден въпреки всичко истината ще излезе на бял свят?
Не, това морално задължава всеки eдин от нас.
В правото съществува правилото за неизбежната самоотбрана; в правото съществува също и задължението да се оказва помощ, ако някой се намира в опасност. Който не окаже помощ може да бъде подведен под отговорност, това е така нареченото задължително оказване на помощ – едно отделно наказуемо деяние.
Аз ще бъда подсъдим пред германския народ, ще бъда виновен пред него, ако мълча и не оказвам помощ въпреки, че ми е известно обстоятелството, че т.н. Холокауст, така както някои го описват, никога не се е състоял. Тогава аз ще бъда един престъпник.
Не става дума за това, да направя нещо за да постигна партийно мнозинство, да основа една партия или действувайки в рамките на една партия с помощта на парламента да премахна този закон, а единственото, коeто трябва да правя и аз го мога сам: е винаги и винаги да казвам истината. И аз положих свещената клетва в интернета, т.е. публично, че няма да престана щото отново и oтново, където ми се удаде възможност да изказвам тази истина:
Холокаустът е една лъжа, твърдението, че той е доказан е чиста лъжа! Няма никакви доказателства!
Това, което каза епископ Ричард Уилямсън е абсолютно същото, което и аз установих.
От верующ в Холокауста попаднах в ситуацията да съм принуден да се заема с доказателствата и тогава излезе на бял свят, че доказателства въобще не съществуват. В състоялите се различни съдебни процеси, представихме писмото на професора по история, проф. Ягшиц от Виена, който имeнно установи това на практика от собствен опит. Той също отначало си каза: това е добре известно, предполагам, че ще бъде съвсем лесно да се докаже. Съдът му възлага да докаже като вещо лице, че като историческо събитие Холокаустът е очевиден (ноторно известен) исторически факт.
По поръчение на съда, в продължение на три години проф. Ягшиц, изучава цялата литература и след три години той отговаря писмено на съда, че неговото първоначално предположение, че всичко е ясно, не може повече да бъде поддържано пред съда [В българското право се казва, че тезата не издържа, не може да бъде повече поддържана пред съда]. Той недвусмислено прави заключението, че в съответствие с неговите познания, повече не е правосъобразно Холокаустът да бъде определян като общоизвестен факт, като основаниe за присъда, ако държавно-правовият стандарт залегне в основата на съдебния процес. Това беше проф. Ягшиц, това беше епископ Уилямсон, това ще бъдат и други, следвани от мнозина, стигнали по различни пътища до същия извод.
Касае се за правото на неизбежна самоотбрана. Аз самият като германец съм засегнат от това нападение. Германският народ като цяло е в състояние на неизбежна самоотбрана, той не само че има правото, но дори и задължението за това. Ние, като народ, намиращ се в центъра на континентална Европа, с културната си субстанция като наше достояние, имаме задължението да се противопоставим на опита да бъдем духовно унищожени и с това да бъдем унищожени като народ. Това е същественото!
Аз не чакам другите да го правят, аз го правя сам!
Казвам истината така, както тя ми се представя, а тя гласи:
Холокаустът никога не се е състоял, затова няма и никакви доказателства. Съществува единствено набитото от еврейските медии в главите ни твърдение, че Холокаустът се е състоял и че съществува огромен брой доказателства за това.
Всеки, който приема това без сам да го провери, върши престъпление към германския народ. На първо място трябва да споменем върховните съдии, които благословиха съдебните решения на по-низшите съдилища, мотивирали присъдите си с това, че Холокаустът бил очевиден исторически факт. Това е не само злоупотреба с правото, а инсценирано духовно убийство на германския народ.
Червените талари в Карлсруе (съдиите от Федералния съд) многократно извършиха това престъпление и носят вината за това!
Аз отново и отново ще казвам това, също и сега, когато съм в затвора. Пред мен са 12 години затвор; какво ще произлезе от всичко това? Сега съм на 73 години, а това значи доживотна присъда.
Практически, в Германия всеки, който не иска да се подчини на лъжата го застрашава доживотен затвор.
Естествено, евреите ни правят предложение: най-напред бива наложено леко наказание, като например лишаване от свобода за няколко месеца, което може да бъде евентуално условна присъда; предоставя се възможността посредством подчинение на лъжата в бъдеще да не се създават повече неприятности. Точно към това се стремят враговете ни.

Който обаче чувствува и е убеден, че неговият живот няма стойност да бъде живян, ако се подчини на лъжата, той изчезва доживотно зад решетките. Понеже, при множество случаи публично изказах тези неща, знаейки добре, че те ще дойдат със сопата и ще ме хвърлят за остатъка от живота ми зад решетките, то трябваше да бъде показано пред очите на всички, че действително точно за това иде реч.
Ние германците сме в положението да изгнием до края на дните си в затворите на нашите врагове, ако не се подчиним на лъжата.
Затова, независимо какво ще се случи с нас казвам, както в евангелието на Матей (10.38):
„ … който не вземе кръста си..., не е достоен...“
Ние сме недостойни да се наричаме германци, ако не се застъпим за истината, но се подчиним на лъжата!
Убеден съм в това, че скоро ще настане съдбовен обрат. Вече и в католическата църква бушува борбата за доказуемост на Холокауста. Тя е една голяма сила, независимо че е подкопана от евреите. Католическата църква с един милиард и още сто милиона вярващи е един фактор. Евреите ще се провалят ако се опитат да посегнат на нея. Сега те ще преживеят техния Ватерлоо. Веднъж започнал спорът не може да бъде спрян. Ако се стигне дотам, че днешният папа във връзка с аферата около епископ Уилямсън бъде принуден отново да го отлъчи от църквата, както настоява шефа на ADL – бойната организация на еврейството, и по този начин го унижава или под натиска на еврейските медии папа Бенедикт XVI напусне „доброволно“ трона на св.Петър, това ще доведе до сътресение на католическата църква и тогава истината ще си пробие път!
Вярата е основана върху скалата на истината. Вярата ни прави свободни, а волята да бъдем свободни ще укрепне, ще станe още по-силна и ние ще победим.

И затова Ви казвам:
– Това, което можах, го сторих, повече да направя не ми бе по силите, но то трябва да бъде пример за останалите и винаги ще Ви напомням:
– Предстои ни да направим най-лесната революция, известна в световната история. Необходимо е само няколко хиляди да се изправят и да изрекат открито и недвусмислено истината, както епископ Уилямсън го направи, както аз се опитах да го направя, както и другите, разпространяващи книгата на Гермар Рудолф. „Лекции върху Холокауста“ (Germar Rudolf, „Vorlesungen über den Holocaust“) сега сами предизвикаха съдебно дирене срещу самите себе си.
Поражението на еврейството е неизбежно, победата на истината е най-сигурната гаранция за това. Онова, което още не е известно е времето, което ще премине и съпровождащите го обстоятелства, правещи възможна победата на истината. Това ще видим. Намираме се във фазата на колапс на световната финансова система – фундаментът на еврейската власт. Поради колапса на банковата система, светската власт на техния бог Йехова – т.е. Мамон, е поразена в сърцето. Еврейската власт е властта на парите и чрез това властта над пресата. Сега те губят властта си над паричното дело, а с това губят властта си и над медиите и така те застават жалки и безсилни пред нас.
Те трябва да се радват, ако осъзнаем тяхното разрушително дело на фона на историческото битие и страданията, осъзнавайки го като част от пътя на Бог през света към самия себе си.
Тогава, респектирайки ги в ролята на Сатаната на историческата сцена, с убеждението, че посредством нашето дело, утвърждавайки истината по света, ние ги спасяваме.
Евреите в най-голяма степен се нуждаят от спасител и един ден те ще ни бъдат благодарни за това.

25 февруари 2009 година

_________________
ЗА НАЦИОНАЛНО МОГЪЩА И СОЦИАЛНО СПРАВЕДЛИВА БЪЛГАРИЯ!


Чет Юни 25, 2009 1:53 am Профил WWW
Аватар

Регистриран на: Вто Апр 28, 2009 11:44 pm
Мнения: 129
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Репресии срещу национализма и ревизионизма в Европа
npd2002 каза:
преди 2 дни 14 ч.
Цялата работа е там, че печатането на книжни пари (емитиране) и сеченето на монети в България за последните 20 години премина в частни(разбирай еврейски ) ръце! Това е първата основна цел на така яростно пропагандирания след 1989г. преход (към незнайно какво?) в нашата страна.
Втората му генерална цел, съпътствуваща първата, бе въобще банкирането, банковата дейност в България да премине в частни (еврейски) ръце. Тука вече става въпрос за десетки милиарди долари, не за демокрация, не за човешки права, не за глупости!
Не можеха да явят на българските граждани, че същите ще бъдат най-брутално ограбени и окрадени от тях, затова разни мазни физиономии по медиите и до днес им редят розови приказки за "светло бъдеще" в НАТО и ЕС!




Eвропейски новини на руски:
http://www.velesova-sloboda.org/actual/europenews-ru.html

_________________
ЗА НАЦИОНАЛНО МОГЪЩА И СОЦИАЛНО СПРАВЕДЛИВА БЪЛГАРИЯ!


Чет Юни 25, 2009 1:54 am Профил WWW
 [ 5 мнения ] 


Кой е на линия

Регистрирани потребители: CommonCrawl [Bot], Yahoo [Bot]


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
Powered by phpBB , Almsamim WYSIWYG © phpBB Group.
Designed by Vjacheslav Trushkin for Free Forums/DivisionCore.
Превод: Ioan Arnaudov