Последно посещение: Пон Окт 23, 2017 2:45 am Дата и час: Пон Окт 23, 2017 2:45 am




 [ 90 мнения ]  Отиди на страница Предишна  1 ... 4, 5, 6, 7, 8, 9  Следваща
Любими моменти 
Автор Съобщение
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Любими моменти
"Повечето хора мислят, че истинският приятел е онзи, който ги приема такива, каквито са. Но това е глупост и е опасно да с вярва в нея. Хлапето, което работи на гишето в близката закусвалня, ви приема такива, каквито сте, просто защото изобщо не му пука за вас. Но истинският приятел иска от вас повече. Истинският приятел ви кара да проявите най-доброто от себе си. Най-добрият приятел пък ще ви каже истината...А един мъдър приятел ще прибави към нея и здравословна нова гледна точка..." Анди Андрюс "Проницателят"


_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Вто Май 31, 2011 8:24 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Любими моменти
Донесе от кухнята бутилка уиски и чаша.
- Една за из път- рече тя.
-Чин-чин.
Отпих.Тя ме наблюдаваше приятелски.
-Отскоро ли е?
-Кое по-точно?
-Останал сте сирак от една жена.
Погледнах часовника си.
-Вече цял век-казах и си тръгнах.

Ромен Гари "Сияние на жена"


_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Чет Юни 02, 2011 8:03 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Любими моменти
Песента на сирената


Не го виждам. Сумракът има очи и може да диша. Вероятно има и ръце и пръсти. Устни. Стои зад тила ми и усещам дъха му. Топъл е, а кара врата ми да настръхва. Той мълчи. Аз също. Усещам желанието му- начинът, по който неистово се въздържа да ме докосне.
Въздухът е сгъстен, чувствам го с кожата си. Отпивам от чашата си и паля цигара. Вдишвам. Издишва. Шумно. Накъсано.
Описва ме, като дим от цигарата. Рисува ми брегове, чертае ми извори. Заспалите дюни в душата ми се събуждат, чакат стъпките.
Бях остров, моряко.
Последният необитаем.
После музи и странници ме превръщаха в пустини и пристанища.
Приемах ги, посрещах ги, прощавах им.
Променях се...
Стои зад мен. Тръпне... протяга ръка, за да повдигне падналата ми презрамка. След секунда ще ме докосне.
Отпивам. Затварям очи...
Мелодията се надига в стомаха ми.
Знам, че сега ако се обърна, ще го удавя.
Той мисли, че съм Ариел. А аз знам, че съм сирена.


Емилия Цветкова

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Чет Юли 14, 2011 2:47 pm Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Любими моменти
"Странен човек. Беше и раним, и застрашителен. Имаше в него нещо метежно, нещо неуморимо и отчаяно, и навярно тъкмо то пораждаше лаещия смях. Я стига, пимислих си, какво съм тръгнала да разчепквам душевността на бизнесмените, успеха и самотата им. Ако си много богат и много самотен, така ти се пада."
Франсоаз Саган "Един неясен профил"




_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Вто Юли 19, 2011 12:45 pm Профил
Site Admin
Site Admin
Аватар

Регистриран на: Чет Дек 18, 2008 6:21 pm
Мнения: 336
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Любими моменти
Искам да целувам устните й до болка! Искам да слушам вика й в моите прегръдки. Тази нощ няма да спя. Ще заповядам да бичуват някого от робите и ще слушам неговите стонове...
Quo Vadis- Хенрик Сенкевич


Сря Юли 20, 2011 9:03 am Профил Facebook Сенат Гласът на блогъра
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Любими моменти
Мис Мъфет


Противна жена! Всички я мразеха!... Дори аз. Където и да я срещнех – на стълбите, в магазина, на будката за вестници - активираше поривите ми за повръщане. Толкова отрицание навряно, натъпкано, дори претъпкано в едно единствено тяло, е свръх разумното... Тъпото е, че нищо конкретно не ми беше направила. Всичко беше заради гледането. Втренчваше се с воднисто-мокрите си, избелели очи, като жаден миньор, треперещ да надупчи земята, да я разтвори докрай и да гледа вътре.
Зяпваше и човекът най-малкото се спъваше, просваше се в цялата си дължина на тротоара, или изневиделица скачаше да го хапе, иначе милото куче на съседката. Или.. Знам ли, все някакви екзотики сполитаха човека, който попаднеше пред погледа й. „Вещица!” – викаха й децата, а жената беше, как да кажа... стара мома, но със симптомите на старомоминството увеличени на куб. Тя желаеше, даже се кефеше да е мома и то с цялата скука на мухъла и плесента, бъкащи от моминството. Всички тези екстри Господ беше събрал в Мис Мъфет - повехнала, саморазрушаваща се, зла отрова.
Мъфет говореше срещу всички и всичко. Мърмореше, коментираше и плюеше. Но случайно разбрах, че го прави и за себе си. Видях я в магазина за дрехи, докато пробваше някаква бозава фуста. „Не! – мърмореше на отражението си в огледалото – Това не може да е коса. Рядка, безцветна и степана! А, увисналите бузи... Кошмар! Ти, Мъфет, си една сива мишка с кожа, провиснала като празна торба!”
Е, и аз съм я обсъждала, но чак така... После разбрахме какво беше направила.
....
Напечен летен малко-след-обяд. От онези, на които хората казват – „контрастен, синьо-жълто-червен, изцъклен и... спарен”, напълно неподходящ за посещение при най-добрия маг в града. Беше прекалено светло за тъмни срещи. Но не и за госпожица Мъфет. Дегизирана като бабичка от квартала, с посребрена перука и стара, сивкава рокля, тя пристъпи към вратата на Мага. Огледа се за звънец, но не видя нищо друго освен черна, сатенена панделка, която висеше, ни в клин, ни в ръкав, от малко прозорче в дясно на вратата. Дръпна я и панделката остана в ръката й. За съжаление не се чу звънене. Въпреки това вратата се отвори. Вътре, освен тъмния коридор с непонятни символи по стените, нямаше никого. Мъфет помисли само миг и влезе гордо. Така или иначе беше стигнала до тук. Вървя до самото черно на тъмния коридор, когато нещо й подсказа, че трябва да завие наляво. Едва не се блъсна в стара, дървена врата. Напипа бравата и я отвори. Загадъчните неща бяха до тук. Пред погледа й се откри съвсем обикновена дневна – кресло, диван с овехтяла червена някога дамаска, библиотека... Магът стоеше в центъра на помещението и я чакаше усмихнат. Беше особен, но не по магически. По-скоро беше като вманиачен програмист – с очила, тъмни, развлечени дрехи, рядка брадичка...
- Мъфет? Мис? – попита той.
- Не! Няма значение как се казвам. Дошла съм за друго – тихо процеди тя.
- Разбирам - учтиво кимна Мага. – Моля, седнете и ми дайте панделката. От нея ще разбера основното. – и той й предложи стол до кръглата маса в центъра на стаята.
- Няма да сядам. Времето ми е ограничено. – категорично каза Мъфет и подаде панделката. – Има нещо, което трябва да оправя веднъж завинаги.
- Виждам – усмихна се разбиращо Мага, притворил очи, стискайки черния сатенeн отрязък. – То върви над вас. Чужда енергия, която се е залепила за астралното ви тяло и го смуче. Пречи ви във всичко...
- Именно – почти подскочи на място Мъфет – Усещам я непрекъснато! Спъва ме на улицата. В работата... Така и не можах да стана каквато искам... И всеки път я усещах – сянката – как тежи над мен и ме притиска – все по-ниско. Сега обаче наистина е спешно, защото ще стигна до земята.
- Дори не подозирате колко сте права... Вие сте стигнали земята... въпросът е да не отидете под нея. – сериозно каза Мага, а Мис Мъфет го изгледа разтревожено и въпреки нежеланието си приседна на крайчето на предложения й стол. Мага извади внимателно стара книга и театрално бавно я разтвори. Зачете.
- Ето какво – каза внимателно и с колебание в гласа Мага – знам какво да направя, за да се отървем от човекът, който ви омагьосва... Само дето имам особено чувство – не го виждам добре. Жена е, но... Или е много добър маг... или има сила, която я закриля... Трябва да ви предупредя, че е много рисковано да правим магия, защото...
- Не ме интересува! Поемам риска! Знам какво ще кажете – може да се окаже някой много близък... дори най-близък човек! Но аз нямам никого! Затова – действайте!
Той тихо зачете магическите думи. Взе конец от роклята на старата мома, натопи го в мъртва вода и започна да връзва възел след възел. Всяко стягане той наричаше с името на един от главните демони. Когато свърши имаше изтощен вид, а думите му едва се чуваха:
- След шест дни ще занесеш този конец на място, където не минава никой и ще го закопаеш. По целия път ще мълчиш. Докато го зариваш ще кажеш само това – и той й подаде малко изписано листче. – Научи го наизуст. Ако врагът ти продължи да те тормози – първо ще изгуби гласа си, а после... бесовете ще го отнесат... Както ти сама ще им обещаеш.
Мъфет потрепери при допира с предметите. Мушна ги бързо в ръкава си, плати на Мага и бързешком, без да се сбогува, излезе.
- Поемаш голям риск – чу гласа на мъжа зад себе си, но дори не се обърна. Бързаше.
Следващите няколко седмици никой не беше виждал досадната Мис Мъфет. Когато случайно я срещнах на стълбите, имаше вид на животно, преследвано от самата смърт. Очите й за първи път не се впиха в мен. Напротив – тя сведе поглед и забърза крачка. По всичко личеше, че иска да се шмугне във вехтата си сива квартира и да бъде сама. От цялото й поведение, дори от намачканата бозава рокля, лъхаше страх от нещо.
- Здравейте, Мис Мъфет. Как сте днес? – попитах притеснено аз.
Тя отвори уста, за да каже нещо, но така и не чух отговора й. Очите й се разшириха от непонятен за мен ужас, а устните й се разкривиха в гримаса, наподобяваща плач. Гледаше нещо зад гърба ми. Обърнах се, но там нямаше нищо. Старата мома претича покрай мен и повече не я видях... До днес, когато я изнесоха мъртва от дома й. По шията й имаше следи от нокти - нейните нокти. Все едно преди да умре се беше опитвала да извади нещо от гърлото си. Или да каже нещо...?
Сред хората, които се тълпяха на входа, за да я видят, беше и очилат непознат, който изключително много приличаше на вманиачен програмист с мрачни дрехи. Никой не му обърна внимание. Той тъжно поклати глава, когато носилката с мъртвото тяло мина покрай него. „Предупреждавах я! – прошепна на себе си той – Ето защо не можех да видя кой я кълне... Сама го е правила. Сама!”
За погледите на обикновените хора остана невидим знакът, който бяха оставили върху Мис Мъфет принцовете на мрака.



Annna

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Вто Юли 26, 2011 8:53 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Любими моменти
Коледата на Гошко


Сивото декемврийско утро разхлабваше бавно мразовитата си хватка с настъпването на деня. Крехката корица скреж, покрила като призрачно було силуетите на колите и сградите, изчезваше мистериозно с дъха на забързаните хора.
Дърветата последни сваляха ефирната бяла дантела, като че ли тази белота прикриваше грозотата на голите им клони. Стояха безмълвни и не трепваха дори пред напора на слабия вятър, в плен на една смъртоносна красота. Ситен снежец се стелеше колебливо и се стопяваше още щом докоснеше земята. Градът се събуждаше мудно и по високите сгради един по един светваха прозорците, а жълтите им светлини мамеха с уюта и топлината им скрита зад стъклените прегради.
Гошко обичаше да рисува с пръстче по стъклата на спрелите автомобили, но тази сутрин седеше послушно в количката сгушен в палтенцето си. Дядо Мишо я теглеше накуцвайки към следващия контейнер за боклук зад спирката на тролея. Днес не им беше ден, въпреки, че подраниха. В единия ъгъл имаше купчинка стари вестници и парчетата от двата кашона, върху които Гошко седеше топлейки с дъх премръзналите си ръчички. В други по успешни дни, когато успяваха с късмет да направят два - три курса до пункта за предаване на хартия, вечерта дядо му го водеше на топло в кварталната кръчма и докато пиеше малка ракийка, Гошко с апетит и настървение се справяше с две огромни, ухаещи кебапчета, а дядо Мишо го насърчаваше с поглед и поглаждаше мустака си със задоволство. Само един път в месеца не излизаха да ровят в кофите и да събират хартия, когато дядо му си получаваше пенсията. Тогава отиваха в банката и оставяха всичките пари там, а щом излезеха навън с гордост и патос дядо Мишо размахваше синята книжка и не пропускаше да каже:
- Сине, пази тази книжка, дядовото в джобчето до сърцето си, че като пораснеш, ще ти помогне да се образоваш, а не като мене да ровиш в кофите. Знанието, Гошко е много важно, без него си никой, а буквите са като вълшебство. Овладееш ли ги, отварят ти много врати. Може и големец да станеш!
Гошко не разбираше какво му казва дядо Мишо, но усещаше, че е важно и с театрален жест, придружен от страхотна усмивка, прибираше книжката в джобчето на палтенцето си. Потупваше после два пъти с ръчичка отгоре в знак, че е на сигурно място. Не помнеше майка си, починала година след раждането, а за баща му не се знаеше нищо, пък и той едва ли подозираше за неговото съществуване. От как се помнеше, все дядо Мишо го гледаше, дори до количката проходи държейки се за нея. Никога не говореха за майка му, върнеха ли се в къщи, запалваха кюмбето и си лягаха с дрехите, уморени от дългия ден. Живееха в края на квартала, в схлупена барака от кирпич и тенекия с две малки прозорчета и врата, през която един среден на ръст човек трудно щеше да премине без да се наведе. Имаха само едно легло, маса с разкривени крака и кюмбето. Да, и дебелия юрган, чийто цвят трудно можеше да се определи. Точно пред къщичката минаваше дере, с течаща все още малка бара, в която дядо Мишо переше дрехите им и се къпеха през лятото. Но веднъж седмично ходеха в банята в циганската махала и Гошко умираше да се пличка до насита с топлата вода.
Този ден обаче всичко беше различно, не можеше да се стопли, колкото и да си духаше в пазвата. Мъничкото му телце трепереше и тракаше със зъбки. Пламъчетата в дяволитите и пълни с живот очи на малчугана бяха угаснали и помътнели. Едно топче дращеше гърлото му и пречеше да преглътне. И апетит нямаше, само му се спеше много. До него седеше осакатен модел на самолет – любимата играчка на момчето. Вечер преди да заспи си мечтаеше, че един ден ще стане пилот, ще обиколи целия свят и ще лети високо, високо в небето с блестящата метална птица и все си майстореше самолетчета от хартия и клечки. Оставаха само два дни до Коледа, навсякъде грееха празничните украси, магазините не пестяха тока за Коледните и новогодишни кампании. Чудати картини оживяваха във витрините, разпалваха въображението и радваха до полуда детските очи, блестящи с възхита от празничната еуфория. В една от тях блестеше голям макет на Боинг и всеки път дядо Мишо се поспираше, та да може внукът да се порадва на играчката. И днес минаха покрай витрината, но Гошко остана свит в количката и телцето му обвито в тънкото палтенце трепереше до откат. Нещо стисна дядото за гърлото, разболяваше се дребното, май до сега не се беше случвало... !
Куцукайки старецът пое по пътя за в къщи, щеше да припали старото кюмбе, да стопли водица и чайче щеше да приготви, та дано му мине до сутринта на малкия. Пътят до в къщи беше дълъг. Друг път детето се радваше на всичко докато се прибират и особено на Коледните украси, сега мълчеше свито, с уплашен поглед и как трепереше само милото. Уплаши се и старецът, а и пари за лекарства нямаха. Ама щеше да се наложи да изтегли от книжката на Гошко, няма как, налагаше се. Пред един от магазините млада майка държеше парче шоколад и молеше детето си да спре да плаче, а то се дереше с цяло гърло и се дърпаше като, че ли щяха да го колят. Дядо Мишо се замисли, че не беше чувал малкия да плаче досега, дори като паднеше, вместо да заплаче, викаше – Опааа! – Забърза стъпките си, край тях пъстротата на светлините и празничното настроение разпиляваха щедро и някак цинично богатството на своята същност. „Къде е справедливостта?” – мислеше си старият мъж: – „ Колко ли ток плащат нахалост, а колко деца подсмърчат гладни? Ако бяха направили банички за тези или за половината пари, или за една трета от тях, щеше да има и храна и играчки за всички малчугани.” От както Нина, щерка му почина и му остави едногодишното бебе, смисълът на неговия живот се промени. Преди му беше все едно, а сега живееше заради него, заради Гошко. Всяка ракия, която изпиваше му присядаше, защото беше залък от трапезата на детето, но... и той беше човек все пак, не можеше без хич. Грижеше се колкото можеше за внука си, нито за миг не го остави, навсякъде все заедно бяха. Мечтаеше да го изучи, да уреди живота му... ама не би! Пусна няколко молби в общината за социално жилище и до този момент колкото му писа арменския поп, те на... толкоз и те отговориха. Вече 5 години, а догодина малкия трябваше да тръгне на училище. Умът не му стигаше как да стане, а да го остави в дом и дума да не става, не можеше да го предаде, момчето щеше да умре от мъка.
Утрото дойде още по настръхнало от другите. През нощта бе валяло и сега поне мръсотията не се виждаше. Старецът се вдигна и сложи нов пън в кюмбето и лопата кюмюр. Пламъците весело припукаха. Погледна към малкия, пипна го. Мокър беше до кости, поти се и кашля цялата вечер, а и температура имаше. Трябваше да повика лекар, ама кой щеше да дойде с линейката тук до дерето в калта, та и адрес нямаха, за телефон да не говорим. Детето спеше неспокойно, въртеше се и бълнуваше... Трябваше му помощ, излезе навън и се запъти към близката къща на леля Айше. И тя ставаше рано, прозорчето и светеше. Почука нетърпеливо и чу старицата да влачи чехлите си в коридорчето.
- Добро утро како Айше, аз такова... за малкия. Болен е нещо, та да попитам, термометър дали имаш?
Старата циганка се засуети, но демонстрира пъргавина неприсъща за възрастта и теглото и. Малкият се събуди като влязоха, а очичките му зачервени и помътнели гледаха изплашено и някак неестествено.
- Дай дядо, да видим имаш ли температура...? – поде бай Мишо и пъхна термометъра под пламтящата детска мишница. Гореше завалията... Като го извади, го даде на баба Айше, не виждаше пък и не знаеше какво да гледа точно, но по очите на жената разбра, че работата е сериозна. Съгласи се с нея, че трябва антибиотик и се поуспокои.
Малко по късно старецът вече пътуваше забързан в пресния сняг към близкия клон на банката. В ръцете си държеше синята спестовна книжка на Гошко... Половин час по-късно, объркан и слисан излизаше неразбиращ как от същата тази банка в която си беше поверил парите през последните 6 години, даваше до стотинка цялата си пенсия, а те отказаха да му дадат пари за лекарства на детето. Такъв бил законът и това е, не можеше да изтегли и лев до пълнолетието на Гошко. Голяма бъркотия, ами сега? Та нали бяха спестени за нуждите на детето, то сега трябваха, та иначе за какво са, ако нещо се случи после няма да му трябват. Тръгна си обратно, а сълзите се стичаха по тревожното старческо лице. Трябваше да измисли нещо, май- скоро не беше ходил до контейнерите на Била, сега по празниците имаше големи изненади в и на рампата, но последния път едва не го претрепаха мутрите окупирали задния двор на хипермаркета. Ако се наложеше щеше да обясни, нямаше избор, трябваше да рискува. Кашоните там бяха цяла планина, щеше да изкара някой лев набързо за лекарствата. Мина през магазина и записа в тефтера една баничка и малка боза за Гошко, взе и половин хляб с бучка сиренце за чая. Добре, че бай Марин, бакалинът ги познаваше и им даваше на вересия. Ама то, комай цялата циганска махала пазареше на тефтер и като дойдеха помощите се разплащаха. Дядо Мишо винаги си плащаше на другия ден, ама рядко взимаше. Прибра се, детето спеше и отново бълнуваше несвързано... В очите на стареца рукнаха сълзи на безсилие и безпомощност, или защото за първи път го чу да вика - „ Мамо, мамо...” Трябваше за известно време да го остави сам, щеше да помоли кака Айше, да го наглежда. Трябваше да купи лекарствата. За първи път в душата му се загнезди неясно чувство на тревога и смут. Целуна внучето си, забърса го с топла хавлия, добави още въглища в печката и сложи книжката в джобчето му. Малкият се размърда.
- Гоше, чуй дядовото, аз излизам да купя лекарства. Ти стой си чоджум тука... баба Айше ще те наглежда, виж баничка ти взех и бозичка. На печката съм сложил водица за чая, ако ти се пие и сиренце и хляб има. Няма да се бавя сине. Не се тревожи, ще бързам много и скоро ще се върна.
На стотина метра отсам дерето в стара двуетажна къща живееше пенсионираният учител бай Асен. Добър човек беше, цялата махала изучи, пък и големци вече имаше между бившите му ученици. На що хора даде начален старт и любов към ръчната работа и занаятите. Беден беше кварталът и малко от неговите възпитаници отиваха по далеч от фабриката и занаятчийството. 43 години преподаваше, най-вече история, но в последните 20 години се преквалифицира на учител по трудово обучение. Обичаше да създава с ръцете си, от всичко разбираше. И от дърводелство, и от бояджийство, и от приложно изкуство, и от всичко необходимо, за да върши безупречно работата си. Много пъти беше гледал малкия Гошко как майстори със завидно въображение и подръчни материали своите самолетчета. Как летеше с тях въображаемо издавайки с уста онзи „невероятен шум” на самолетните двигатели.. Харесваше такива деца бай Асен, будно дете беше малкият сирак. Та нали само дядо му го гледаше. Сърцето му се късаше от жал. Колчем го засечеше в бакалията все му купуваше я вафла, я кифла, я бонбонки. Живите и проницателни очи на малчугана грейваха от благодарност и дори измърмореното набързо „мерси” се давеше в бездънната ярка светлина, пламваща в зениците на момчето. Та от месец почти, си играеше да му сглоби макет на истински самолет, останал незнайно как в нещата му от учителската работа в кръжоците по моделизъм. Пред него готов, стоеше лъскавия модел на български ЛАЗ, съвършено копие на истинския и вече позабравен биплан. Провери още веднъж дали е изсъхнал, намери подходяща кутия да го сложи, облече ватенката си и пое в снега към края на улицата. Когато стигна видя, че импровизирания комин пуши, вратата беше затворена и количката на дядото липсваше. Значи бяха излезли. Е, щеше да мине надвечер. Върна се в къщи и се зае с обичайните си занимания.
Дядо Мишо влезе решително в задния двор на хипермаркета. За учудване нямаше никой. Можеше и да има късмет. Огледа се и видя купчината картон... зае се със завидна бързина да ги стикова и товари в количката. Вече беше почти пълна, когато на рампата изкараха палет с бракувани неща, консерви, пастети, млека и различни продукти, та даже имаше и месо. Служителите нехайно оставиха количката с палета на рампата, защото знаеха, че след няколко минути нямаше да има и помен от него, и влязоха обратно на топло. Дядо Мишо не вярваше на късмета си. Остави картоните и взе да пълни един кашон с консерви и плодове. Тъкмо посегна към млякото и някой го хвана за рамото. Дръпна го силно и старецът залитна заедно с полупълния кашон.
- Кво праиш ве, дъртъо? – прозвуча арогантен глас.
Старият човек погледна и видя три мазни физиономии и цяла банда циганета с торби и колички.
- Къв си, да не си мръднал нещо, та си дошъл тука? Не знаеш ли, че т’ва е наша територия ве, мухъл сбръчкан.
- Чакайте момчета, ще обясня!- бай Мишо не се уплаши, въпреки, че не познаваше тези лица. Не бяха от техния квартал, а от Факултето... – Заради внучето е, болно е..
Силен ритник в слабините прекъсна дъха му и старият мъж се строполи под рампата.
- К’во ма такова твойто внуче бе смрадливко, ще ти зема душата и ще ти изям джигера! – прочвуча заплашително отново същият глас, подкрепен от одобрителните възгласи на племето зад него. Последва нов ритник малко под мишницата, в сърдечната област на възрастния мъж. Сърцето му спря да бие преди побойника да си беше дръпнал крака. Мършавото му тяло остана свито под рампата и няколко ръце го набутаха още по навътре да не се вижда. След няколко минути нямаше и помен от циганската гвардия, както и от количката на дядо Мишо. В очите на стареца, широко отворени беше заседнала почуда и неопределима болка.
Бъдни вечер! Бай Асен отново пое към колибата със самолетчето. Беше около седем часа. Сега носеше със себе си и голяма торбичка със сухи сладки и бонбонки в нея, както и едно шоколадово джудже. Дъщерите се обадиха, че няма да могат да дойдат, далече бяха и рядко водеха внуците при него. Е, имаха си свой живот, за какво им беше вече той, само да мърмори. Та кой обича такива мрънкащи старци- никой? Виж, за внуците му беше мъчно, но какво да се прави, живот. Та късметът за сладките беше на Гошко...
Пак нямаше никой на пръв поглед, но вратата беше полуотворена и вътре се мержелееше нещо. Бай Асен колебливо открехна вратата до край и се огледа в сумрака на тъмната колиба. Разпозна почти по интуиция силуета на детето в леглото, но тъмнината пречеше да се ориентира. Извади запалката си от джоба и щракна. Това, което видя смрази кръвта му. На масата имаше свещ и бай Асен я запали с треперещи ръце. Пламъкът се въздигна бавно и освети мрачната и бедна обстановка. Печката отдавна беше изгаснала. На леглото лежеше Гошко, застинал в дълбок сън. От нослето му се виеше тънка струйка кръв, стичаше се по бузката и се вливаше във малка локва под главата на мъртвото дете. Старият човек се вцепени, внезапно една ръка го стисна за гърлото, страхът пропълзя под дебелата ватенка на мъжа и го накара да настръхне. Докосна челото на клетото дете и ледената стена на смъртта го отблъсна. Ужас и изумление се изписаха на лицето му. Какво се беше случило, къде е дядото? Той никога не изоставяше малкия. Каква трагедия се беше разиграла? Краката му се подкосиха и коленичи пред леглото. Разрида се като дете. Тежки сълзи потекоха по дълбоките бръчки на суровото лице. Пое ръчичката на малкия гаврош в своите топли длани, а тя отдавна изстинала, се загуби крехка и нежна в грубата десница на стареца. Тишината барабанеше зловещо в празната колиба. Свещта осветяваше призрачната картина като ренесансово платно на стар майстор.. Навън избухнаха фойерверки, разпиляха се като цветен водопад и през малкото прозорче надникнаха стотици ярки звездици, които запалиха отново огънчетата в зениците на мъртвото дете. За последен път! И гаснеха бързо, като живота! Навън, градът блестеше, пърхаше и трептеше в своята празнична помпозност, а един възрастен мъж стоеше на колене очи в очи със смъртта и проклинаше тежко милостта на онзи, чието раждане щяха да празнуват потъналите в суета и безхаберие негови чада.
Бай Асен посегна и затвори бавно очите на детето. В тях още се отразяваше искрящия отблясък на угасналите и несбъднати желания. Последен фойерверк освети до бяло вътрешността на колибата, задържа се за миг и пое високо в небето, заедно с един мъничък ангел, най-после изпълнил съкровената си мечта... да полети!
vicont

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Пет Юли 29, 2011 12:19 pm Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Любими моменти
Първата любов



Тя имаше златни къдрици, нахална усмивка и носеше цветове, които бяха по-ярки от всичко, което бях виждал. Когато през лятото на 1960 г., Даян Славкин пристигна в сънливото ми селце

в Съмърсет от Пенсилвания, САЩ, тя просто ми взе дъха.
Тя беше на осем години. Аз бях на десет, и през цялото лято благодарях на щастливата съдба, която позволи баба й

и дядо й да живеят в края на моята улица. Тя и сестра й Деби миришеха на дъвки с аромат на плодове в онези години, когато аз не знаех, че такива неща съществуват..
Те говореха с техният сладък акцент за нещата, които бях срещал само в комиксите - автомобили с имена като Mustang и Firebird; бейзбол, Гранд Каньон; небостъргачи, както и сладоледи с аромат, различен от ванилия.
За затворено момче като мен от западна Англия, всичко това изглеждаше невъзможно екзотично и вълнуващо.
Но това, което беше дори още по-изумително за мен - това, което беше наистина невероятно е, че Даян попиваше всяка моя дума и се възхищаваше на всичко, което правех.
Банално като живота ми ми се струваше лятото в моето малко, тихо село в сърцето на Съмърсет, но то беше истинско приключение за едно малко момиче, което познаваше само ярките светлини на големия град в САЩ.
По това време модата на 60-те още не беше настъпила. Никой все още не беше чувал за Beatles или цветен телевизор. Но за първи път в живота си, Даян и Деби биха можеха да се скитат, където те искаха, и то в пълна безопасност.
И те го правеха всеки ден - през задните улички на селото, по клатушкащото се мостче и долу край езерото, за радост на местните жители. Ние с моя приятел Джон се влачехме неизменно след тях, попивайки от техния блясък.
Даян и аз открихме, че сме родени на една и съща дата, 23 януари, и макар, че бяхме деца, ние почувствахме нещо специално. Като че ли бяхме

орисани да бъдем заедно. Въпреки че бяхме твърде малки и невинни, за да познаваме любовта и романтиката, ние знаехме, че искаме да сме един с друг, от изгрев до залез.
Юношеското ми убеждение, че момичетата са досадни същества,

беше забравено докато дните и седмиците на лятото

се нижеха. В края на краищата, Даян можеше да се катери по дърветата така добре, както момчетата и беше толкова сърцестапящо сладка, че се поддадох на

предложението й да се държим за ръце...от време на време.
Казват, че любовта променя всичко. Всичко, което знам е, че аз наистина не мога да си спомня по-щастлив момент в детството ми. Затова никак не беше чудно, че малкото ми момчешко сърце беше напълно разбито

, когато Даян и нейното семейство се завърнаха в САЩ в края на лятото.
Всичко, което можех да направя, е да се моля и надявам да я видя отново...

И слава Богу, това се случи.

Тя гостува на баба си и дядо си още два пъти.
Първият беше през лятото на 1965 г.. Даян беше 13 –годишна, а аз бях стеснително 15-годишно момче; чувствата ни един към друг бяха все така силни, но все още твърде сложни, за да бъдат подходящо изразени. Прегръщахме се неловко от време на време, и дори направихме опит за целувка, която започна усърдно, но завърши в кикот и пламнали лица.


Беше ли истинска любов? Предполагам, че да, но аз не познавах чувството, още по-малко знаех как да се справя с него.
Тази ученическа неловкост щеше да ми струва прескъпо при следващото посещение на Даян. Въпреки, че аз не бях мислил за почти нищо и никой друг, след като тя си замина, тогава вече бях на 17 и напълно убеден, че ако се правя на незаинтересован, ще я заинтригувам.
Колко съм грешал!. Даян, която вече беше прекрасна млада жена, с право беше ужасена от нехайното ми отношение , в резултат на което взе доста разумното решение да прекара лятото в компанията на други момчета от село.
Болеше ме ужасно, но аз бях класически тийнейджър-глупак - напълно парализиран от моята гордост и упоритост до навечерието на нейното заминаване.
Тогава прекарах цялата нощ, търсейки я навсякъде из селото, за да изкупя вината за моята глупост. Но пътищата ни не се пресякоха, и тя отлетя за Питсбърг, без дори да се сбогуваме.
Това, което не знаех и разбрах много години след това, е че Даян също ме е търсила в онази нощ. Но минаха повече от четири десетилетия, преди да се срещнем отново...

Спомняте ли си първата си любов?
Не се ли чудите понякога в
тих размисъл какво е станало с онзи млад човек, когото някога сте държали в прегръдките си?
Аз го правех. С годините често мислех за Даян и съжалявах за тази пропусната възможност през лятото на 1967 г. В последствие приех фактите и продължих. Срещнах друго момиче, ожених се, родиха ни се две деца. Животът ми изглеждаше уреден и спокоен.
Но през 2001 г., след 20 години брак, светът ми се разтърси, когато жена ми поиска развод – тъжен момент, който много хора

изживяват в съвременния свят. След като стана ясно, че нашият брак е приключил , реших да затворя тази страница, да започна да се срещам с други хора, и да построя животът си отново.
Никоя връзка не ми донесе трайно щастие. Месеците се превърнаха в години, рутината ме превзе и постепенно се превърнах в самотник с малко изгледи за намиране на сериозна връзка, да не говорим за истинска любов.
След това, през пролетта на 2008 г., съвсем случайно, аз попаднах на име Дейвид Славкин - името на брата на Даян в интернет. Твърде рядка и необичайна фамилия – с надежда изпратих електронна поща на адреса на сайта, повече от любопитство, отколкото очаквайки каквото и да е, и попитах Дейвид дали е посещавал Съмърсет като дете.
Около месец не получих никакъв отговор. Но после пристигнаха много имейли. Първо от Дейвид, а след това от Деби, а след това изведнъж - бам! – името на Даян изскочи в моята пощенска кутия.
Намерих я! И да, тя ме помни...
Да кажа, че не бях на себе си от радост, ще е малко, за да опиша чувството, което изпитах.

Пазя като най-голяма скъпоценност този първи имейл и до днес - топла, задъхана равносметка на живота й през десетилетията. Оказа се, че Даян има три пораснали деца и четири внуци и в момента беше в процес на развод с мъжа си.
Годините след 1967 се оказали трудни за нея. Родителите й се развели и тя излязла от релсите за известно време – започнала да се събира с неподходящи хора и да взима дрога. След неуспешен първи брак, тя все пак успяла да върне животът си в нормално русло, станала учителка и се преместила в Сиатъл. Тя беше напълно посветена на работата си - това беше нейният начин да навакса всичките пропиляни години.
Беше преборила раково заболяване на гърдата през 2001 г. отчасти благодарение, аз съм сигурен, на опияняващия си оптимизъм. Прекарваше свободното си време, учейки

иврит и пееше в хора на местния храм.
Положи неимоверни усилия

обаче за да ме увери, че не е станала ангел. "Псувам като моряк, когато се наложи“ -предупреди ме тя.
Около две години ние разменяхме писма всеки ден – понякога десетки за няколко часа. Сега бяхме зрели и достатъчно мъдри, за да знаем, че няма да спечелим нищо, ако крием чувствата си. Най-накрая си казахме всички онези неща, които трябваше да си кажем преди много години.

Трансатлантическите

ни телефонни разговори, често с продължителност два часа или повече, ясно ни показваха, че се обичахме, както тогава.
През пролетта на 2009 г., Даян, вече разведена, се съгласи да дойде в Англия за няколко седмици. Аз я забелязах отдалеч на летището, и точно когато уплашеното ми като в юношеството сърце ми казваше да се обърна и избягам - тя ме видя.
Нейните разперени за прегръдка ръце и същата тази палава усмивка пометоха всичките ми страхове.
Прегръщахме се
цели три минути, преди да проговорим. Знаех го, тя също: това беше любовта.
Прехвърлила 50-те, но все още красива както вътре, така и отвън, Даян беше всичко, което се надявах, че може да бъде. Въпреки всичките й несгоди, тя все още беше онзи слънчев лъч, който помнех от моята младост, със същите къдрици.



Прекарахме дните, напълно отдадени един на друг, планирайки нашето бъдеще. Дори обмисляхме дали да живеем тук или в САЩ. Даян изпитваше

остри болки в гърба, но нищо не можеше да помрачи нашите усмивки. Почти веднага след като се прибра
в Щатите
, тя направи планове за следващото си посещение. То беше толкова прекрасно, както и първото
– и двамата виждахме бъдещето в ярки цветове.

Но тогава, през септември, дойде едно телефонно обаждане, което промени всичко. "Кев", каза тя. "Аз трябва да ти кажа... Имам рак. "
Болките в гърба, които тя беше пренебрегнала при посещението си, се оказаха знак за нещо далеч по-сериозно. Веднага излетях за Сиатъл, където тя ме посрещна на летището
– усмихваща се, но трогателно
крехка.
Въпреки очевидното си изтощение, Даян настояваще да ми бъде екскурзовод за престоя ми. И така, аз я носех на гръб по градските улици, а тя ми сочеше забележителностите с нейните патерици. Смяхме се много,
всъщност хората на ръба правят това често...

Сърцето ми почти избухна от гордост, когато чух нейния сладък глас да се извисява над останалата част на хора в Храма. И забелязах, че не само аз сдържах сълзите си

– Даян беше обичана и всички бях загрижени, защото виждаха как отслабва и линее.
През втората ни седмица заедно я бутах в инвалидната количка по безброй болнични назначения. Казаха ни, че има известна надежда, но нямаше съмнение, че Даян е сериозно болна и се влошава. Въпреки това, тя
настояваше
, че ние отново ще се видим

аз дадох всичко от себе си, за да й повярвам, когато се качих на самолета за вкъщи. Но една седмица по-късно, Даян беше приета в болница и нашите редовни имейли и телефонни обаждания секнаха.
Очакването на новини беше истинско мъчение, така че сърцето ми подскочи една съботна сутрин през ноември, когато Даян се обади за да ми каже, че се движи към центъра за рехабилитация. Гласът й беше пълен с вълнение. Беше й просветнало. Имаше шанс. А на следващата сутрин - друг разговор – със сестрата на Даян, Деби.
"Даян е в кома. Няма да живее повече от седмица."
Бях в Сиатъл рамките на 24 часа, и останах там до края. В дългите нощи й пеех "Бийтълс" и шепнех за онези дълги лета, които бяхме прекарали заедно. Казвах й отново и отново какви щастливци сме, защото успяхме да се намерим отново.
Моят любима почина на 8 ноември 2009 г., докато аз спях до нея.
Животът и любовта, която споделихме с Даян бяха трагично кратки

– не това очаквахме когато се срещнахме отново след повече от 40 години. Но аз съм благодарен. Това, че имахме шансът да преоткрием чувствата си, без значение колко мимолетно и сърцераздирателно беше всичко, е най-великият подарък, който всеки би могъл да желае.
Тя беше първата ми любов. Тя беше моята истинска любов.

Кевин Дейли

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Вто Авг 09, 2011 8:22 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Любими моменти
ОБИЧАМ ТЕ


Какво е изневярата. Нека да заглуша гласовете на моите древни възпитатели, на тия, които ми пречат да мисля ясно! и да разкрия за себе си нещата такива, каквито са.
Изневярата е секс.
Ето тук започват да вият всички баби, всички инквизитори, всички училищни морализатори и макаренковци в главата ми: Сексът е адско зло – вият те...
Може да съм научил за изневярата от някой допотопен чехословашки филм. Той също е бил баба за мене.
Аз съм възпитан, както и много от хората като мене – от бабите си и от чехословашките сериали. Те бяха моите баячки орисници – те ме направиха такъв, какъвто съм.
Мръсен е сексът! и трябва да се практикува със срам
...и само на тъмно – и то с хора, подбрани и одобрени от Църквата, от Партията, от Другите хора, от мама и татко. Даже и от теб – но от теб във формата на послушен роб.
...трябва да се накаже с попарване, с изправяне до стената в ъгъла и отрязване на вредните органи! Кой въобще ми каза за първи път думата изневяра? И какво знам аз за нея?
Това е Моята съвест – бих си казал аз – ако бях глупав. Но аз знам, че това не е моята съвест, а просто натрапени ми зли бръщолевения.
И нека започна пак: Изневярата е секс. Никой да не казва: изневярата е по-страшна, ако се изневерява духовно. Никой брак не се е разпаднал заради това, че жената вече не харесва любимия доскоро и на двамата Брамс и изневерява, слушайки Антон Брукнер. Изневярата е секс, желание за секс, мисъл за секс, планиране на секс, осъществяване на секс, прикриване на секс, парадиране със секс. Някой ще измрънка: страшно е, ако има и любов...
И любовта е секс! Нека не бъдем деца – казах вече – и не се опитваме повече да брътвим лицемерни детински щуротии. Нека се открием сами пред себе си и си признаем с въздишка – и любовта е секс. Докато се срамуваме от това – ще бъдем като децата, които се крият, за да ядат конфитюр от вонящата хралупа на баба си.
Секс...
Но сексът не е зло. На кого правиш зло, като правиш така, че да изпитваш удоволствие? Давайки удоволствие на някого? Кой е вкиснатият зложелател, който мисли, че радостта на тялото и душата са зло?
Веднага идват отново старите вещици в главата ми, старите предразсъдъци и това смрадливо чудовище, което се казва „обществено мнение“. И те казват: Зле е за твоя партньор да правиш секс с някой друг. За тоя, с когото живееш и си се заклел, че само с него ще правиш секс.
Тогава аз отново вдишвам дълбоко и викам цялото си чисто съзнание и събирам цялата си ясна мисъл и казвам: Защо да е зле за моя партньор, защо да е зле за него, след като аз, правейки секс с друг – нито го бия, нито го лишавам от нещо?
Защото той ще се ЧУВСТВА зле! – крещят моите вътрешни гласове, моят крив и натрапен ми от зложелателите Морал.
Че защо ще се чувства зле моят партньор, по дяволите! – ще се изсмее чистата и весела част от мен. Ще се изсмее ведро тоя мой аз, който е възрастен и добър човек, а не пълно с предразсъдъци и страшни табута дете.
Да не би да се почувства зле, защото иска за себе си всичко? А за другите – нищо? Дали няма от егоизъм и алчност да се почувства зле? – така ще се присмея на ръмжащите моралисти, втъкани в Моята глава чрез келявото възпитание.
И ще продължа:
Дали не смятате, че той ще се почувства зле, защото вие на неговото място ще се почувствате зле – завистници и зложелатели мои? И защо го изправяте срещу мен като плашило тоя мой въображаем партньор, който вие така хубаво използвате, за да ме манипулирате? – така ще подвикна на развилнелите се мои укорители.
И ще продължа:
Дали пък аз не искам да живея с чист и зрял човек, който не е така егоистичен и дотам освирепял в себичната си алчност, че да иска от мен да не изпитвам удоволствия в живота си? – така ще попитам аз виещите и джавкащи гласове морализатори.
Нима не е лошо това: Да искаш за себе си всичко? – така ще попитам аз моите предразсъдъци.
И ще продължа:
Да искаш за себе си целия живот и цялата нежност, и всичките чувства, и всичкото внимание на партньора си; да искаш да го лишиш от всяка друга нежност и от всяка друга наслада – това не е ли злобно и нечестно?
Да го лишиш от възможността да се радва и на други цветя освен на тези, които растат в общата градина – не е ли това надзирателска жестокост? И не превръща ли тая надзирателска жестокост градината в затвор?
Вие, когато казвате „изневяра“, най-вече казвате „ощетяване“. Но не е ли именно това ощетяване? Да лишиш този, с когото живееш, от радост, защото тя ще си е само негова, но не и твоя – не е ли това пъклена алчност и завист?
А хубави неща ли са алчността и завистта? Не са ли те таткото и майката на човешките болки?
Това не е ли ревност? А ревността не е ли грозната кучка, която усмърдява всяка хубава полянка и я заразява с крастата си?
Нека да питам още нещо: та нали и ревността е създадена от бабите? (Най-вероятно и от чешките сериали.) Нали те учат да искаш за себе си всичко – с бабешко скъперничество; когато става въпрос за любов – да няма щедрост и раздаване; да спастряш в своя скрин; да не даваш чужда душа да припари до твоето.
Нека ви питам, вас – зли гласове на предразсъдъците ми: Ако някой не е възпитан да ревнува, а напротив – възпитан е да не ревнува – дали той ще изпитва това низко чувство Ревност?
***
Това е, което мисля за Изневярата.
Не ми се живее повече в тоя свят на злоба, на алчност, на собственичество и завист. Разделен свят, в който за своето всеки е готов да убива. Не ми се живее в свят на неразумни още деца животни, които се хапят и страдат от злобите си. Живее ми се в свят на мъдри хора, следващи с радост желанията на телата и душите си. И благи един към друг. И раздаващи любовта си така, както е направена да се раздава – като лъчение.
Живее ми се в свят, в който тая дума е там, където ще я сложа ей сега – в някой зъл и скъпернически, бабешки скрин.





Калин Терзийски




_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Сря Авг 10, 2011 8:24 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Любими моменти
Да беше юни като юни, а то – пещ! На камък яйце да чукнеш – в миг ще се облещи. Ама де яйце, де? По прашния път се тътреше върволица изтерзани женоря - коя нарамила денк с покъщнина, коя – впрегнала себе си в каруцата вместо кон, а в каруцата орда гладни, сополиви дечурлига.
Янгелия носеше само скромно вързопче. Тя го стиска, то се гъне и пищи. “Трай, трай, мило чедо, златно!”, друсаше детето, а сълзите й попиваха в повоите и оставяха солени петна. “На!”, баба Велика знахарката й подаде тензух със залък хляб, натопен във вода: “Белким спре да се дере, че се чуваме чак във Влашко!”. Бебето засука и се успокои, но за кратко. Глад се не трае, а гърдите на Янгелия бяха по-сухи от пръстта по пътя. Уж бягаха вече цяла седмица, пък пукотевиците и заревото от пожарите бяха все така близко. Всички мъже от селото ги мобилизираха още на Ивановден. Напролет жените сами засадиха картофите и боба – друго по чукарите, кости човешки, не никнеше. Засадиха, ама така и не прибраха. Три пъти сърбите превземаха селото. Първите два обраха къде-що сварят, то не че имаше нещо за обиране, изпосъбориха плетовете и отведоха стоката. На третия, вече освирепели от въшки, кал и глад, подпалиха колибите. Жените се бяха скрили в древната крепост под Балжер, но се уплашиха и се юрнаха към Кюстендил.

Привечер стигнаха до по-голямо село, празно и зловещо като всички други, през които вече трети ден се точеше печалната процесия. Налягаха из хамбарите в сеното и цяла нощ разтревожени се вслушваха в конски тропот и викове. “Наблизо са вече. Спасенка каза, че насилвали жените и колели децата. Господ да ни е на помощ!”, шушукаха разтревожени бегълките. С укор и злоба гледаха Янгелия – бебето й не спираше да реве. “Заради твоето че погинат нашите!”, съскаха жените. “Остави го. Смилен че се върне от войната, друго че си родите!”

Завиждаха й те на нея. Омагьоса чорбаджийски син, в богата къща снаха стана. Тя, дето майка й копаеше по чужди ниви, а баща й пасеше чужд добитък! Ама като запееше Янгелия, рибите излизаха от реката да слушат и лястовиците се връщаха посред зима. Така я намери Смилен – по гласа, по-гласа, та от съседното село право на нивата. „Без теб от тук не мърдам!”, каза й – нали беше свикнал за всичко да му се угажда. Нямаше да се върне Смилен. Янгелия го сънува малко след като замина за фронта, натъкмен като жених, бос и с бяло мушкато зад ухото. Помаха й са сбогом и изчезна.

Едва изчакала слънцето да мигне гуреливо над баира, Янгелия занесе детето в черквата. Милото, спеше от изтощение, вдигнало ръчици над глава – аман и от свет, и от всичко! Косицата му блестеше - златна корона. Уви го в бялата си кърпа и го сложи в купела за кръщенета. Вдигна поглед към светците. Богородица гушеше сина си – тлъсто, розовобузесто бебе, и се усмихваше доволно. “Бог е маж и като маж се го нема! Затуй на тебе се мола, ти баре си майка, да ми я опазиш!”. Обърна се и излезе от храма тичешком.

* * *

Ветко се ослуша. Скимти нещо, мама му стара, скърцоти! Маче ще да е. Ама отдека маче у това село, дето жива душа нема. “Че ида да провера”, каза на другарите си. “Немой бе, не знаеш що е. Рогатият на мачка се преструва, в нозете ти да се отрие - аха да го погалиш, че ти свали кожата и че ти изруча душата. Може некой сърбин скрит да има, гръцмуля ти че резне като едното нищо”, разубеждаваха го войниците. Ветко, обаче, беше колкото добросърдечен, толкова и твърдоглав. Пообиколи, поогледа се, па се мушна в черквата и що да види! Детенце! Погледна объркано към иконостаса – Богородица си стиска нейното. “От дека падна, сине!”, каза Ветко и вдигна детето – “Уф, как смърдиш! Опикал си се целия! Я, ама ти си женско, бе! Синьо-посинело, крачетата ти като на пиле, корема ти като гайда - нема да те бъде май!” Войникът се запрепъва към бивака: “Вижте що найдох!” “Е-е-е, кога сколаса, бе! Голем курварин се извъди. Кога се оноди, кога се отели!”, кодошеха го войниците, ама в очите им – сълзи. Всеки беше оставил по две-тринки такива у дома, от половин година не се бяха прибирали. Разтичаха се, издоиха козата, намериха чисти кърпи, преповиха го, нахраниха го и заспа дълбоко, засмукало палец.

* * *

- Ей, ама гласище имаш! Рекох му аз на подпоручика да те нося дома – дето две, там и три, козата и жената само да са живи и здрави, а он не та не! Тава, вика, е война! Сериозно нещо! Занеси я, кай, в лазарета. Докторите да й берат гайлето. – Вървеше Ветко към тила, а бебето се дере та дере. – То за какво ми е пушка. Тебе да те вкарат на въоръжение, врагът не у Сърбия, ми и на Месечината че избега! - По едно време войникът запя „Бдинци лъвове титани” – така де, по-бодро крачката да върви. Детето го поизгледа учудено, а после писна на терца. Ама дует! Извиси се над скърцането на каруците, над тропота и човешката глъчка, над дрънченето на оръжията, опря в небето и се върна удвоен:”Бдинци лъвове титани и-и-и-и, наша слава всепобедна уа-уа-уа-уа...”

* * *

- Дали не сте ми я намерили? Ходих… Там в черквата ... Нема я... Дали я е некой виждал? Молим ви се... - Янгелия тичаше по средата на пътя между върволицата бежанци отдолу и стройния ред войници отгоре, надзърваше във всяка цедилка, във всяка каруца, че и в баките на обоза, сподиряна от погледи, къде съчувствени, къде зли. – Елена, Лена се вика... Душа моя златна... – По едно време се отпусна край пътя и замря, мърлява и убита.

* * *
- А при Струма бистра мила, уа-уа-уа-уа, родний край с венци покрихте и-и-и-и...
Янгелия се ослуша. Гласче познато – рибата от водата вади и лястовиците от небето сваля! Скочи и се озова очи в очи с Ветко. Той се пооддръпна – и по-страшни неща беше виждал - рани, глад, тиф, кръв и смърт, ама в такава бездънна надежда като в погледа на тая жена не беше надзъртал. После сложи внимателно гласовития вързоп в ръцете на Янгелия. И настана сладка тишина.




Nadie

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Сря Окт 05, 2011 1:30 pm Профил
 [ 90 мнения ]  Отиди на страница Предишна  1 ... 4, 5, 6, 7, 8, 9  Следваща


Кой е на линия

Регистрирани потребители: CommonCrawl [Bot]


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
Powered by phpBB , Almsamim WYSIWYG © phpBB Group.
Designed by Vjacheslav Trushkin for Free Forums/DivisionCore.
Превод: Ioan Arnaudov