Последно посещение: Пон Окт 23, 2017 2:33 am Дата и час: Пон Окт 23, 2017 2:33 am




 [ 36 мнения ]  Отиди на страница Предишна  1, 2, 3, 4
Усещане за жена 
Автор Съобщение
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Усещане за жена
МЪЖЪТ, ЖЕНАТА И КУКАТА
Единственият позитивен момент в това да се прибираш рядко в родината си е, че можеш ударно да се наобщуваш с всички скъпи на сърцето ти хора. Когато човек знае, че има броени часове да си каже какво му е, обикновено е стегнат и много откровен в наратива си. Така изведнъж измежду всичките уискита с бадеми установих, че седем от деветте жени, с които общувам най-много, са закачени за притеснително абсурдни полуотношения с мъже. Такива мъже, които се свързват по системата „хем подавам, хем не давам“. Въпросните жени са на възраст между 25 и 45, с всевъзможно семейно и емоционално положение, със или без деца, привидно много различни. Общото между тях е едно: целият им вътрешен живот се върти около същества от мъжки пол, които сами са инициирали контакта, докарали са го до някъде (обикновено допреди секс, почти без изключение сексът във всички изслушани истории е мираж) и после са се дръпнали. Ей така, без обяснения, оставяйки дамите да се питат къде са сбъркали и защо са били пожелани, но не достатъчно. Няма нищо по-лошо от неяснотата, но не се сещам се и за по-голямо средство за надмощие.

Сценарият, който следва след мълчаливото отдръпване – разказваха скъпите ми жени, - винаги е един и същ: те се опитват всячески (писма, съобщения, скайп атаки) да разберат с какво са отблъснали обекта на желанието си. Отговор или поне смислена и откровена информация, кой знае защо, не получават. Те се терзаят, правят и невъзможното, за да прежалят несъстоялите се фантазии, хързулнати им от партньорите призраци, люшкат се от I will survive до „Господи, как ще живея оттук нататък, аз го исках толкова много, а той ме отхвърли“... Но познайте какво! Точно щом успеят да стъпят върху нещо подобно на твърда почва и да продължат напред с живота си, мъжът призрак се появява пак, сякаш има някакви свръхестествени сензори кога е прежален. С есемес, внезапен имейл, обаждане „точно до офиса ти съм, хайде да пием по кафе“... И въртележката започва отново. Дамите забравят, че са трили адресите, телефоните и скайп контактите им, че са се гневили и отчайвали в равни съотношения... и хукват ли, хукват да пият кафе. Може би не избрах граматически правилното време да преразкажа общата им тегоба, но сегашно ми се стори най-подходящо. Защото тези истории се преживяват като живот в безвремие, а въртележките – по последни данни - продължават и към момента на сегашно писане.

Знам как е. И аз съм била там. Затова да обобщим. Говорим за модел-въртележка, когато налице са следните елементи: един мъж, който инициира контакт и се движи по ръба на еротичните полувнушения, без всъщност да позволи да се стигне до истински физически контакт или по-скоро до напълно реализиран секс. Една жена, която е готова на всичко, за да „не остави нещата така“, да ги докара докрай, защото вярва, че спечелването на точно този мъж ще я направи щастлива. Или поне цялостна. И много вечери, в които настроението на тази жена зависи от това дали е получила есемес от партньора- призрак, колко скоро ще се състои поредната полулюбовна/еротична среща с него, чудене дали тогава най-сетне ще има Истинско развитие, дни, прекарани в планиране на точното поведение при следващия им контакт. И ето ви го най-ужасяващия любовен триъгълник: мъжа, жената и куката.

Мъжът
От психологична гледна точка няма никаква мистерия, че точно тези жени се закачаме за тъкмо тези мъже, всъщност това е идеалната илюстрация на поговорката „Търкулнало се гърнето, намерило си похлупака“. Мъжът, нашият герой, има затруднения да регулира близостта си с жените. От една страна, връзките му се струват застрашаващи – може да бъде прекалено въвлечен, може да бъде отхвърлен или обсебен, да не успее да се справи. От друга пък, има потребност да бъде харесван, одобряван, свалян, това повдига стойността му в собствените му очи. А тя по дефиниция е проблематична. Тези мъже са много харизматични и често успешни, но нещо в начина, по който са отгледани, им пречи да харесват себе си и да се чувстват истински уверени. Такъв мъж е разкъсван между две тенденции – да се сближи с избраната жена или да я смачка, да я нарани, да я държи под контрол. Средството за контрол е тъкмо този „ластик“, с който придърпва партньорката си в играта, а когато дистанцията се скъси, го отпуска. За да не й позволи да се откачи обаче, той редовно изпраща противоречиви послания. От една страна, прави екстравагантни жестове на внимание и когато е мил, никой не може да накара жената да се почувства по-значима и привлекателна. Обаче изчезването му е такова, че оставя след себе си мъртва и непреживяема тишина. Те са виртуози в дозирането на погалването и пляскането през ръцете. Толкова са прекрасни, че дори не можеш да ги мразиш. Даже разбирайки, че представата им за страхотно прекарване е не да се възползват от теб – сексуално или по друг начин, - а да не се възползват, да те отхвърлят, за да почувстват наркотизиращия ефект на контрола.

Куката
е всъщност неяснотата, която противоречивите послания създават. Неяснотата е най-болезнената среда, в която човешкото същество може да живее. „Ако не ме харесва, защо ми пише в 3 през нощта?“ „Ако ме харесва, защо така и не стигаме до секс?“ „Какви са чувствата му към мен, след като днес ми казва, че съм най-специалната жена, която познава, а утре изчезва за седмици?“ Това са само малка част от въпросите, които ядат ежедневието на жената, качила се уж доброволно на тази адска въртележка.
Куката – това са разнопосочните послания, които мъжът изпраща и с които реално контролира ситуацията. Единственият начин да слезе от въпросната въртележка, смята жената, е да постигне яснота. И в опитите си да провокира искреност, да измисли точния въпрос, който най-сетне ще го накара да й каже как наистина се чувства спрямо нея, тя затъва все повече. Единственият начин да се откачиш от куката обаче е както с наркотиците - да не припарваш до тях. Наистина никога повече да не вдигаш телефона, да не отваряш имейлите и есемесите, които продължават да пристигат спорадично, но това не води до никаква истинска близост и споделеност. Само че да излязат от ситуация за тези жени е невъзможно – иначе щяха да го направят и още как! Всички те разказват, че никога досега не са преживявали чувства с толкова бурен интензитет, такава силна любов. Или както поетично се изрази една от моите приятелки: „Не знам дали това е любов, но не ми се е случвало нищо друго, което да прилича повече на любов.“
Любов ли е? Едва ли. И ключът към нелюбовността на тази драма е

Жената
Тя е огледало на мъжа, на чиято кука се е закачила. Като него и тя е положила много усилия да направи от себе си социално и сексуално желана плячка, но има болезнена потребност от одобрение, себедоказване, приемане. Само че с различен знак. Мъжът в играта се чувства осъществил се, когато отхвърли, жената – когато го спечели за себе си. Изборът й пада върху конкретния мъж- призрак неслучайно. Нейните ранни години също крият травми, каращи я да идентифицира и да се скачва емоционално с мъже, за които е практически невъзможно да влязат в ангажираща, смислена връзка. „Влюбвайки“ се в тях, тя си поставя за цел да ги промени, да ги спечели, да бъде единствената, успяла да ги опитоми. Това, че някои от въпросните мъже не блестят с нищо друго освен с недостъпността си, не е аргумент. Важното е, че те притежават единственото нещо, което е нужно на тези жени – силата да им устоят, арогантността да ги смачкат, постоянството да ги отхвърлят много пъти, едновременно примамвайки ги. За тази жена личността на партньора призрак има също толкова малко значение, колкото и тя за него. Той е просто арената, на която тя се доказва. На несъзнавано ниво той го усеща и това го озлобява още повече.

Не знам как е, ама и така не е (малко социология)
Може би всичко, казано дотук, звучи клюкарски, но не мога да не се сетя за думите на един мой преподавател от университета: „Ако дадено нещо се случи веднъж, е случайност; два пъти клони към закономерност, но три пъти си е направо тенденция.“ Така казваше той и май не е говорил само глупости, както ми се струваше навремето. Поне не и съотнасяйки думите му към личния живот на цели седем от деветте най-любими мои жени и някои от моите по-лоши години в миналото. Ако три е тенденция, то седем би трябвало да си е направо железен закон за състоянието на нещата в момента при статистически значима част от хората. Затова поставих въпроса направо пред извора – разпитах няколко мъже от обкръжението ми какво би карало един мъж да се държи по този „хем подава-хем не дава“ маниер на ощипана мома. Те сякаш в един глас отсякоха: „А, измисляш си, няма такова нещо, мъж да се дърпа от секс – абсурд.“ И тогава си дадох сметка, че те до един бяха от старата школа, по-възрастни от мен с поне десетина години. А героите от разказите на моите приятелки бяха най-вече продукт на края на 70-те и началото на 80-те години.
Затова не мога да не се зачудя какво се случи. Животът не е пикник, не всички сме се родили в розова градина, прекалено уязвими към отхвърляне мъже и жени е имало винаги. Обаче мъжете с куката и ластика някак придобиха епидемичен характер в последните десетина години. Доскоро, до някое време през ХХ век, да продават мечти и фантазии, да създават очаквания, които могат да оправдаят, а могат и да сринат, да се движат между еротиката и отхвърлянето беше предимно поведение, присъщо на и очаквано от жените. Новите времена обаче направиха социално приемливо и те да ловуват, да звънят по телефони, да настояват за срещи, да преследват обекта на въжделенията си до последен дъх, без това да изглежда скандално. И жените го правят, непрекъснато. Не казвам, че това е зле, нито, че е добре, просто наблюдавам какво се случва. Всъщност свободата да вдигна телефона и да поканя някого на среща, без това да ме направи скандалът на селото, много ми харесва. Убедено твърдя обаче, че тъкмо жената, заела стойка на ловец, дава в ръцете на мъжете двете най-опасни оръжия на нездравите връзки: ластика и куката. Сега вече на нас ни е социално позволено да ги преследваме, а те да си изкарват детските травми върху нас не просто бягайки, а бягайки неясно. И както казваше баба ми от Бистрица: „Не знам как е, ама и така не е.“ Затова, мили приятелки, моля ви, съхранявайте се, откачете се от куките. И когато го направите, кажете ми как става.

Станислава Чуринскиене

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Пет Юни 15, 2012 9:06 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Усещане за жена
Жената: Начин на употреба


Дългогодишни наблюдения ме доведоха до извода, че 99% от мъжете имат нужда от подробни указания как да подхождат, вхождат и използват жената до тях (дори тя да е там случайно и за малко). Въобще, направо наръчник им трябва, а на някои и нахуйник.

В типичния случай жената бива ползвана като по-удобна форма на мастурбиране (чистото задоволяване на физическа нужда не се брои за секс), помпане на егото (чрез доминация и командорене), показване пред околните (ако става за показване), спаринг партньор (по-често просто боксова круша), кошче за душевни отпадъци, домакинстване и детеродно оборудване.

Също така честа и прозаична функция на жената е да дава любов на онзи, който има нужда да бъде обичан. Съществуват не малко мъже, чиито живот се базира на тази нужда. Не е важно коя е жената или защо ги обича, важното е да се чувстват обичани, обгрижвани и завити вечер с топла цица. То със същия успех човек може да си вземе и куче, но поради силата на традицията изборът пада върху жената.

Разновидност на ползването на жената за напомпване на егото е, когато мъжът развие нечовешки способности на любовник (точната дума е спортист), но не от любов и вдъхновение, а за да може да каже, че й е обърнал хастара с тричасово помпане, тя е свършила три пъти (поне), а главата й се е удряла в стената без тя да забележи (от екстаз). Това са чести теми на мъжки разговори, където същото бива изразено чрез фрази като ‘така я ебах, че после като си го миех, падаха парчета путка.’ Това, разбира се, са неща, случили се само в мъжката глава, защото аз не познавам жена (с добре развита сексуалност), която да не носи на цяла нощ секс.

Масовата употреба на жената по гореспоменатите начини е довела до илюзията, че други начини няма (като изключим онзи рядък случай на споделена любов). Съществуват обаче функции на жената, които я превръщат в божествено творение от вселенски мащаб. Освен дарявайки живот буквално, жената, която е Муза, може да дарява живот и иначе – вдъхвайки го в околните под формата на вдъхновение. Музата е не просто красива (което е субективно понятие), тя е грациозна, чаровна, автентична (демек не е изрязана от модно списание) и има озаряващо присъствие. Музата, като един истински оператор на пулт, натиска онова копче в околните, което ги кара да засветят и творят. Музата може да е и мъж, но в нашето ориенталско общество никой мъж не би си признал без бой (пък и с бой). То мъжът го е срам да си каже, че си е правил клизма (ужас, бъркал си е в гъза), пък за друго да не говорим.

Освен това жената е дарена с толкова повече сексуални нервни окончания, че за мъжете с пълна сила важи лафът, че ‘едно пикане е половин ебане’ (при жената пропорцията е някъде около 16000:1, при това ако дълго се е стискала). Да наблюдаваш как една жена се разтърсва от спазми и стонове (до степен на сълзи или изпадане в несвяст) е като да наблюдаваш избухването на свръх нова. Всеки истински женски оргазъм е пукване на пролет. Колкото и невероятно да звучи, обаче, има и по-разтърсващи усещания от това. Илюзия е, че целта на секса е кулминацията. Когато един мъж успее да се просмуче в кожата на жена, да се разлее по вените й, да се смеси с дъха й, тогава сексът се превръща в едно постоянно състояние на оргазъм, което понася жената като комета към съседни измерения, и от което тя излиза различна – по-красива и пробудена. За това не е нужна любов, просто истинска интимност.

Освен това в жената няма онази френетична амбиция да прави и постига. Поради тази причина тя може да те целува нежно с дъх на вечност, докато не можеш да различиш нейните устни от своите. Мъжът, от друга страна, има нужда да се хване за палката и да дирижира. Казват, оригиналният Адам бил андрогин и чак после Бог го разделил на мъжка и женска половина, че да не му е скучно. Казват още (ама не същите), че зад всеки успял мъж стои по една жена (е, понякога с няколко нули след себе си, като в случая на Пикасо). Ако погледнем нещата малко по от високо обаче, е трудно да се каже кой от двамата е успял и кой е отзад (стъблото по-успяло ли е от корена?). Тези понятия губят смисъл, защото отгоре се вижда само един човек, чието лице е течно и чийто черти идват и си отиват като вълните, ту мъжки, ту женски, а при прилив за миг се виждат чертите на онзи изгубен Адам, чиито части са разпръснати из цялото човечество.

Все пак, има един начин на употреба на жената, божествен като огъня на Прометей. Ако в тъмна нощ докоснеш една жена, успокоиш страховете й, наметнеш раменете й, втечниш мислите й и събудиш камбаните на смеха й, тогава тя започва да свети в тъмнината. И виждаш ли, очите й са огледални. Поглеждаш в тях и виждаш себе си за първи път, отвъд представите и чуждите очаквания, красив и съвършен. В тези моменти жената губи своята идентичност и се превръща в Бог. А очите на Бог виждат единствено съвършенство.
Никой, видял се веднъж в очите на Бог, не може повече да бъде злонравен и дребнав. Поне до сутринта.





Иван Владимиров

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Пет Юни 15, 2012 9:07 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Усещане за жена
ЖЕНА БЕЗ МЪЖ Е КАТО РИБА БЕЗ ШНОРХЕЛ


Наскоро чух една истинска история, която ме размисли тежкотоварно по няколко въпроса. Лъскава мацка, моя позната в Лас Вегас, отива с приятелки на скъпарска дискотека. Там среща красив, чаровен, сладкодумен и изискан пич, от когото й се замъглява погледът, пресъхва й устата, пада й гласът, и други класически признаци на възбуда. Двамата танцуват и се натискат цяла вечер, след което си разменят телефони и се уговарят за среща след няколко дни. Тя е на седмото небе и не може да се нарадва, че е забила толкова готин тип. Обаче на сутринта усеща някакви странни сърбежи около устата. Към вечерта има набъбващ обрив, а на другия ден – множество ужасяващо изглеждащи петна тип напреднала гонорея. В паника и ужас мацката отива на доктор, който, изумен й казва, че подобна болест може да се лепне само от труп. След шепа успокоителни и множество въпроси от негова страна, тя му споделя, че единственият й физически контакт е бил с въпросния галантен красавец в дискотеката. Докторът се обажда в полицията, те откриват местожителството на въпросния левент по номера на телефона му, претърсват къщата му и намират два трупа на красиви млади жени. По труповете има следи от сексуални интервенции (пост мортем).
Тук се предполага, че читателят повръща групово (нос и гърло), но тъжната истина е, че това може да се случи на почти всеки. За съжаление хората (и жените са хора) традиционно правят преценки на потенциалните си партньори на базата на външни и повърхностни черти. Дамите са пословични в избора си на сладури или мъжкари, които се оказват плитки, егоцентрични типове с отрицателен капацитет за реални отношения. Друг чест случай е когато влезем във връзка не с реалния човек, а с някакъв идеален образ, който му нахлузваме. Рано или късно човекът започва да се разминава с идеала, който си е в нашата глава и това води до неизбежни фрустрации. Какви ли не истории съм чувал по темата.
Например, една приятелка има двугодишна връзка с някакъв пич. Уж много се обичат, насрочват дата за сватбата, тя е бременна и типчето изведнъж изчезва и повече не се обажда. Да, лесно е да го наклепаме, че е калпав, но причината никога не е само в единия партньор. Ако приемем, че той е някакъв изрод, то тя, обичайки го, всъщност кого е обичала?
Мдаа, влюбваме се в сладки лица и биологично обусловени поведения, измисляме човека до нас и го виждаме през призмата на идеализирания ни образ. Но всичко това не е чак толкова лошо. Има една друга, по-страшна и опасна връзка, която наричам ‘голямото изчезване’. Помните ли как в Параграф 22 изчезнаха Дънбар. Е, на всеки може да се случи да го изчезнат (кофти късмет), но е сърцераздиращо тъжно, когато сами изчезнем себе си. Това най-често се случва, когато обичаме някого по такъв начин, че се стопяваме във връзката. Гледаме го с телешки възторг, губим индивидуалност, спираме да бъдем отделна личност и се превръщаме във връзката. Ако нещо се счупи в нея, се счупваме и ние. Страдаме, ревнуваме и се возим на емоционална въртележка без да имаме какъвто и да е контрол над обстоятелствата. Също така създаваме на любимия усещане за задушаване, обсебване и камък на шията. Това е често срещан случай при жените и ако преди петдесет години е било нормално и очаквано една жена да бъде слята и емоционално зависима, в съвременния свят е бърз начин да загуби обекта на любовта си. Разбира се, все още има назадничави мъже (особено в ориенталско общество като нашето), които очакват от половинката (или четвъртинката) им да е послушна съпруга, добра майка или прилежна домакиня без собствено мнение, но е трагедия, когато самите жени не знаят, че има и други опции и доброволно се вписват в този патриархален стереотип. Всичко това е пропило народопсихологията ни дотам, че е избило във вицове като този:
Перничанин и перничанка излизат на среща. Седат в голфа и мълчат. По едно време пичът й отвърта един здрав шамар. Той си мисли, ‘Тя да си знае.’ Тя си мисли, ‘Он е стабиуен.’
През последните трийсет години този феномен е подробно изледван от множество психолози и ето какво казват те...
Човешкото общество еволюира като съзнание и начин на мислене, като разликите в различните етапи са качествени (различно възприемане на себе си и света). След средата на 20-ти век настъпва периодът на еманципация на жените, феминизмът и пост-модерното разбиване на закоравелите културни стереотипи на Запада, с което се появяват дотогава несъществуващи роли и възможности за ‘нежния’ пол (‘нежен’ също е културен стереотип). В началото на 21-ви век животът е толкова по-сложен, многоизмерен и динамичен, че изисква скок на съзнанието ни. Жените с ново мислене надрастват (без да отхвърлят) традиционните роли на съпруга и майка, и търсят себе си без да се осланят обществото или традициите да им казват кои са. Това е свързано с активно отношение към света и себеразвитие -четене на провокативни книги, занимаване с изкуства, сремеж към кариера (а не просто работа), развиване на множество интереси, роли и прочее. Връзката (и бракът) вече не се възприемат като етап, където личностното развитие свършва, а като динамична система, в която партньорите взаимно се стимулират, ценят различията си, поощряват страничните си интереси и занимания, и открито анализират отношенията си.
Ако преди е било нормално една жена да бъде връзката си (да се идентифицира с нея), да се фрустрира всеки път щом нещо не върви, да се засяга щом получи критика (дори градивна и с любов), да се стреми към еднаквост, а не към различност с партньора си, то новата жена е психологически независима от нея връзката си, не възприема критиката като атака на личността й (не държи партньора си отговорен за собствената си негативна реакция на думите/действията му), не приема различията във вкусовете и мисленето като накърняващи близостта между партньорите (близост не се свързва с еднаквост), а ги вижда като симбиоза на независими умове и сърца. Новата жена не оставя да бъде дефинирана от мъжа си, няма нужда той да й казва непрекъснато, че я обича или да й го показва чрез външни прояви (които са чудесни, но не на всяка цена), не се дистанцира след скарвания (разграничава моментните си емоции от цялостното си отношение), не е обсебваща и задушаваща поради това, че връзката й е само един от многото източници на смисъл и идентичност в живота й. Вече не съществува страхът, че може да остане стара мома или без деца. Няма я фиксацията, че й трябва мъж. За нея жена без мъж е като риба без шнорхел (може с него, може и без него).
Лайтмотивът на новия век е ‘сбогом на идеализираните представи’ за любов, брак и щастие. Любовта и грижата за близките са чудесни и нужни неща, но жената не се изчерпва с тях. Това не са иманентни качества на същността й, а само обусловености от векове патриархално мислене, превърнати в навик. Затова нека поемем отговорност за изграждането на собствената ни зряла и многоизмерна личност, и да не забравяме, че човек не се ражда, а става такъв.







Иван Владимиров

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Чет Юни 21, 2012 7:31 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Усещане за жена
[youtube] http://www.youtube.com/watch?v=8ZAKwpdgTZI[/youtube]

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Съб Юли 21, 2012 7:43 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Усещане за жена
"Ева отпи от чашата си вино и се усмихна. Беше кръстосала крака и се опитваше да пресрещне погледа ми, бях притеснен. След минута се изправи, приглади с ръце гънките по роклята си, прекрачи лабрадора и седна до мен. Не издържах и я погледнах, единственото, което исках да ми каже, бяха имената в дневника й. Не бях спал от дни. Тя си играеше с мен, без да подозира... Тогава започна да шепне тихо, сякаш разказва за изневяра на приятелка: Alexander Wang, Acne, Haider Ackermann, Gucci, Chloe и Rodarte..."



_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Пет Ное 23, 2012 2:32 pm Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Усещане за жена
АНА УИНТУР


Тя управлява света на модата вече 18 години като главен редактор на американския Vogue със заплата от 2 млн. долара годишно. На 3 ноември навърши 63. Каква ли е била Ана, преди да стане ледената кралица?

1. Кариера във Vogue

Въпреки че в Манхатън прелитат снежинки, кандидатката за работа във Vogue носи високи Джими Чу сандали на босо, минимум макияж и палто, безупречно съчетано с роклята. Голите крака и пръсти през зимата са дрескод, наложен от Ана Уинтур. Но главният коз на кандидатката е чантата й Hermes – Бъркин, за която е чакала в списъка две години. Асистентката я кани в „кралската зала”. Зад блестяща маса, известна в справочниците по дизайн като Wintour`s desk, е самата Уинтур в тъмни очила, които изключват всякакъв контакт, а разстоянието до нея е безкрайно като червената пътека на ревю на Версаче.
Следват въпроси. „Какво ще предложите в музикалната секция?“ „Ще предложа нещо за познавачите, малко по-различна музика.“ „Ние сме популистко списание“, хладно я отрязва Уинтур. След малко: „Какви книги ще изберете за селекцията? „Ще следвам популярните вкусове.“ „Не сме масово издание, а елитно“, приключва интервюто Уинтур.
„Тя е просто гаднярка, тероризира всички. Мрази жените и харесва единствено гейовете“, утешава кандидатката една от приятелките й, бивша асистентка във Vouge. „Но защо, защо е станала такава?!“, плаче отчаяна кандидатката.

2. Детство: война и мир в Лондон
Чарлз и Елинор-Нони се влюбват като студенти в Кеймбридж и се женят в навечерието на войната, която прекъсва медения им месец. Нони заминава при майка си в Бостън, САЩ, за да роди първото си дете – Джералд. Осем години след него се ражда Ана, а след нея – Джеймс.
Чарлз и Нони са деца на амбициозни семейства, в рода им има адвокати, лекари, издатели и журналисти, само баба Ана, майката на Нони, на която е кръстена малката, е просто прочута светска персона, известна с това, че веднъж забравила в парка трите си деца и преспокойно се върнала вкъщи.
След войната бащата започва работа в Evening Standard като секретар на един от най-тираничните вестникарски барони – лорд Бивърбрук, и тайно се надява първородният Джери, любимец на родителите, да го последва в професията.

3. Трагедията на семейство Уинтур
3 юли 1951 г. е прекрасен слънчев ден. Чарлз е на работа, Нони гледа двегодишната Ана и 11-месечния Джеймс, а 10-годишният Джери тръгва с колелото си към училище. Но никога не се връща. Загива под колелата на внезапно изскочила кола.
Пол Галан, ветеран от вестника, твърди, че по това време Чарлз Уинтур е пишел под диктовката на Бивърбрук писмо. Когато икономът влиза да съобщи, че малкият Джералд е починал на път към болницата, Чарлз стиска устни и... довършва писмото. „Този човек имаше не сърце, а къс лед“, казват колегите му.
Трагедията слага отпечатък и върху живота на малката Ана. Баща й се затваря в себе си, майка й често е истерична и се опитва да закрепи брака си с нова бременност и бясна благотворителна дейност. Година след трагедията ражда Патрик, а след това и Нора. Но Ана е тази, която замества брат си в сърцата на родителите.
Тя расте затворена и плаха, самотна и обожаваща баща си, който изобщо няма време за нея. Тя няма приятелки, а в училище е по-тиха от водата. Училището, разбира се, е елитно, трамплин към Куинс Колидж, където тя отива на 11 и в който учат деца като Кристина Онасис, винаги возени в лимузини с тъмни перденца. Но родителите й скоро я местят в друго училище, уморени от оплакванията й за училищния ред и униформи.

4. Първата приятелка
е Вивиън Лески, която като Ана е с баща журналист и наполовина американка. „Веднага харесах Ана, тя беше умна и хубава. Ние бяхме много близки, може би защото бяхме тотално изолирани от другите“, разказва Лески. „Моят баща също беше студен и труден човек. Двамата с нейния сякаш редактираха не само вестниците си, а и живота на близките си.“ Има и още нещо общо: бащите им са абсолютни женкари.
В училище Ана гладува съвсем целенасочено – понякога яде само една ябълка дневно. „Тя има невероятен самоконтрол“, казва Вивиън. Понякога двете бягат от час, скитат по музеи, гледат любимите на Ана черно-бели романтични филми, а после пият чай. Ана има талант да открива и малки магазинчета като Biba, които скоро се превръщат в модни. А и езикът й е толкова язвителен, дори единствената приятелка не е пощадена.

5. Лондон, 60-те, светът се променя
Ана е тийнейджърка в годините, когато Лондон прилича на врящ котел от идеи и ексцентричност: “Бийтълс”, сексуалната революция, артпърформансите, късите поли, носени като знаме от Мери Куант, нощните локали с мирис на марихуана и прическата тип боб, която още през 20-те налага Луиз Брукс. Още от тийнейджърските години тази прическа става любима на Ана. Остро изрязаното каре е загадъчно, в него има нещо леко перверзно и критиците на Ана търсят чрез прическата й ключ към доминатрикса* в загадъчната й личност.
Но истината е различна – карето с неговия бретон е шлем, зад който Ана се крие. Тя го оформя при някой си Видал Сасуун, показвайки му страница, откъсната от Vogue.
Родителите й купуват елегантна къща с прислуга в центъра, правят апартамент на Ана в нея и й дават пълна свобода. Едва 16-годишна, богатата наследница е редовен посетител на клубовете, които са отворени само за хора като бийтълсите и “Ролинг Стоунс”, Джули Кристи и Уди Алън, на дискотеки за млади хора, барове и локали. С такава дъщеря Чарлз Уинтур лесно държи вестника на гребена на вълната. „Кои са тези “Бийтълс?“, пита той Ана. „О, те са невероятни, the fab four ги наричаме“, отговаря тя. И в Evening Standard се появява първото интервю със забележителната четворка.
Тя никога не губи контрол, не пие, само малко кока-кола и понякога Вьов Клико, не взема наркотици, спи малко, но винаги е свежа и преливаща от енергия. В розова минипола, с блестящо карe (прическа боб ) над срамежливата й усмивка, с изумителни крака и кожа като сатен. Тя изглежда толкова красива и слаба, крехка и безпомощна. Мъжете харесват много Ана, а тя търси във всеки мъж бащата, който й липсва. Още на 16 Ана научава как може лесно да манипулира мъжете, за да получава това, което иска. С финес и загадъчност, без излишни думи.

6. Първият мъж
С малки изключения безбройните й връзки са с много по-възрастни от нея мъже. Първият й приятел е 10 години по-голям от нея – Ред, 26-годишен начинаещ писател, с когото започва да се среща на евтини вечери и кино. Разменят си целувки, държат си ръцете, но той я изоставя с оправданието, че е много млада. Около Ана се въртят и много плейбои, които мечтаят да стигнат до „татенцето“ и да имат собствена колона в най-могъщия английски вестник. Един от тях е Найджъл Демпси, също 10 години по-голям от нея. Връзката й с Демпси, когото баща й е готов да удуши с голи ръце, защото е „празноглавец и лигльо“, продължава 7 години. Това е вероятно и първият мъж в живота й. Но Ана никога не разговаря с приятелката си Вивиън за мъже и чувства. Говори за мода, за изкуство, за пиесата, която е гледала, и че е влюбена в Лорънс Оливие. Но никога за истински чувства.

7. Първа среща с Vogue
Денят, в който Чарлз Уинтур моли Барбара Григс, работила като моден редактор в британския Vogue, да вземе под крилото си Ана, променя съдбата на девойката. Барбара се обажда в най-модния лондонски бутик Biba и препоръчва Ана за почасова работа през уикенда не заради пари, а заради прекия досег с модния свят. Модните бутици тогава са повече от магазини – те са клубове за идеи и приятелства, сцена на пърформанси, магнит за звезди и за фотографи като Хелмут Нютън. Ана получава 15 лири на ден, колкото останалите момичета, но рязко се отличава от тълпата. Тя не харесва зле облечени хора, осъжда ги директно. „Боже, нямат ли огледало?!“

8. Война на униформите. Край с училището!
Ана ненавижда униформата в училище, нарича я открито shit и с един хитроумен колан повдига полата си след часовете, за да я превърне в мини, а за часовете просто спуска колана. Ненавижда кафявата си барета и често е наказвана, че не я носи. Днес никога няма да видите модната кралица с барета. Няма да видите барети и във Vogue.
Последният ден, в който тя влиза в училище, е незабравим за нея. Учителката изправя 16-годишната Ана пред класа, за да видят всички неприлично късата й пола, и с един замах разпаря подгъва й. Ана се прибира с метрото с разпраната си пола и никога повече не стъпва там. Тя не завършва колежа, нито продължава да учи някъде. Баща й е разочарован, но използва връзките си, за да я назначат в луксозния универсален магазин “Хародс”, където Ана се обучава в бизнеса с бижута, продава шалове и минава през всички отдели. Идеята е да стане търговец на мода. Посещава частно училище по мода на Трафалгар скуеър, но скоро е отегчена. „Или разбираш от мода, или не. Учението е безсмислено“, казва тя.

9. Ана и мъжете
На пръв поглед плаха, Ана твърдо преследва целите си. Тя иска да стигне до висшите кръгове на английското общество. Сменя празноглавеца Демпси със сина на диригента на Кралската опера и прониква в неговия социален кръг, в който се движат хора от кралската фамилия и Рудолф Нуреев. Ана не знае нищо за операта и балета, но хитро използва приятеля си, за да се образова, и попива всеки „урок“.
След него на ред е модният фотограф Стив Боброф, първият мъж, с когото Ана живее.
Родителите я подкрепят и в тая връзка, те познават характера на Ана, която никога няма да допусне съвет освен ако не е за цвета на свещите. Връзката им продължава година, а през това време Ана позира на Боброф, „облечена“ само в дълга кестенява коса. Разделя се с него заради красивия 25-годишен австралийски журналист Ричард Невил, икона на лондонската ъндърграунд култура и редактор на хипи вестник. Той се влюбва моментално в Ана. „Тя беше необикновена, с порцеланова кожа и бадемовозелени очи под гъстия си бретон. Мълчалива, приличаше на кинозвезда от немите филми, но от нея се излъчваше необикновен чар“, казва той. Връзката им е странна, защото той има приятелка, с която живее.

10. Ерата на Harpers&Queen
Култовото през 70-те списание Harpers се слива с модното списание Queen и търси моден асистент. Ана се явява на интервю – истински топмодел в екстравагантни спортни дрехи на Мисони, и веднага е наета. Тя единствена не пита за заплащане. В работата си е изключително бърза и организирана, но некомуникативна и студена. Започва да посещава фотосесии и ревюта и навсякъде проявява остра язвителност и критичност. Истинска кучка, смятат колегите й. Подиграват й се за това, че не може да облече в думи разбиранията си за модата. Че не може да напише един добър текст за мода. Но всяко странно нещо, което тя хареса, се превръща в моден хит. Скоро става шеф на малък екип и организира чудесни фотосесии. Винаги е суперслаба, сякаш живее само на марули, и винаги носи тъмните си очила. Какво крие Ана, се питат години наред журналистите – надменността си, торбичките под очите, студената си наблюдателност?
А отговорът се оказва много прост – силно късогледство и свръхчувствителност към светлините на фотографските лампи.
Към самите фотографи обаче Ана изпитва нещо повече от силен интерес. Тогава е модерно топмоделите да живеят с фотографи в техните студиа. И Ана го прави. Като първо ги прелъстява, за да изтръгне най-доброто от тях в работата. Удивително е също, че с всички тях, бившите й любовници, е запазила приятелство.
След година работа в Harpers&Queen босът изпраща Ана в Индия за моден репортаж и й отпуска 50 долара. „Как ще се оправя с тези мизерни пари?“, пита Ана. „О, ще си намериш някой махараджа”, отвръща той. „И аз мисля, че успях”, казва Ана.

11. Голямата любов на Ана
Тя се кани да празнува 21-ия си рожден ден, когато от Америка пристига новината, че баба й Ана Бейкър е починала на 81, самоубивайки се с огромна доза приспивателни и успокоителни, предписани за депресията й след смъртта на съпруга й. Тя оставя на Ана наследство от 2 млн. и половина долара, което й позволява по-късно да приема зле платени длъжности и да пътува на свои разноски за модни събития.
Тази година е особена и с друго – Ана среща Джон Брадшоу, американски писател, плейбой и пияница, 12 години по-възрастен от нея, и се влюбва до уши. Брадшоу пуши по три кутии “Ротманс”, пие предимно Джони черен етикет, носи лоуфери Гучи, залага в казината, умен е и харесва Ана. По някакъв начин той ужасно прилича на баща й. По-важното е, че майка му е редактор в американския Vogue и близка приятелка на главната редакторка на британското издание Беатрикс Милър, която ще бъде сменена от Ана Уинтур в средата на 80-те.
Ана и Брадшоу наемат апартамент в модния Челси, Ана го обзавежда с изненадващи топли акценти. Двамата често са гости в имението на фотографа Личфийлд, където Ана се запознава с Ървин Пен, Дейвид Бейли и Алекс Либерман, всевластния директор на Конде Наст, който движи „кукленото шоу” на Vogue. Брадшоу обича Ана, но иска свобода. Тя мълчаливо наблюдава разпадането на връзката си. По време на пътуване тя оставя Брадшоу да вилнее в бара и сама завързва връзка. Брадшоу е публично унизен. Това се случва на борда на „Куин Елизабет 2”, кораба, който отвежда Ана в Америка.

12 Ню Йорк, Ню Йорк
На 25 Ана се озовава в Ню Йорк, тъкмо навреме за събития, които променят света на модата – декадентската вълна, Студио 54, ерата на топмоделите, разцвета на дизайна. Тя е напуснала Harpers&Queen заради конфликт с новоназначената модна редакторка, като преди това е направила всичко възможно да заеме мястото й, използвайки интриги и Брадшоу, за да лобира пред главния редактор.
Започва да търси работа. В Harper`s Bazaar й предлагат най-ниската длъжност – младши редактор мода със заплата от 12 000 долара годишно. И Ана приема. Годината е 1976. Списанието е почти 100- годишно, но изживява труден момент. Рекламодателите искат нова визия, нещо модерно, но ръководството не е готово да се раздели със своя конформизъм. Ана е на нож с всички, защото предлага все предизвикателни и смахнати идеи. За разлика от другите, които идват недоспали и небрежно облечени, тя е винаги в дизайнерски дрехи – Ив Сен Лоран или Кензо, с малко макияж, подредена педантично коса и пълна липса на приветливост. Един от броевете е посветен на самотните млади жени в Ню Йорк. На две страници позират момичетата, работещи в списанието – всички в черни тениски и бял надпис Bazaar, с ръце на кръста или отзад. С изключение на Ана – над тениската тя е сложила широк пояс на Кензо, а ръцете е скръстила отпред, така че надписът не се чете. И скоро поясът върху тишърт се превръща в тренд. След година и половина работа в списанието я уволняват. Поводът – провокативната й черно-бяла фотосесия на бельо. Не разбираш американските жени, аргументира се шефът й. „Имаше право – казва в интервю по-късно Уинтур. – Не исках да ги разбирам.“
Следващата й работа е в модната секция на Viva, светско списание, което се опитва да конкурира Cosmopolitan. Viva има общ издател с порносписанието Penthouse и често снимките на Ана се комбинират с „гинекологичните“ снимки на едрогърди блондинки. Във Viva тя си взема асистентка, чиято работа е главно да я прикрива пред шефовете. „Тя имаше афери наляво и надясно с женени, разведени, много по-възрастни от нея, много по-млади“, казва асистентката. Властна, с определена визия за нещата, контролираща и критична, Уинтур не е лесна за работа. Но всички признават огромния талант на младата жена, която идва на работа в жокейски панталони и ботуши над коляното в комбинация с жакет Шанел. Фотографът Джейм Уейдж, един от любовниците й, разказва, че са били на снимки в Гърция с екип. „Вечер се събираме всички, вечеряме и се забавляваме. Тя искаше храната си винаги в стаята, винаги вечеряше сама.” Ана винаги поръчва едно и също – сьомга и бъркани яйца. Строг протеинов режим, основан на целодневно гладуване. Само две години след като Ана постъпва във Viva, спират списанието. Ана вече получава 29 000 годишно и прави 25-30 страници мода. Когато й съобщават, тя навежда глава и започва да плаче.

13. Години на депресия
Със затварянето на Viva приключва цял етап в живота на Ана – на 29 тя се разделя с любовта на живота си Брадшоу, приключва приятелството й с Вивиън, след като Ана не отива на годежа й, престава да говори на баща си заради развода с майка й и женитбата му с млада репортерка. Ана продължава да прелъстява фотографи и да търси път към Vogue, но единственото предложение е от амбициозното списание Savvy с обидно ниската заплата от 1000 долара месечно. Ана приема и шефовете са доволни – тя работи усилено и никога не обелва дума какво й коства да вземе едни или други дизайнерски дрехи за снимки. Ана не обича този период от живота си. Тя не се сближава с никого от колегите си. След музикалния продуцент Естебан, с когото живее Ана, идва ред на Майкъл Стоун, сценарист, евреин, прясно разведен и отличен в тениса – нейния любим спорт. Той е от бащинския покровителствен тип, води я в правилните ресторанти и я въвежда в кръга от правилни хора, препоръчва я и я пробутва напред. Той има достъп до локации за снимки, които са затворени за останалите. Галеното му обръщение към нея е „мишле“. За кой ли път Ана напуска своя апартамент, за да заживее в апартамента на приятеля си и да го преобрази. Тя харесва празните пространства, белия цвят, леките модерни мебели. И акцентите като великолепния килим от зебра на пода.
Докато работи за Savvy, тя тайно прави фотосесии за Interview, списанието на Анди Уорхол. Очаква да я приемат като месия, но се случва точно обратното. Сесията ти е боклук, казва редакторът. И за втори път в последната година – 1981, Ана плаче публично. Но този път взема сесията си и я носи в...

14. Списание New York
Там я приемат с отворени обятия. Както винаги обаче, назначението й е резултат от ходатайството на мъж. Всяка една работа до този момент е спечелена с връзки, познанства, лобиране – мъжете, с които тя живее, й се отплащат добре. Главната редакторка Джоунс си спомня, че й възлага задача за фотосесия и Ана се подготвя старателно. „Тя дойде при мен не да ми обяснява как ще заснеме сесията, а донесе полароиди и ги разположи върху старателно направен сториборд – за първи път виждах подобно нещо. Бях възхитена.“ По-късно, когато Ана става главен редактор на Vogue, първата й работа е да вземе Джоунс за отговорен редактор и свое вярно куче.
Креативна и упорита, Ана снима все повече и във Vogue забелязват таланта й. Годината е 1982.
Скоро се запознава с една от шефовете във Vogue – ветеранката Поли Мелен. Тя е във възторг от Ана и казва: „Вие имате око за модата, знаете, че модата не е просто дрехи – тя е лайфстайл. Бих искала да сте във Vogue.“ „Аз също”, отговаря Ана.
Поли успява да убеди главната редакторка Грейс Мирабела да приеме Ана. Срещата е не повече от 10 минути и когато Поли пита Ана как е минала, Ана отговаря глухо: „Мина.“
Истината е, че Грейс й задала въпроса: „Ако ви назнача във Vogue, към каква длъжност ще се стремите?“, а Ана отговорила: „Ами всъщност към вашата.“

Точно по това време в офиса на Ана започват да пристигат букети, аранжирани красиво, с любимите й бели лилии. Скоро мъжът, който ги изпраща, се появява: 45-годишният разведен психиатър Дейвид Шафър, роден в Южна Африка, е влюбен в 32-годишната Ана. Дейвид е учил в Женева в училище за елита и е завършил психиатрия в Лондон. Изключително интелигентен и рафиниран и много богат наследник. Първата му жена е дизайнер, красива и креативна като Ана, и му ражда две момчета. Ана и Дейвид започват романтична връзка, преди тя да е скъсала със Стоун. Но към женитба с Шафър я подтиква новината, че нейната голяма любов Джон Брадшоу се е оженил за 11 години по-възрастна от Ана сценаристка. Ана не прекъсва връзката с него – обажда му се за съвети непрекъснато, разказва за любовите си, плаче по телефона – нещо, което й липсва в отношенията с баща й, дълбоко замразени заради неговата втора женитба. Уинтур се издига до заместник главен на NYM и се превръща в арбитър на стила, фешън гуру. През пролетта на 83-а босът на Конде Наст Алекс Либерман най-сетне кани Ана на среща. Следва още една – в семейното имение на Либерман, където Ана води „домашния“ си психоаналитик Дейвид Шафър, който работи с цялото си сърце за нея. 70-годишният Либерман е очарован от Ана, предлага й работа във Vogue и повдига въпроса за заплатата, но Ана не се интересува от това, а от позицията. След дълги преговори във Vogue се появява нова длъжност – криейтив директор – специално за Ана Уинтур. Заплатата й е 125 000 долара годишно. Плюс кола, шофьор и привилегии, непознати дотогава. Главната редакторка Мирабела обаче сплотява ветераните и прави всичко възможно, за да изолира Ана от работата и да я изгони. Това е времето, в което Ана плаче най-много. Но желязното покровителство на Либерман, който е тайно влюбен в нея, както и безспорният й талант и самообладание я водят напред. Ана се връща в Лондон като главен редактор на британския Vogue през 1985 г., омъжва се за Дейвид Шафър, ражда две деца. Две години по-късно се връща в Америка, за да оглави House&Gardens, едно от изданията на Конде Наст, а през 1998 година с покровителството на Си Уайтхаус и Алекс Либерман, всемогъщите шефове на издателството, които и тайно, и явно я обожават, тя детронира Грейс Мирабела и застава на модния Олимп – начело на американския Vogue. Малко след това Либерман умира, но ако беше жив, щеше да е доволен – днес неговото протеже, неговата златна кокошчица снася годишно по 165 млн. долара приходи, все така хладна и непроницаема, но суперпрофесионална, гениална, неповторима. Днес тя е щастливо разведена с Шафър и живее с милиардера Шелби Брайън. Да, 10 години по-възрастен от нея.





текст :
Милена Попова, базиран върху книгата на Джери Опенхаймер Front row: Anna Wintour, cool life and hot times и книгата на Норберто Анджелети и Алберто Олива in Vogue, както и материали от интернет.








_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Пон Яну 07, 2013 10:38 am Профил
 [ 36 мнения ]  Отиди на страница Предишна  1, 2, 3, 4


Кой е на линия

Регистрирани потребители: CommonCrawl [Bot]


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
Powered by phpBB , Almsamim WYSIWYG © phpBB Group.
Designed by Vjacheslav Trushkin for Free Forums/DivisionCore.
Превод: Ioan Arnaudov