Дата и час: Чет Апр 18, 2024 8:45 pm


Търсенето върна 3 резултата
Търсена тема: Книгите и техните тайни
Търси в резултатите:

Търсене 
Автор Съобщение

 Форум: Проза   Тема: Книгите и техните тайни

Публикувано на: Чет Яну 27, 2011 12:20 pm 

Отговори: 19
Преглеждания: 12906


Хрониките на Амбър




Малко мнения от заклети фенове... Внимавайте, щот може да ви разкажат ключов пасаж!




Mor
Трябва да си призная, че в един неочакван момент съвсем изненадващо осъзнах, че уводите в тази рубрика съм почнал да ги правя меко казано идентични. Което, разбира се, е много лошо, ето защо в следващия момент реших да сменя тертипа. В по-следващия обаче с нарастващо учудване стигнах до тежката истина, че не зная как. Е, жалването от творческите кризи като че ли не е най-подходящият подход, затова няма да поемам към задънените улици на тази тема, а ще си поговорим малко за представяната книга. Някъде около излизането на броя се навършват 8 години от смъртта на един велик човек и творец, когото всички от екипа изключително ценим като автор. В негова памет това ще е Евъргрийн за може би най-известното, макар и лично според мен не най-доброто, негово произведение. На Вашето внимание – маестро Зелазни и Хрониките на Амбър.


Alexis

"Хрониките на Амбър" е сред най-популярните серии в световната фантастична литература. Написана е в продължение на 21 години, като по-късно Зелазни я дописва в няколко разказа, свързани със света на Амбър и сенките му.

Като цяло, поредицата за Амбър може да се раздели на три:

Първо е сагата за приключенията на Коруин:
Деветте принца на Амбър ("Nine Princes in Amber", 1970)
Оръжията на Авалон ("The Guns of Avalon", 1972)
Знакът на еднорога ("Sign of the Uncorn", 1975)
Ръката на Оберон ("The Hand of Oberon", 1976)
Царството на хаоса ("The Courts of Chaos", 1978)

Първите пет книги, в които главен герой е Коруин, са много интерсно написани и макар да са свързани, всяка е в достатъчна степен самостоятелна. В началото Зелазни е смятал да напише само една книга, но след това не могъл да устои на брилянтния свят, който е създал, и продължил с още една, като двете заедно са добре завършени и удовлетворяват читателското любопитство, но няколко въпроса остават да висят – коя е Дара и точно доколко е заплаха тя за Амбър, както и какво ще стане с Черния път.
Пет години след първта книга, се появява третата, а след нея още две, като накрая се получава една прекрасна история, която грабва ума на читателя и го оставя да се чуди, дали ако се съсредоточи няма да успее да размести сенките и да поеме по пътя за Амбър, единствения, а не някоя от многото му сенки.
Аз лично бях очарована от развитието на книгата и от края й, защото авторът успя да избегне баналния край.

Осем години минават и Зелазни започва “втората сага” – тази за сина на Коруин – Мерлин. Тя включва:

Козовете на съдбата ("Trumps of Doom", 1985, [награда Locus])
Кръвта на Амбър ("Blood of Amber", 1986)
Знакът на Хаоса ("Sign of Chaos", 1987)
Рицар на сенките ("Knight of Shadows", 1989)
Принц на Хаоса ("Prince of Chaos", 1991)

Тук вече научаваме доста повече за Хаос, какво представлява Логрус и на какво се базира балансът и противоречието между Амбър и Хаос. За съжаление, втората част оставя у читателя (или поне в моя случай беше така) едно неясно чувство на измамени надежди и убити илюзии, защото историята на Мерлин просто не може да се издигне до нивото на първата квинталогия. Книгите са хаотични и често логиката и последователността се губят в напразно търсене на интересни обрати и нови изненади. Когато затворих последната страница, не знаех какво да мисля – сякаш всичко във втората част се случваше самоцелно и идеите от първата бяха силно пречупени през нова гледна точка, която все още не съм сигурна, че харесвам.

Третата част са свързаните с Амбър разкази, които за съжаление не съм чела. Те са:

"The Salesman's Tale", 1994
"The Shroudling and the Guisel", 1994
"Coming to a Cord", 1995
"Blue Horse, Dancing Mountains", 1995
"Коридорът на огледалата" ("Hall of Mirrors"), 1996


Roland

Да, Амбър :) Хрониките му. Не най-доброто, което е писал Зелазни, според мен, но със сигурност едно от главните произведения, с които ще бъде запомнен, и най-мащабното. Малко ми е тъжно, ако трябва да съм честен. Щеше ми се да отбележим годишнината от смъртта на любимия ми автор по малко по-забележителен начин. Уви, той вече беше автор на броя и нямаше как да повторим. Но пък "Хрониките на Амбър" са нещо, което отдавна трябваше да се появи в тази рубрика, така че това все пак е някакъв начин да отдадем дължимото уважение към един от най-великите писатели в жанра. Автор, по когото никой никога не е правил филм, по чиито книги няма чаши, играчки, четки за зъби и филми с Даниел Радклиф (и слава богу), но автор, чиито творби ще надживеят с много години тези на повечето други, пишещи фантастика и фентъзи, ако има някаква справедливост.
Но тук темата не е Зелазни, а "Хрониките на Амбър". На теория писана под влияние на "Светът на Нивата" на Филип Хосе Фармър, на практика това е поредица от десет книги и няколко разказа, която притежава абсолютно уникална и неповторима атмосфера, запомнящи се герои и заплетен и увлекателен сюжет...
Бла! Звуча като евтина реклама :/ Не искам да ръся клишета точно за тези книги. Но истината е, че те, клишетата, сякаш са създадени за тях. Поредицата едновременно е стандартно фентъзи, но и блести във всяко едно отношение и никой, който я прочете веднъж, не може да я забрави. Носи някакво особено, чисто чувство. Сякаш показва какъв трябва да е фентъзи-жанрът, ако не беше оперверзен от клишета и комерсиализация. И многотомност. Защото, макар и десет, книгите за Амбър се събират точно в два тома на "Колелото на времето", примерно, или "Сага за войната на разлома", а действието в тях е три пъти повече и героите са стократно по-живи, пълнокръвни и различаващи се един от друг.
Хрониките се делят на две части – първите пет книги разказват за Кориун Амбърски – един от деветте принца на кралство Амбър, което олицетворява реда и е единият от двата единствени Истински свята. Между Амбър и Царството на Хаоса има безброй Сенки, които са просто отражения на двете царства, и всъщност са всички останали светове. Колкото повече е отдалечена дадена сянка от едното кралство, толкова е по-близо до другото и толкова повече прилича на него. А някъде по средата се намира Сянката Земя. Историята на Коруин е микс от приключения сред Сенките и дворцови игри. Принцовете и принцесите на Амбър са в пъти по-многопластови, различаващи се един от друг и интересни персонажи от първоизточниците си – Безсмъртните на Фармър. Всеки един от тях, дори да присъства съвсем за кратко, оставя трайна следа в съзнанието на читателя и никога не можеш да спреш и да се запиташ "Кой беше тоя?".
Следващите пет книги са разказ за сина на Коруин – Мерилн. Там атмосферата на дворцовите интриги и семейни игри, която цари в първите пет книги, е заменена от приключенско-мистична история, пълна с изненади и неочаквани... да му се невиди, пак се разклиширах! Така или иначе, в тях поредицата бележи лек спад не само в темпото, но и в качеството на сюжета и атмосферата. Нещата се усложняват прекомерно, а и самият Мерлин не е толкова интересен персонаж, колкото е Коруин, макар да се предполага да е по-сложен, понеже е син на Реда и Хаоса едновременно. Чистотата и невинността от първите книги (Да де, не са "Приказките на Малкото Пони", но са си по-простички някак, по-ясни, без да са елементарни или глупави) е заменена от сложни вселенски конспирации и вместо конкретни злодеи, както е в първата поредица, има някаква всеобхватна концепция за злото. Че даже не и точно за него. Както и да е, според повечето хора вторите пет книги са по-слаби от първите и, обективно погледнато, сигурно наистина е така. От друга страна аз ги изчетох и десетте като едно цяло и с ненамаляващо удоволствие. Истината обаче е, че в последните книги наистина нещата доста започват да се разтеглят. В началото, прехвърлянето между Сенките, на което са способни единствено хората от кралската фамилия на Амбър и Хаоса, е изключително интересно и грабва с новаторство, на което е способен единствено Зелазни. По-късно обаче започва доста сериозно да дразни, защото, съгласете се, никой не желае да чете в продължение на четири страници как цветенцето цъфнало пред очите *му*, после се разлистило, после се превърнало в дърво, от дървото поникнали два клона, клоните се превърнали в камъни, и т.н., и т.н., и т.н.
Всъщност развлачването е може би единственият дефект на поредицата, но това не е нещо неочаквано в история, развиваща се в десет книги. Сещам се, впрочем, за една друга поредица, която и с десет няма да се задоволи, а е доста по-зле. Хрониките имат доста хляб още да изядат.
Не знам как да завърша. Не казах почти нищо съществено и ми е кофти, че явно няма и да успея. Но за Амбър сякаш не може да се каже нещо кой знае какво, не и конкретно. Всичко е чувства и емоции, които поне аз не бих могъл да пресъздам. Усещането от комбинацията на приказност и реалистичност, комбинирането на фантастика и фентъзи, което си е трейдмарк на Зелазни... Всичко това не само се чете, то се *преживява*. И някак после не можеш да говориш за него. Или си го преживял, или не си. На тези, които не са прочели книгите, мога само да препоръчам да го направят. Дали ще ме послушате или не, е ваша работа, но за мен остава несравнимото удоволствие от това, че *аз* съм ги прочел :)


Moridin

Ами, както обикновено не знам откъде да започна. Може би от атмосферата. Струва ми се добро начало, пък и Амбър главно с това съм го запомнил. Атмосферата според мен е нещо уникално за жанра, макар че определено носи специфичния Зелазниев почерк. Харесва ми как се преплитат едновременно съвременни мотиви (и то не твърде куцо, което е например основния проблем на Фионавар на Кей), истинско средновековни фентъзи чувство и известните не толкова митологични, колкото приказни елементи. Ключът към постигането на тази приятна амалгама от идеи е може би в концепцията за Сенките, която – макар че не е нова, доколкото си спомням – Зелазни е развил доста добре, нито с много излишни описания, нито пък само с бегли споменавания. Ако някой случайно не е чел книгите (то за такива се предполага да съществува рубриката, де :), Сенките са нещо като измерения, които се различават съвсем малко едно от друго, като безкраен брой нюанси на един свят – единственият истински свят, който е Амбър. Е, впоследствие се оказва, че са два истински, но за това по-натам. Единствените, способни да контролират и да огъват реалността на Сенките, са членовете на кралската династия на Амбър, които разбира се са безсмъртни и в общи линии около тях се върти действието.
С което си идвам на думата какво всъщност представлява поредицата на Амбър. Тя се състои от две ясно отчетливи половини. В първата иде реч за благородния принц Коруин и борбата му за отнетия му незаконно престол на Амбър. Звучи тъпо, знам. Но, за да е тук, очевидно не е. Първите пет книги от поредицата са едно много, много добро фентъзи, гарнирано с дворцово интригантска обстановка и пътешествия из въпросните Сенки. Факт е, че няма джуджета, елфи и прочие народ (има Еднорог ;), но честно казано, от това книгата само печели.
И тъй като не искам да разкривам сюжета (а и, за да бъдем болезнено откровени, не го помня твърде убедено), бих искал вместо това да се порадвам на героите – въпреки че са твърде много (семейството на Коруин, имам предвид) – Зелазни успява да създаде на всеки доста уникален образ. Взаимоотношенията между тях са в основата на сюжетната интрига и често се променят по доста изненадващи начини. На фона на това пътуванията на Коруин-и-който-го-придружава-в-момента из Сенките придават допълнителна пълнокръвност на света, който Зелазни създава.
Стилът определено е, поне за мен, доста по-увлекателен, отколкото в повечето творения на автора и книгата е лесно четима. Началото леко доскучава, но след като обстановката и целта на героите се изясняват, Амбър придобива доста бърз ритъм. Към края на първата половина от поредицата, нещата малко се откъсват от фентъзито и преминават към философски хаос–ред размишления плюс семейни мелодрами, но честно казано това изобщо не дразни и не се отразява зле на книгата – тя успява да запази дотогавашния си дух.
Втората половина, както биде споменато, доста се различава от първата. Главният герой там е синът на Коруин – Мерлин. Който просто не може да стане такъв любимец като баща си. Едно, защото не е толкова идеализиран (а отвреме-навреме смелият принц трябва да си е смел принц, сега...), и второ – защото участва в по-тъп сюжет :). Не искам, разбира се, да кажа, че книгите с него са много по-зле, или нещо. Просто... някак вече не са оригиналният Амбър, хем са по-различни, хем не достатъчно... Намесва се Царството на Хаоса, неговите интриги (които обаче не могат да стъпят на малкото пръстче на семейството на амбъритите), историята се поразмива леко. Хубавото е, че се разкрива малко от по-древната история на света, което допълва и без това приятната поредица по един много правилен начин. С две думи – макар че бележат лек спад в ритъма и в увлекателността, книгите от втората половина на поредицата кефят не по-малко и определено си заслужават четенето.
И, хм, какво още бих могъл да кажа по въпроса. Твърде малко. Едва ли ще убедя някого, който така и така не смята да я чете, нито пък ще кажа нещо особено ново на челите я. Просто книгата трудно се поддава на някакво особено описание, хем е стандартна, хем не е... Е, на тези, които не са я чели, я препоръчвам искрено, на останалите – те си знаят :)


Bragir

Уф трябва се избегнат ся Spoilers-ите.


"Ново раздаване на картите...*" Това е един от изразите, останали в ума ми от доста време насам, когато четях за първи път книгите за Амбър. Идеята за паралелните вселени със свои закони, която сега ни се вижда нещо доста по-обичайно, е залегнала като някаква основа на хрониките. Вселена, където двете основни сили на реда и хаоса се борят за надмощие. Един е Амбър - истинският свят, в чиито неизброими сенки (светове) се нарежда и Земята. Едно разединено семейство, управляващо с кръвта и дарбите си и впечатляващи комбинации от врагове и роднини, желаещи от лично отмъщение и всевластие до пълното унищожение на подредената вселена.
Имената. За мен специално няма име, което да не ми харесва в книгите. Обичайно е за Зелзани да използва препратки и варианти на известни имена на хора или местности в произведенията си (шекспировия Oberon, Tir-na Nog'th от келтския мит за Tir na n'Og - отвъдния свят като вечен Рай, дървото Ygg от скандинавкия мит за Yggdrasil, дори Роджър - страж на лабиринта и писател :). Всичко, ама всичко има смисъл, сложен съзнателно от автора. По този начин читателя кореспондира на едно друго, по-интимно ниво със света на Амбър и неговите познати ни сенки. Ако мога така да се изразя, при Зелазни гениалното в историята е в загатнатото. Но това не пречи описаните образи да са твърде жизнеспособни и будещи възхищение. Твърде показателно е сериозното количество хора, взели тези имена за nick-ове. Легионите от Corwin, Logrus и т. н. мембъри могат да потвърдят. :)
Взаимно проникващите се човешки архетипи на Войн и Магьосник, в които малко или много искаме да се впишем и ние, са залегнали в основата на двамата главни герои. Коруин и синът му Мерлин (кой ли не е чувал това име) са прозорците, през които виждаме този свят.
Историята започва с Бащата. Жизнерадостен бунтар, препасъл великолепен меч с пълнещо устата име Greyswandir и сребърна роза за закопчалка на черното наметало, си пробива път в живота със смелост, физическа сила и самоирония. Събудил се с амнезия на сянката Земя, постепенно открива кой е. Обгърнал с ентусиазъм идеята да завладее трона на изчезналия си баща Оберон, принц Коруин открива, че светът далеч не е това, което си е мислел, че представлява и стъпка по стъпка се оплита в сложна игра, която и след изчитането на всички книги от поредицата остава доста неясна.
Известно обяснение има в следващата поредица. Мерлин - магьосник-техничар, наследникът на двата свята на реда и хаоса. Приключенията му ни пренасят още по-дълбоко в света и откриват неща, пред които преживяванията на баща му са като разходка в парка. Поредицата за Мерлин е изпълнена с доста повече магии и фойерверки, отколкото тази за Коруин. Способността да променя формата си и Фракир - "живата" корда, увита около китката му, са почти неразделна част от арсенала му. Действието се мести още по-лудешки насам натам из световете и умовете и читателят остава леко дезориентиран на моменти. Забавните случки и лафове са доста повече, доста са и "новите" сили и интереси, които го подмятат из светове, където никой не е стъпвал.
Историята и в двете поредици е увлекателна и с доволно количество екшън (както масови мелета така и дуели) и размисли, както и приятна доза ирония и хумор. И най-вече с бързо, неочаквано действие, скачащо из световете на Змията и Еднорога.
Всички пътища водят в Амбър, но за огромно съжаление Зелазни почина и още толкова загатнати пътеки ще останат неизвървени. Допълнителните идеи в отделните разкази, като "Коридорът на Огледалата" добавят още неизвестни в играта и незавършеността им ме докарва до тотална и безутешна скръб.
Yan

Има книги, които човек прочита и забравя. Има такива, които оставят трайна следа в паметта му, но рядко посяга, за да ги препрочете. Но съществува и една трета категория – книги, които с удоволствие разтваря отново и отново, и всеки път открива по нещо ново. Хрониките на Амбър са една от малкото поредици, които съм чел три пъти (отделни книги и по 5-6 пъти), и всеки следващ прочит ми е доставял по-голямо удоствие от предишния.
В Хрониките има всичко – екшън, магия, приключения, готини персонажи, неочаквани обрати, свежи диалози. И най-важното – има идеи. Нещо, което все по-често липсва в съвременните фентъзи "бестселъри". Разбира се, като всяка поредица, и "Хрониките на Амбър" си има своите слаби места – като че ли е малко по-дълга от нужното (10 книжки са си множко, както и да го погледне човек (макар че, ако човек пита Джордан, всъщност са си едно добро начало :)). Мнозина смятат, че втората петица (книгите за Мерлин) е доста по-слаба от началните романи (с което аз поне не съм съгласен). И разбира се най-големия минус – поредицата е незавършена и имайки предвид смъртта на Роджър Зелазни, ще си остане незавършена. Освен 10-те книги, има и няколко разказа, които допълват вселената на Амбър, но за съжаление те само допълнително усложняват нещата, задавайки нови въпроси.
Както и да е, усещам, че започвам да пиша глупости, така че ще е най-добре да се спра дотук. Личния ми съвет е – ако все още не сте го направили, намерете си книгите и ги прочетете. Няма да съжалявате.
P.S. А, ако случайно имате проблем с намирането им – към края на годината "Бард" смята да ги преиздаде в поредицата "Велики майстори на Фентъзи и Фантастика".


Amos

За да четеш книга на Роджър Зелазни, ти е необходимо особено настроение. Настроение за нещо нестандартно, излизащо от рамките дори на традиционно огромното разнообразие от идеи и теми във фантастиката. Стилът, визията, изразните средства – всичко е различно, необикновено. Поредицата за Амбър не прави изключение, напротив – тя е твърде ярък пример в това отношение. Трудно определима стилово (същото се отнася и за почти всички други книги на Зелазни), серията от десет сравнително неголеми книги се чете на един дъх, но остава в съзнанието дълго време след затварянето на последната страница. Няма да намерите другаде подобна смесица от фентъзи, фантастика, приключенски роман и какво ли още не, просто не съществува друго подобно произведение, дори сред останалите книги на покойния вече автор. А като най-забележително в цялата работа, почти всички почитатели на серията определят адски особените отношения между принцовете и принцесите на Амбър – отношения, които в голяма степен създават уникалната атмосфера, с която се отличава повествованието. Другото забележително нещо е, че Амбър не може да се чете по всяко време. Както вече казах, човек трябва да е в едно много специфично настроение: мои приятели, големи почитатели на Зелазни и Амбър, са споделяли това с мен неведнъж; аз самият също съм го изпитвал. Но попаднеш ли веднъж в правилния спектър от възприятия, удоволствието от поредицата е неописуемо. И изобщо – книгите на Зелазни са като пъзел на прекрасна картина, който пъзел обаче не можеш да подредиш, когато ти скимне, просто не става. Така например в неподходящо време четох “Джек от сенките” и “Донърджак” – два всепризнати шедьовъра – но не бях на точната вълна и четенето ми костваше доста усилия (“Донърджак” дори не я довърших :( ), като накрая останах дълбоко неудовлетворен от себе си, защото усещах, че съм сгрешил момента. За щастие с Амбър избегнах този проблем и повярвайте ми, бях зашеметен от преживяването!


Ghibli

Хрониките на Амбър... Още си спомням как ги прочетох за пръв път. Беше втората фентъзи книга, която хващах през живота си, още преди да знам, че такова нещо като фентъзи съществува. Впечатли ме невероятно. Зелазни, с брилянтния си стил – майсторски разказана история, приказност, митологични препратки – ми е любим автор. Начинът, по който подрежда думите, музиката на езика... А Хрониките на Амбър са сред най-добрите му произведения.
Хрониките могат да се разделят на две части – първите пет книги, чийто главен герой е Коруин, и вторите пет, чийто главен герой е неговият син Мерлин. Амбър – единственият истински свят, всички останали светове са само негови сенки. Колкото по-отдалечени са от истинския свят, толкова по-странни стават сенките, а на другия край на всичко съществуващо е Хаосът – вечният враг на реда на Амбър. Поне такова е началото... Корyин е принц на Амбър, който, като истински кралски потомък, притежава способността да пътува в сенките, да се движи между световете. Семейството му се отличава с особена братска обич – има 12 братя и сестри, редицата от наследници на трона е дълга... Интригите и надлъгването са любимият спорт, а съюзите се формират и разпадат според обстоятелствата. Отново – поне така е в началото, което дори наподобява трилър – Коруин трябва да разплете загадката около опита да го отстранят... Атмосферата на книгите е невероятна – загадъчна, магическа, вълшебна и реалистична едновременно... Неповторима. Един свят, който спокойно може да съществува – защо пък не? Идеята завладява ума. Героите са истински хора, карат те да ги харесаш, дори когато са от противниковата страна. Но всъщност в тези книги няма добри и лоши – и толкова по-добре, защото това дава материал за размисъл. Самият Коруин ми е любим герой – може да действа енергично и изобретателно, но и да греши при това, да преследва целите си, но и да се отдава понякога на поетична меланхолия край собствения си гроб – как да не го хареса човек? Винаги съм харесвала отношението му към живота като към нещо, което трябва да вкусиш и да му се насладиш, как понася лошите моменти. Той носи някаква вътрешна свобода и страст, стремеж за живот – дори когато просто се носи по течението. Признавам, не харесвам вторите пет книги, както първите. Сърце не ми дава да кажа, че не ми харесват въобще, всъщност сами по себе си не са лоши, но просто не са първите пет. Главният герой и разказвач тук е Мерлин – синът на Коруин, принц на Хаоса. Той прилича на баща си, но магията на разказа като че ли я няма вече. Мерлин е магьосник – нещо, което малко ме дразни, защото в първите книги нямаше такъв явен мистицизъм. Вторите пет книги страдат и от излишно подробните описания на пътуването през сенките, което след известно време започва да става досадно. От друга страна, те дават нов поглед към дворовете на Амбър и Хаоса и нови незабравими герои...
В крайна сметка, Хрониките на Амбър са, без съмнение, класика. Но не онази класика, която се изучава от хора с любов към дисекцията на трупове, а нещо, което винаги ще е живо. Един свят, в който е толкова приятно да се изгубиш...





Идея на един потребител, кой да изпълнява ролите, ако някой ден направят филм...




Corwin - Christian Bale.
He is a good actor, in a perfect physical shape; he will look perfect in black and silver clothes.


Eric - Sean Bean.
He always has to play controversial characters. Eric was an antagonist but still he cared for the world he ruled. I think no other actor could play Eric so well.


Flora - Reese Witherspoon.
I’m not a big fan of Reese, but the best thing she does is playing sexy a little bit stupid blonde girls. That’s Flora!


Julian - Keanu Reeves.
I had to cut Julian’s hair on this card. But who else could be Julian except for Keanu. He can play an arrogant, cruel, cynical prince, a hunter and a killer. Again he is brilliant in playing ambiguous characters.


Deirdre- Kate Beckinsale.
I don’t know, I like Kate from Underworld. Deirdre is a beauty, Corwin’s secret love. She is a mystery, but still a tender flower, graceful princess of Amber.


Bleys - Liam Neeson.
Bleys is a character who looks very straightforward and simple, but in fact may have some cunning ideas on his mind. Still a good warrior, helping Corwin to in the Kolvir assault. (The card is not very good. The head is out of place :-))


Caine - Hugh Jackman.
First I thought of Johnny Depp when choosing an actor for this role (Pirate hat and stuff), but the character required someone more serious and deep. Yes, Hugh will be perfect.


Fiona - Cate Blanchett.
She often has this foxy look and in general she is a perfect actress. Fiona is the biggest intriguer in the Amber royal family and the best witch among the children of Order.


Gerard - Gerard Depardieu.
I know, he is not a Hollywood actor, but still he is the best! He even has the same name as if this character was created to be played by Depardieu! A big, strong and kind Amber prince, he is a friend to everyone.


Random - Brad Pitt.
Yes, don’t laugh this funny character will be played by Pitt. Random is Corwin’s closest brother-in-arms and the source of jokes. He is a lady-killer, spender and talented musician. The most harmless prince in Amber.


Llewella - Summer Glau.
The underwater mermaid-princess will be played by Summer. She already played a person drawn away from reality in Firefly. She is also very graceful so she will make a perfect Llewella, ruler of a vice versa Shadow - Rebma.


Benedict - Pierce Brosnan.
Benedict is the eldest brother, the best swordsman in the family. Pierce is great in playing noble gentlemen, who are adored by women (even by women of Chaos).


Brand - Vincent Cassel.
This crazy devil-looking French actor will make a true Brand. Brand is a Prince who is dealing with Chaotic secrets, putting the whole Amber at stake (those who didn’t read the book, sorry for the spoiler). Vincent’s wife – Monica Belucci would also star in my movie playing none other than hellmaid Lintra (Unfortunately Lintra wasn’t a main character and of course she didn’t have a card).


Dworkin - Sir Christopher Lee (I)
I kneel before Sir Christopher’s talent. I think he played all the evil characters existing in the cinematograph by now. He was Dracula, Rasputin, Lucifer, Death, Saruman, Count Dooku and many more… He was a friend of J.R.R Tolkien and Yan Flemming. He is a trained opera singer and a big metal fan. Who else will play a crazy oldman with powers able to create a Pattern out of Chaos better than Christopher?


Dara - Eva Green.
Demonic looking Eva will play Dara, my favourite female character. She can be both pretty looking, innocent girl and cruel, cunning witch. She will break Corwin’s heart!


Merlin - Orlando Bloom.
For the role of Corwin’s son I needed a young actor who will create an image of a handsome guy who is constantly fooling around. Merlin is an artist but he is also a skilful sorcerer. He’s into mathematics and computers, but flirting with girls is also his hobby. He is a good swordsman as his father. Thus Orlando fits this role. I need to think about his demonic form as well…


Luke - Viggo Mortensen.
Luke is one of the main characters of the second cycle of the Chronicles but to choose an actor to play him was the hardest task. He is a treacherous Merlin’s friend. In their hobbies and interests they are very much alike. They had to be the worst enemies, but it turned so that they became the best friends. Finally I chose Viggo cos he sometimes has red hair and has this cunning look. He is a good actor and can play anyone. So be it Luke!


Mandor - Christopher Lambert.
Mandor, the Chaos prince. It’s a totally Anime character! A Sephiroth-looking, definitely. That’s what I imagined while reading the book. Anyway, it’s one of my favorite characters. Thus trying to remember an actor with an appropriate look, the only one who came to my mind was Christopher Lambert and his Rayden from Mortal Combat. A little bit more arrogant and narcissistic, but Rayden ;-)


Oberon - Sean Connery.
Surprise-surprise! Amber’s king, the cause of all the misfortunes. The guy who lived a long-long-long-long life, loved lot’s of women, had lots of children, disappeared and didn’t name an heir…




 Форум: Проза   Тема: Книгите и техните тайни

Публикувано на: Сря Яну 19, 2011 7:38 am 

Отговори: 19
Преглеждания: 12906


Така и не го изгледах тоз филм... седя ми на харда поне 3 месеца. Никва идея как се отказах :roll:




Тери Гудкайнд - Мечът на истината








Мечът на истината (The Sword of Truth) е поредица литературни произведения в жанра фентъзи, написана от американския писател Тери Гудкайнд. До момента поредицата се състои от книгите:




Прелюдия: Дългът на костите (2001)
Първото правило на магьосника (1994)
Камъкът на Сълзите (2 части) (1996)
Кръвта на Братството (1997)
Храмът на Ветровете (2 части) (1998)
Душата на Огъня (2 части) (1999)
Вярата на Прокудения (2000)
Колоните на Сътворението (2 части) (2001)
Уязвимата империя (2 части) (2003)
Лавинен огън (2005)
Призраци (2006)
Изповедник (2008)


Тайните , които трябва да бъдат разбулени , са много . А истината е страшна и причинява болка . На Ричърд,избрания Търсач , е поверен Мечът на истината . Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се исправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал , да спаси света от тежките проклятия , от ужасяващите чудовища ( хора и зверове ) и страшните сенки .
Загадки , чудеса , магии и мистерии се редуват в еден завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.

Герои :

Ричард Сайфър (Рал)
Главния герой на книгата, син на Мрачния Рал. Първия магьосник-воин, който е роден през последните 3000 години. Деен и сърцат, той по призвание е Търсач на истината. Неговото основно оръжие е Мечът на истината. Император на Д`Хара и съпруг на Майката Изповедник Калан Амнел.

Зедикус Зул Зорандер (Зед)
Дядо на Ричард Сайфър. Велик магьосник и управляващ, който в един момент се укрива от хората под плаща на анонимността, за да възпита своя внук в любов и безопасност.

Морещици
Морещиците са жени обучавани от ранна детска възраст за убийци. Служат си с агиел, облечени са в кожа от шията до петите. Когато ще убиват или измъчват жертвата си са облечени в червено, а през останалото време — в кафяво. Много рядко, когато една морещица си избира другар, тя се облича в бяло. Косите им винаги са сплетени на плитка — символ на професията им. Морещиците са създадени, за да защитават Господаря Рал. Те могат да пленят всеки, който се опита да ги нападне с магия и да обърнат собствената му магия срещу него.

От момента на създаването им като неумолими защитници на Господаря Рал, до идването на Ричард Рал, морещиците са изпитвали сляп страх от Господаря Рал. Обучението, което те са преминавали, е описано от автора като нечовешко. В изпълнение на целта да станат Морещици, бива погубвано бавно и по особено жесток начин тяхното собствено семейство. Самите бъдещи морещици трябвало да участват в това мъчение, защото по специален начин били изтезавани без да се позволява смъртта им. В следствие на последното те загубвали личността си от болката. Това е концепцията за тяхната особена жестокост и неумолимост впоследствие.


Сестри на светлината
Те били жени с особени магически умения, които живеят на място, където времето тече различно — Двореца на пророците. Там те могат да изучават недосегаеми за времето, древната мъдрост и пророческите книги, основите на магията. Оставали недокоснати от времето, защото магията на Двореца на пророците ги пазела. Тяхното оръжие е дакрата.

Смятали се задължени от своето учение да тълкуват пророчествата и да помагат те да се случат, за да опазят света от злото, и така да служат на Създателя.


Ничи
Сестра на мрака, и важна фигура в романа. В средата на поредицата тя преминава на страната на доброто, обиквайки живота и неговата красота. Една от най-великите магьосници, раждали се някога, но допълва силите си като краде велики Ханове.

Вълшебни предмети :

Агиел
Агиел представлява червена кожена пръчка със средна дължина около 30 см. С агиел си служат морещиците, за да измъчват своите жертви. Агиела причинявя болка на всички даже и на този който го притежава


По поредицата има и наскоро създаден сериал !

 Форум: Проза   Тема: Книгите и техните тайни

Публикувано на: Пет Яну 14, 2011 8:07 am 

Отговори: 19
Преглеждания: 12906


Полската рецепта за успех
Анджей Сапковски: Вещерът
De3tuss


Мнозина може би си спомнят гостуването на Анджей Сапковски на Еврокон 2004. Понякога с противоречиви чувства. Споменът за поисканите пет долара за снимка с известният полски писател буди възмущение към неговата меркантилност. Но, повярвайте ми, всеки, който се е сблъскал с поредицата “Вещерът” и я е прочел не може да не се възхити на поляка, открил точната рецепта за писане на силно, динамично, продаваемо западняшко фентъзи. Защото ако цикълът не може да се нареди редом до “Малазанска книга на мъртвите”, “Песен за огън и лед” и “Колелото на времето”, то мястото му е само едно стъпало по-долу.
За съжаление, от богатото творчество на автора на български е излизал един-единствен разказ в списание “SF-трилър”. До момента всички опити да бъде издадена поредицата “Вещерът” на българския пазар претърпяват неуспех. Обяснението, което получаваме от издателствата е, че авторът иска прекалено голям хонорар за правата на цикъла. И не е чудно – Сапковски се ползва с огромна популярност в Русия, Франция, Испания, Германия, пилотният сборник разкази на поредицата наскоро излезе и на английски.
Един съвет. Докопайте книгите на някакъв познат ви език и ги прочетете. “Вещерът” наистина си струва.


Гералд от Равия, Ведмакът (първата ми среща с героя беше на руски и вероятно никога няма да се освободя от условностите на руския превод), се ражда през 1986 година като разказ за литературния конкурс на полското списание “Нова фантастика”. Внезапният читателски интерес подтиква Сапковски да продължи приключенията на героя и в крайна сметка през 1990 година на полски излиза сборникът Ostatnie zyczenie (“Последното желание”), който съдържа седем разказа за странстванията на Гералд от Равия.
През 1992 излиза Miecz przeznaczenia (“Меч на ориста”), който съдържа още шест разказа.
В разказите на Сапковски вещерът Гералд е защитник на човечеството от света на приказните създания, убиец на чудовища, вампири, кикимори и василиски, които тормозят морното население. Вещерът е самотен скитащ воин от почти замираща каста, съвършено владеещ изкуството да върти меча, който разчита на различни отвари и еликсири, които да подсилят уменията му – бързина, издръжливост, чувствителност, праг на болка.



Всъщност терминът “Вещер” не е коректен. Според един приятел, който е много по-навътре в полския от мен wiedzminозначава “убиец на вещици”, според друг, по-добре запознат със славянската митология, най точният превод би бил “ведмаг” – не-жив, изправил се срещу нечистите сили. Всъщност “Ведмаг” е и руският превод на заглавието на поредицата, и най-точно описва същността на героя.
Сапковски често търси сюжетите за разказите си в популярни приказки – “Снежанка и седемте джуджета”, “Красавицата и Звяра”, “Рапунцел” и други. Мотивите им ще срещнете в почти всеки разказ от първите два тома от поредицата.
Но приказките за деца тук са се превърнали в мрачни, тъжни и драматични истории от самия живот, сякаш авторът си е поставил за цел да надникне в един истински свят, изпълнен с магични създания и да проследи приказките до корена им – реалните истории, които са ги подхранили, за да се превърнат в това, което са сега. Нищо не е такова, каквото го познаваме. Снежанка е разглезена, себична и безскрупулна лигла, която се присъединява към шайка разбойници – седем джуджета – а после ги ограбва. Обреченият да се скита в образ на звяр човек е безнадеждно влюбен в жестока сукуба*, която се възползва от наложеното му проклятие, за да се храни и поддържа силата си.



Сапковски показва тъмната, мрачна страна на човешката природа. Главният му герой, Гералд от Равия, който трябва да е защитник на хората от магичните създания се изправя пред тежка морална дилема. Кой всъщност се нуждае от защита? Жестоките хора или магичните създания, които са на път да бъдат заличени от лицето на земята от алчното човечество? На Гералд се пада нелеката задача да балансира по острието на бръснача, да съди кое е право и кое – не, да върви между две истини, да стои между два настръхнали звяра, всеки от които се опитва да разкъса и погълне другия.
Разказите в двата сборника са великолепни.
След успехите на “Последното желание” и “Меч на ориста” писателят сериозно започва да се замисля дали да не продължи поредицата вече като романи. И така, през 1994 година на бял свят излиза Krew elfow (“Елфийска кръв”), последван от Czas pogardy (“Часът на презрението”) през 1995, 1996 г. – Chrzest ognia (“Кръщение с огън”), 1997 г. – Wieza Jaskolki (“Кулата на лястовицата”), и 1999 г. – Pani Jeziora (“Господарката на езерото”).



В основата на тази поредица от романи залягат два разказа, чиито главни герои тук са в центъра на историята. Героите на останалите разкази са преплетени в страничните сюжетни нишки на романите. Макар да запазват остротата, драматизма и силата на разказите, романите от поредицата са написани по западен образец – поляризацията вече се измества в посока “добро-зло”, нито една сюжетна нишка не се затваря преди последния роман, обемът се натрупва с описания и диалози, историята завършва с хепиенд (колкото и нестандартен да е той, колкото и повлиян от пост-соц културата, все пак – хепиенд) и прочее.
Сюжетът на романите е заплетен около Гералд от Равия и правото му да поиска “това, което не знаеш, че имаш”. В миналото това е бил начин вещерите да си осигуряват следващо поколение – момчета, които да бъдат обучени за такива. Спасението на човек от магично чудовище си има цена. Когато човекът се прибере вкъщи и научи, че жена му чака дете, това дете е оброчната цена за вещерската помощ. Съдбата винаги се е грижела за това детето да е момче. Но в един свят, в който магичните създания са на път да изчезнат завинаги нуждата от вещери намалява с всеки изминал ден, хората не са склонни да спазват обещанията си, самите вещери вече рядко прибягват до “последното желание”. Борбата на Гералд със Съдбата и собственото си предопределение го поставя на изпитание и веднъж, когато се възползва от правото си да “поиска” той получава странен дар. Момиче вместо момче. Малката царска дъщеря се оказва будно дете и в крайна сметка е обсебена от мисълта да стане “вещерка”. Но Съдбата не прави нищо случайно, отредила е друго на вещерите, а Гералд, който винаги е бягал от нея, се оказва неин инструмент в един колосален конфликт за власт и сила, ключът към който е в малката вещерка.


Романите наследяват няколко великолепно разработени и жизнени герои от разказите, както и няколко великолепни драматични сюжетни нишки за разплитане – любовната история между вещера и своенравната магьосница Йенифер, тяхната драма и вечният стремеж към това, което и двамата не могат да имат, решението което намират, и – в крайна сметка – любовта им един към друг. Себични, своенравни, бурни, променливи чувства на гняв, страст, алчност и желание за обсебване, всичко, което прави любовта реална, а не романизирана и идеализирана.
Атмосферата е плътна и отлично изработена, особено приятно впечатление прави хармоничното съчетание на типично европейска феодална общност със източния, самурайски уклон на ведмашката философия и бойни умения. Изобщо, умението на пост-соц писателите да съчетават различни култури е едно от нещата, които мен лично ме привличат. Типичен пример за това са украинският тандем Громов-Ладижевски (Генри Лайън Олди), Юлия Латинина и Юрии Никитин. Светът на поредицата е отлично разработен и пълнокръвен.
Динамиката на сюжета в творбите на Сапковски е добре балансирана, екшънът преобладава, без да натежава, сюжетните линии са добре издържани и като цяло не може да се каже, че сюжетът е предвидим.

Независимо от всичко това обаче, романите така и не успяват да достигнат по сила сборниците разкази, които са сред най-добрите фентъзи произведения, които съм чел.
Анджей Сапковски е роден през 1948 в град Лодз. Завършва Външна търговия в местния университет и работи в тази област след дипломирането си. През 1995 година е публикувана “Светът на крал Артур” – труд, в който Сапковски се опитва да изследва причините за популярността на легендата за крал Артур и влиянието й върху творчеството на някои съвременни автори. В книгата е включена и повестта Maladie – авторов прочит на легендата за Тристан и Изолда.
През 1998 година Сапковски е удостоен с престижната премия на полския ежедневник Polityka за “най-любопитен принос в полската култура”.
Писателят е автор на редица статии посветени на съвременното фентъзи, като например “Наръчник за начинаещи фентъзи-писатели”, “Меч, магия, екран” и много други.


През 2000 година издава голям труд на тема митологични същества – Rekopis znaleziony w Smoczej Jaskini, в който с тънко чувство за хумор разказва за съществата от нашия свят и световете на фентъзи-писателите.
През 2002 година по няколко разказа от сборниците “Вещерът” е заснет 13-сериен телевизионен филм. За съжаление, бюджетът на продукцията я обрича на провал. По-подробно за филма прочетете [url=kino3.html]ТУК[/url].
През тази есен се очаква на пазара да излезе RPG игра по романите от поредицата.
Според непотвърдени слухове, едно българско издателство е сключило договор за издаването на двата пилотни сборника разкази от поредицата и те се превеждат в момента.




Филма е евтин и с бая пропуски, но пък Жебровски компенсира.



*демон в красив женски образ, който изсмуква силата на мъжете
Сортирай по:  
Страница 1 от 1 [ Търсенето върна 3 резултата ]



Иди на:  
cron
Powered by phpBB , Almsamim WYSIWYG © phpBB Group.
Designed by Vjacheslav Trushkin for Free Forums/DivisionCore.
Превод: Ioan Arnaudov