Цвят жълто на сериозността


Любопитен факт – в ежедневниците вицовете обикновено са си ОК. В смисъл, смешни са. За разлика от тези в жълтите хмммм...вестници, които са тотална тъпня. Вероятно защото в България по някакво злокобно правило жълтият вестник никога не е просто жълт вестник, а е “най-сериозният жълт вестник на света”. Всичките, дето ги знам са все с такова себеусещане. И, естествено, не им се получават вицовете. Ами как ще им се получат, като са сериозни. Няма как...
Много ме гнети тази работа. Изпитвам остра нужда от прост жълт вестник, по възможност без високо самочувствие. И аз съм човек, по дяволите, и на мен ми се чете за изневерите, циците, изцепките на най-известните селяни в България, без непременно по съседните страници да ме смущават дълбокомислени анализи и разтърсващи ъндърграунд разкрития. Все си мисля, че ако някога жълтото позагуби претенциите си, светът внезапно ще стане едно по-подредено място. Разбира се, аз съм твърде праволинейна и схващам нещата така: щом правиш жълт вестник, значи се занимаваш с човешката простотия, щом се занимаваш с простотията, няма нужда да се вземаш насериозно. И без това нормалните хора няма да ти се вържат. Пък и не е достойно някак си.
Обаче цък. Изглежда съм печално изостанала от актуалните журналистически тенденции в този век и колкото и да се силя, все не успявам да ги осмисля правилно. Жълтурковците се изживяват като новите месии по тези земи. Вадят си от джобчетата скандали, ама съвсем като НАИСТИНА, тълкуват ги, обясняват ти какво да мислиш с елементарния си стил, леко смелаем от всеки средностатистически идиот сред таргета им. И това май е нормално. На съседната страница разказват вълнуващи новости от битието на мутресата Х, на другата съседна страница слагат мила галерия от детски личица в суперконкурса “Моето сладко изродче”, тук-там има и поезия. И това също е нормално. Внася известна динамика. Хо-хо!
За сравнение – в сериозните сериозни вестници пък има хубави вицове и чудесни кръстословици (без измислени думи). Но няма много журналистика. Налага се да кретаме на псевдожурналистиката от първата страница на жълтия парцал, за да не останем съвсем без хич. Обаче е малко обидно... То е все едно да опитват да ти сервират суши в провинциална кръчма. Ще го приемеш ли без известни предубеждения? По-добре недей.

Същото се случва с любимата ми тема за добрия вкус. Стои си в жълтия вестник една мастита лелка и проповядва някакви свещени истини за медийна естетика. Стилът е върл соц, мисленето е неспасяемо. А иначе от време на време даже е права. И какво от това, по дяволите? 90% от читателите й все оща са под омаята на интервюто с гадже на Азис. Останалите 10% просто не приемат за логично да четат анти чалга послания в жълт вестник с про чалга насоченост. А Шаро, който категорично отказвада влезе в статистиката, тревожно тръска глава и пита: “Как е възможно, що е това?!!”
Другото гуру на добрия вкус пък е жена, станала известна с проникновените си коментари в “Голямата уста”. Тоест, минала през дълбоката душевност на десетки риалити герои и внезапно придобила усет към стойностите в този живот. Пак хо-хо, понеже още веднъж ми е смешно.
Смешно, смешно, колко да е смешно?... Не особено. Разбира се, би могло да бъде поносимо, ако тези хора поне не се приемаха насериозно. Обаче те се изживяват като А-то и В-то на българската журналистика, коректив на мисленето, висша инстанция за повсеместния селски манталитет. И други интересни роли. Ей на това му казвам магията на чалгата в действие!




На същия принцип Слави Трифонов пък взел, че сътворил хит със социална тематика. И това докато дремя и си мисля, че още си човърка изтощените проекти от типа “Получовеци стават звезди”. Цък, напоследък Слави пак е сериозен и следователно особено полезен за обществото. За целта спретва абстрактно рап недоразумение, в което се редят древни истини за лоши политици, търпелив народ и вселенски несправедливости.


Парчето сериозно ме впечатли. Не допусках, че в една-единствена песен е възможно да наблъскаш всички клишета на народопсихологията от двайсетина години насам. Вижда се обаче, че при добро желание е напълно изпълнимо! Ефектът е мантричен: продажни журналисти фелацио (дали пък не бяха обикновени свирки?...) властта млади хора куфари емиграция тук неспасяемо онезиправяткаквотосиискат ние търпим ВСИЧКИ СА ЛЕКЕТА избираме едни и същи педерасти чукат студентски град ах как ме е яд и колкосъмзле!!! А Слави, естествено, е говорител на цялото това изстрадало, измъчено, омерзено, мълчаливо стадо, просто защото повтаря ОТ ТЕЛЕВИЗОРА вечното скудоумно мрънкане на опърпаните нетрезвеници по кръчмите – тоест, на обикновения човечец, нали, задължително тъп, точно колкото е необходимо, за да се захласне по-възможно най-елементарния популизъм – специален ефект на на Слави текстописците. Vox populi, тъй да се каже... Върви идеално с тройка кебапчета, нищо че е “рап”.
И нищо, че за толкова години на екран Слави Трифонов така и не осмисли простичкия факт, че е обикновен ; със съмнителни качества и леко извратени чалга уклони, но все пак шоумен. И като такъв все още има привилегията да прави шоу за когото там може да впечатли, но не и да се изживява като някаква уродлива висша инстанция, налагаща от телевизорчето вездесъщото си мнение за политиката, битието и вселенския порядък. Защото е абсурдно на фона на балети, просташки изцепки и ориенталска музика внезапно да си вадиш от ръкавчето поредната доза евтини манипулации към обществото. Нищо лично, просто всичко това жестоко противоречи на законите на здравия разум.
Абсурдно е да плащаш заплата на Иван Кулеков за това, че веднъж седмично ще дойде да помрънка публично с погнусена физиономия. Нелепо е да си събираш екипа, за да анализира с възможно най-вървежните клишета ситуацията на положението наоколо. Обидно е да даваш на сериозността цвят жълто. Без значение доколко опиянен се чувстваш от факта, че все още те търпят на екран, ролята на висша инстанция просто не фигурира в професионалната ти характеристика, ултра нагло е да злоупотребяваш с нея.




А иначе лично за мен е любопитно колко точно малоумно трябва да е едно общество, за да успява да се впечатли от миризливата камарка хибриди между жълтенията и сериозността. Понеже това е поне няколко идеи по-опасно от елементарното етикетче “популизъм”. То означава, че групичка безкрайно случайни хора от ресор “простотия” опитват да проповадват начин на мислене и, простете, експериментът им се получава...





Ивайла Цанкова



П.П. Много умно младо момиче. Напълно споделям мението й.

На лов съм


Според легендата древен водач от народа на Лакота получил видение, в което паяк плетял мрежите си и разговарял с него за етапите на човешкия живот, за добрите и лошите сили, които се оплитат в нас...
...Нишки в сънищата. Метаморфози на съзнанието....
Когато видението приключило, паякът подарил на събеседника си паяжина с дупка в средата. Тя имала свойството да улавя добрите сънища и положителната енергия, а лошите сили да пропуска през отвора.Капан за сънищата ти съм. Безотказна мембрана на съзнанието. Веднъж в седмицата сънувам паяци. Нишката е в мен.----------------------------------------------------------------------
Капан за сънища:
Индиански амулет. Гони лошите сънища и кошмарите и привлича само хубавите. Зарежда се от слънцето денем. При направата му в него се вплита символиката на четирите елемента - въздух, вода, огън, земя.
Индианците използват естествени материали, които обработват по специални технологии. В повечето случаи вътрешните нишки - паяжината, се правят от сухожилия на елен или от черва на дребно животно. Външният кръг се изработва както от клонки, така и от различни кости - ребра, долна челюст и др. Кожата, с която покриват кръга обикновено представлява нарязана на тесни ленти кожа от меките части на животно (елен, бизон). Първо я щавят използвайки острите ръбове на камък, след това втриват в нея сварен мозък от животното и в последствие я поставят върху конус направен обикновено от млади жилави клонки, стоящ над огъня, за да я изсушат и опушат. Обикновено в центъра (окото на паяжината) се поставя някакъв полускъпоценен камък или манисто. Декорацията не е задължително от пера и варира в зависимост от човека, за когото се прави ловеца на сънища. Поставя се да виси над главата на спящия.
---------------------------------------------------------------------

...Нишката е в мен.
Нощем, когато съм на лов, умирам безброй пъти, обикаляйки чуждите сънища, плъзгайки се в съзнанията на спящите. На зазоряване винаги откривам съня, който търся. Поспирам. Наблюдавам. Изтръсквам му краищата. Пазя добре. Включително и себе си.---------------------------------------------------------------------
Ловци на сънища:
Секта на хазарските свещенослужители, техен защитник била принцеса Атех. Те умеели да четат чужди сънища, да живеят в тях като в своя къща и да ловят, препускайки през тях, дивеча, набелязан за хващане - човек, предмет или животно. Записът на един от най-старите ловци на сънища е запазен и гласи:

"Насън се чувстваме като риба във вода - понякога изплуваме от съня, докосваме с око света на брега, но отново потъваме бързешком и жадно, защото се чувстваме добре само в дълбините. Когато изплуваме за кратко на сушата, забелязваме едно странно създание, по-тромаво от нас, свикнало да диша не като нас и залепено за своята земя с цялата си тежест, при това лишено от сладостта, в която ние живеем като в собствено тяло. Защото тук долу сладост и тяло са неразлъчни и са едно и също. Това създание навън сме също ние, но ние сле милион години и между нас и него освен годините лежи и страшната беда, която е постигнала онзи отвън за това, че е отделил тялото от сладостта..."
--------------------------------------------------------------------------






Ивайла Цанкова

Ще построя лабиринт, в който мога да се загубя с този, който би пожелал да ме намери

В гръцката митология лабиринтът (на гр. λαβύρινθος, лавиринтос) бил сложна постройка, направена за критския цар Минос по проект на легендарния майстор Дедал, за да държи Минотавъра - същество, представляващо получовек и полубик.
Дедал построил лабиринта толкова изкусно, че той самия трудно би могъл да излезе от него.

"Според някои сведения лабиринтът бил прекрасен дворец с множество стаи и коридори, според други - зловонна пещера с много разклонения, където царял вечен мрак. Възможно е представителите на разните култури да са имали различна представа за едно и също място."

Други варианти на лабиринт в цвета на този постинг:
1.
"Лабиринт възниква винаги,когато говориш със себе си или с някой друг и всеки от нас през това време се превръща или в Минотавър, или в негова жертва"

2.
"Лабиринта като допаминовите вериги на насладата, които се вият в човешкия мозък и освен това са неповторими. Както отпечатъците от пръсти."

*
*
*
Лабиринтът оставя без ориентири...
играе с душевните настройки...
влезеш ли, започваш да се изменяш...
контурите на света ти стават други...
пространството се смалява, но губи яснотата си...
влезеш ли - ставаш друг
друг ти
друго аз
играта увлича с непознати гледни точки...
в нея има една Ариадна, която подава нишката -
(червена била, казват. Нишката)
накъде я развиваш обаче зависи от интуицията ти...

играта е въпрос на осезание,
въпросът е изхода ли търсиш или играта,
изходът е надпис без значение, който святка празно над аварийните стълбища

Нишката на Ариадна: Според древногръцката митология се състои от вълнена кървавочервена прежда, която Аридна изпрела, така че да маркира пътя в лабиринта.

Води веднъж навътре и веднъж навън. Ако навътре и навън въобще имат някакво значение в място с безброй посоки.

Нишката на Ариадна, струва ми се, също е минипроекция на лабиринт

Сме това, което показваме от себе си. В лабиринта.
Ивайла Цанкова

За употребите на историята






Преди месец комай написах в едно списание
статия, в която изказвах тревога от пълзящото преувеличаване на историята, на миналото в нашето днес. От овеществяването на историята, от валоризирането й от определени среди, от размахването й като сопа от политиците. И през ум не ми минаваше тогава, че в рамките на един месец ще видя шутовско препогребване на предполагаемите останки на цар Калоян, нито пък че батачани или по-скоро българската наука ще стане жертва на толкова встрастен дебат.
Чудех се тогава дали "погледът на българите, които едва си поемат дъх не от прескачането - от мъчителното възлизане през бариерата на европейското членство - не е съзнателно насочван назад. Към миналото... Дали пък защото в близкото не "недавно", както казваше Вазов, а в близкото ни бъдеще не очакваме да ни "свети нещо ново... нещо славно", та търсим опора на самочувствието си в миналото.
Държавният глава мете и почиства исторически обекти. Не национални паркове, да речем, не улиците на отрупаната с боклуци София, а именно исторически обекти. Думам ти, дъще, сещай се, снахо. Парковете хвърлят мост към бъдещето - историческите обекти - към миналото. С една дума, дали миналото не е своего рода транквилизатор за напрегнатите ни нерви.
Да си призная, бях изпуснал началото на вихрещия се сега скандал. При това, че вероятно съм един от не толкова многото българи, които още миналата година бяха чели статията на г-жа Балева във в. "Култура".

Сметнах я за наивен и неубедителен опус

Не за това, че опитва да изследва създаването на политическа митология около клането в Батак. Това, струва ми се, е задължение на една непредубедена история. А защото, за съжаление, авторката знаеше твърде малко и собственото си ограничено и професионално специализирано знание опитваше да превърне в постулат.
Не успя да ме убеди в тезите си, защото знаех за десетки случаи, когато Батак, клането в Батак, започват да стават част от националната митология години преди 1892 г., когато Балева поставя началото на явлението.
Батак не е забравян и за момент. Батачани получават помощи и от правителствените комисии след въстанието, и от Източна Румелия именно поради общото знание, че това, което е станало там, е ужасно. Батак се върти непрестанно в политическата полемика през 80-те и началото на 90-те години на ХIХ в., в периодическия печат. Политиците го подмятат в изказванията си в Народното събрание. Да не говорим за стихотворенията на Вазов, които бързо стават част от литературния фон, в който израстват младите българи. Самите батачани, които са хора будни и добре образовани за своето време, противно на високомерното мнение на авторката, че едва ли не били неграмотни, също не дават споменът да секне. (А колко точно са убитите, няма значение, защото пролятата кръв и на един невинен вопие към небето.)

Не са верни и разсъжденията на Балева

за относителната малозначителност на случилото се там. Забавно е, че се основава на текстовете на Макгахан. А основната теза - не само на Макгахан, но и на българите тогава е да се направи впечатление на европейското обществено мнение не толкова с героизма на въстаналите, колкото с "незаслужената" им орис. Мирно земеделско население, докарано до отчаяние от несправедливостите и наказано жестоко за слабия опит да изрази своя протест. Това е тезата на наши автори в европейския печат. Това е тезата на квазиофициалната българска делегация от Драган Цанков и Марко Балабанов, изпратена в Европа през есента на 1876 г. Това е тезата на написания от тях и преведен на френски мемоар. От тактическа гледна точка е правилно. Европа през ХIХ в. е Европа на монарсите, които се страхуват за съдбата на собствените си тронове и не гледат с добро око на какъвто и да е опит на някакви си поданици с оръжие в ръце да заявяват права. Че освободилата ни Русия 13 години по-рано с кръв бе смазала въстаналите поляци, а един от руските генерали, оставил добра памет у нас при един от по-ранните руско-турски конфликти, носи нежния прякор "вешатель", сиреч "палача - този, който беси".
С други думи, българите тогава преценяват, че е по-изгодно да се набляга върху един едва ли не мирен протест, смазан кърваво. И то така, че в очите на четящите зловещо да блестят отблясъците на слънцето в ятаганите, в ушите им да отекват детски писъци и вопли на насилени жени.
С други думи, това, което правят г-жа Балева и д-р Брунбауер, който между другото е един от най-добрите специалисти по новата ни история, е нещо, което не би трябвало да си позволят истински изследователи - преувеличаване на значението на собственото изследване, изградено върху ограничен изворов материал и превръщането му в база за широки обобщения. То и затова обобщенията са твърде далеч от истината. Честно казано, засмях се при твърдението как батачани - едно село от 3-4 хил. души - десетилетия наред изпращали пощенски картички из цяла България (6-7 милионна) и така изградили митологията около Батак.
Всъщност истинският въпрос, който струва ми се не могат да преглътнат политиците у нас, някои историци и медиите, е този за

превръщането на историческия факт в политически мит

Нищо странно няма в това. Съвременната държава се крепи на политически митове. Митове, които самата тя е създала и наложила. И това става във всички държави. Да напомням ли мита за Жана д'Арк, появил се едва през ХIХ в., или за прословутото бостонско клане в началото на Американската война за независимост, което при внимателно вглеждане се оказва обикновен нищо незначещ ръкопашен сблъсък.
Та баташкото клане, което никой разумен изследовател не може нито да отрече, нито да омаловажи, се превръща в един от важните темели в изграждането на политическата идеология на съвременната национална държава. Един, съвсем не единственият и съвсем не най-важният. Наред с обожествяването на Васил Левски, с политическото канонизиране на Раковски, на Караджата, на мустаците на Панайот Хитов, със залепените по стените на едва ли не всяка кръчма литографии на Дембицки и Николай Павлович за сражението на четата на Х. Димитър и Ст. Караджа, за цар Симеон и хан Крум пред стените на Цариград, с превръщането на Санстефанска България в религиозно капище и т.н., и т.н. На този фон, смея да твърдя като професионалист, картината на Пиотровски си остава слабо известна и прекалено академична, за да окаже приписваното й въздействие.
Ажиотажът в последните дни като че очерта ясно границите на ниското ни самочувствие. Един германски изследовател бил изказал съмнение в един от основополагащите ни митове.

Голяма работа

Това си е негово право, както е наше право да го опровергаем. Не с ругатни, с научни аргументи.
И тъй като години наред съм се занимавал с история на пропагандата, виждам прилагането на класическо пропагандно правило. Издигаш си плашило и после наволя го громиш. Подменяш тезите и после ги сгромолясваш лесно. Само че правилата в науката - не във вестникарската полемика, в която се борави с цитати извън контекста, с подмятания и с определено неверни твърдения, са други. Затова преди 2 дни упорито отказвах да говоря пред една нападателна и агресивна журналистка от "Скат", преди да съм прочел целия проект на Брунбауер и Балева, не цитатите, които тя искаше да ми предложи, а целия проект. Защото така действа изследователят. Не подбира това, което му е угодно или неугодно. Затова и моето име е намесено от журналисти в организирането на въпросната конференция, без никой от пишещите или говорещи братя да си даде труда да ме пита дали това е вярно.
Прави ли ви впечатление единодушието, с което политическите партии застанаха зад тази кампания. Не можаха да се споразумеят за боклуците на София, за социалната политика, за съдбата на Странджа, Черноморието и планините. За Батак са единни.


Но в целия ажиотаж през последните дни има и нещо лошо

Това, което се случва, на практика е искане за установяване на цензура на общественото мнение върху научните изследвания. Научните изследвания могат да се оборват само с научни изследвания. Не с истерични крясъци. Защото науката със своите съмнения, със своите грешки дори тласка обществото напред. Това, че дадена теза е общоприета, не означава, че не може да се изследва под друг ъгъл. Представяте ли си в каква обстановка са работели искрено вярващите изследователи през ХV-ХVI в., когато започват да анализират критично Библията?
Винаги съм се гордеел, че работя в Университета. За мен той е институция на свободата на духа. Той трябва да е в състояние да се възправи срещу моментните настроения на обществото и най-вече на политиката, ако иска да бъде такъв. Без да губи и за миг връзката с най-добрите национални традиции.
Както каза преди два дни на страниците на вестник "Сега" Ивайло Дичев, и аз познавам немалко свестни културолози. Но по-добре е да не издигат в култ не дотам обширните си исторически познания и да не се докосват до рани, които още кървят, до оголени, болезнени нерви.
Големият ирландски поет Уилям Бътлър Йейтс има стихотворение, в което казва:
Tread softly,
Because you tread on my dreams.*
И нека да завърша с нещо, което съм казвал нееднократно. Сега се леят крокодилски сълзи, но къде е нашата държава да подкрепи енергично и щедро научни проекти, особено в областта на хуманитаристиката, които да утвърждават нашите, българските ценности, да ги покаже на Европа, да ги утвърди в Европа. Свива се, а после бие тъпана на тревогата.
--------------
*"Ти стъпвай леко - не настъпвай мечтите ми."


в."Сега", 28.04.2007г.
проф.Иван Илчев, към настоящия момент ректор на Софийския университет

Категории


добротата като категория
нали не вярваш че ще тръбя за добрите си дела всичко което правя
хвърлям зад гърба си
Бог ще ни съди всички накрая еднакво когато дойде времето
за Армагедон
за коленете достатъчно изтръпнали в безмолитвие
и прошките
които сме изричали само наум като взети трудно
не-решения

добротата като етикетче – малко розово листче със залепваща малка повърхност
купено на едро от METRO или от Office 1
залепено на лицето ми хладилник
за прясно замразено добро
настроение
отношение
синьо безветрие

всичко това ми е чуждо добротата е слабост ахилесовата пета
на добре упражняваната ми в безразличие физиономия
добротата е спомен от детските ми години в една ръката държаща
резен хляб с пипер обикновено споделян с мърлявите ми приятели и книга с изумително заглавие:
Бъди добър!
"Бъди добър до смърт"

добрите са до смърт.
а лошите ?
лошите според Шоуто на Слави отиват където си поискат

оле Испания
Флорида
острови с изкушения с добре ондулирани и епилирани
фантазии
древните аквадукти на Рим
Римини

имена които прилежно зазубрях в час по география а днес
също толкова прилежно се уча
да казвам не
или това не е моя работа
Бог да прости
миналите илюзии за това че е възможно да си добър
че няма да нараниш никого
наранявайки себе си и прегазвайки уж случайно
неудобните ти ситуации
и да се раздаваш
докато от теб останат само трохи а от тях ще се възползват
лешоядите перфектно надушващи края
на човешкият кикот от сити хиени

и тогава

ти остава само захапката
без намордник
и една констатирано тъжна истина:

когато съм лоша съм по - добра
за себе си .



Емилия Цветкова

ех... моите размисли...
обаче не съм променила мнението си...
нищо, че годините минават и... би трябвало да поумнявам
но пък... онова зъб за чене, ми се струва много клиширано... баси

Истината

Казват, че истината се търси в пустинята. Аз я намерих на спирка в града. Чакаше рейса или нещо подобно. Попитах я дали има часовник, а тя ме изгледа. ‘Имам’, каза. А можете ли да ми кажете колко е часът? ‘Мога’, отвърна сериозно. Е, колко е все пак? ‘Шейсет минути’.
Точно тук ми присветна. Сякаш ме цапна с парцал по израстъка. Познах я – по парцала и по чупката на ушите. Но нямаше да се загледам, ако не беше това нейно недоумение в погледа. Какъв час? За какво ми говориш?
Поканих я на разходка с рейс. Цял ден се возихме на задната седалка. Жадно й задавах въпроси и си отговарях сам. Така става като срещнеш Истината.
Тя се усмихваше наивно. Гледаше ме в очите и поглъщаше всяка моя дума с онзи бездънен поглед, за който всички копнеем.
Разказах й всичко – страховете, мечтите. Бях истински себе си. Чувтствах се. Изключително.
Поглъщах бюста й с очи. Прииска ми се да я имам. Говорех, говорех и се взирах в желанието по този прелестен бюст.
Така и не разбрах кога е слязла. Оглеждах се трескаво. Тичах по улиците. Бях съкрушен. Но реших да я търся, без значение колко.
Казват, че истината се търси в пустинята.
Отидох. Нямаше никой.
Разхождах се и си говорих сам. Седях и мислих. После само седях. Накрая си тръгнах, все тъй изгубен.
Обзе ме онова спокойствие. Спокойствието, когато си отчаян. Няма надежда, си казах. И реших да пътувам.
Беше тихо пътуване, отвъд хоризонтите. В хармонията на морето. В тишината на бурите му.
Остана ми навика да си говоря сам. Дори започна да ми харесва. Наблюдавах се, поставях си уловки, играех на асоциации, пеех на два гласа. Не бях си представял подобно въображение. Така ме разсмя, че забравих желанията си.
Тогава ми светна, както на спирката. Тя седеше до мен и се усмихваше, защото отново я виждах.





Nav

Телеграфни истории


Мислили ли сте някога колко директни могат да бъдат думите? Голи и прости. Чак обидно. И по-скоро не те могат да са голи, а да разголят живота, когото описват... Кога ли го разбрах за първи път? Сещам се! Беше в студен, брутално тъп петък, когато по стечение на обстоятелствата не пихме бира с приятелките... Тоест – бях депресивно трезва. Бръкнах в хладилника и видях... някакъв свит вестник. Явно в магазина до нас ми бяха увили наденицата с него.
Не бях забелязала. Дори с целия си птичи мозък забравих за какво отворих вратата. Вестникът така ме беше хипнотизирал, че дори не забелязах как наденичните колелца се изтърколиха на земята. Почувствах с всеки косъм по тялото си, че има нещо съдбовно в този вестник. Не само защото ме зяпаше от студената хладилна вътрешност. В началото дори не разбрах какво не му е нормалното на това парче хартия. Вестниците са за четене, а в този нямаше нито една статия – само снимки и заглавия. Къси, стегнати, телеграфни. Описваха с по две-три думи съдби на отделни хора, натъпкваха стотици животи в един ред, побираха цели градове в малките си пазви, компресираха държави...
Затърсих името му, но никъде не го открих. И дата нямаше... Значи беше просто някакъв си Вестник. Смачках го на топка, ядосана на самовнушението си, че е нещо кой-знае-какво и тогава, с крайчеца на окото си, улових лекото помръдване... Беше от първата страница на Вестника. С трескави пръсти изпънах хартията... Движеха се! Хората на снимката точно пред носа ми. Бяха дете и мъж. Под снимката нищо не пишеше, дори скапано заглавие нямаше. Мъжът беше освирепял – потен и разгащен, налагаше малкото тяло, докато то напълно притихна. Тогава видях думите:”Дете пребито до смърт от безработен баща”... Снимката беше изчезнала.
Краката ми се подкосиха. „Мамка му – помислих – Всичко е от скапания алкохол! Халюцинирам!” Ръцете ми трепереха, но като в транс обърнаха следващата страница. Почти усетих жегата от гигантските пламъци, които се протягаха към почернялото небе на снимката. Ето ги и думите, не закъсняха: „Десетки изгоряха живи при авария в химическата фабрика на брега на Реката”. Бях ужасена, цялото ми тяло се тресеше...
Обух се бързо и затичах към кварталния магазин. Трябваше да знам откъде беше този вестник. Отидох право при момичето на касата, което познавах до болка, но на което така и не успях да запомня името:
- Откъде взе оня вестник? - извиках й с неузнаваем глас – Не помниш ли? Вчера ми беше увила кълцаната наденица с него?
- Какъв вестник? – изпаднала в пълна тъпота отговори тя. Въпреки, че беше свикнала на олигофренското ми поведение, този път сериозно я бях скандализирала. – Тебе май доста те е напекла жегата. Как можеш да си представиш, че ще ти увия нещо във вестник? Нали ХЕИ-то ще ни затвори на минутата!
Огледах се. Погледът ми падна върху мръсния рафт и едно от телеграфните заглавия от Вестника се прокрадна в ума ми – „ХЕИ затвори три търговски обекта в Квартала, защото не покриват хигиенните изисквания”...
Същия ден още трима души намериха части от Вестника на най-невероятни места в домовете си. Само едно от заглавията се повтаряше във всеки от тях: „Четирима умряха халюцинирайки, натровени с наденица-менте”.
Редакторското каре също беше еднакво във всички Вестници. Срещу „издател” стоеше името на една фирма: Б.О.Г. ЕООД.

Annna

За лекарите , наркопласьорите и Христос


Лекарските грешки. Тази фраза се превърна в парола през последните седмици за тези, които с лека ръка хвърлят упрек върху съсловието, което май единствено се бори за живота у нас.
Ние сме страна на парадоксите не отскоро. При смъртен случай на близък сме готови да платим колкото ни кажат за погребални услуги. После ни преджобват още веднъж за място на гробищата и ковчег. Следва трети кръг – пазарене за противни еднотипни мраморни плочи. Плащаме чинно и гледаме да не разсърдим някой циганин на гробищата, защото може да ни скрои номер и изпращането на скъпия покойник да се превърне в грозна драма. Мълчим пред абсурдите на погребалната индустрия и се оставяме доброволно на рекета.

Покрай училищата се продава дрога, както някога край стадионите семки или на синдикален протест кебапчета. С тази дрога убиват децата ни. Скърцаме със зъби, но не отиваме да протестираме пред полицейското управление, което си прави оглушки, нито пред прокуратурата, нито пред съда, който пуска с лека ръка всеки наркопласьор, който си е платил по веригата. Наркотрафикантите и наркобосовете пък въобще не стигат и до там. Не е ясно защо не пискаме, не скачаме и не браним най-свидното – децата си!

Няма обяснение и за изумителната ни пасивност, когато научим за проява на поредна детска агресивност, за жертвите на домашно насилие: осакатени деца, захвърлени пеленачета, пребити съпруги, битови кървави драми, самоубийства и пр.
Но сме хипер активни, когато нещо неприятно се случи с нас или наш близък в болнично заведение. „Тия лекари се увълчиха!” – възмущаваме се, обзети от справедлив гняв.

Няма да коментирам колко глупаво е подобно поведение и колко несправедливо. Ще дам два примера от собствения ми „стаж” в болници през последните три години, който, уверявам ви, не е малък.

Лежа във ВМА, на седмия етаж – Травматологията и ортопедията, в стая с още двама колеги по съдба. Единият, около 60-годишен мъж, не спира да ни запознава с житейската си философия. Най-много се гордее, че укрива доходи, не плаща данъци, краде ток и вода за къщата си и внася минимална здравна осигуровка, при това от няколко месеца. През десетина минути мъжът натискаше червеното копче да вика сестрите и санитарите да го обслужат. Ако се забавеха 2-3 минути почваше да псува и да сипе огън и жупел по цялото лекарско съсловия и здравеопазването като цяло. Когато близките му идваха на свиждане, чувах и от тях същите мрачни и обидни думи, които спираха само когато даваха турски сериал и бяха втренчили поглед в телевизора. Ако трябваше да избира между лекарите и турските сериали - щеше да избере второто, макар точно лекарите да го бяха спасили от инвалидната количка.

Друг епизод – в реанимацията на кардиохирургията на болница „Св. Анна” в София (УМБАЛ, ако трябва да бъда точен). Лежа си кротко и неподвижно по разбираеми прични. Периодично докарват нов пациент след спешно спасяване от инфаркт или някаква сърдечна криза. За два дни преброих 6 човека, които не бяха плащали нито стотинка здравна осигуровка. Близките на двама от тях, цигани от съседни на София селища, вдигаха врява до небето, че не се грижат за роднините им както трябва, били готови да платят на ръка, имали и злато, ако трябвало да се урежда нещо, какво било това здравеопазрване, те нямали ли права и прочие тъпотии. Далеч от глъчката, хирурзите и анестезиолозите, вършеха своята работа.

Защо ви разказвам всичко това? Защото ме е яд като чувам с каква лекота, а понякога и охота, се сипят обвинения срещу хората, които спасяват живот. Всичко друго в България цъфнало, та се хванахме за лекарските грешки. Не че трябва да ги подминаваме, но нима не сме наясно, че са спътник в предоставеното ни временно ежедневие. За какво са този шум и психоза? Който ги е допуснал, да си носи последствията, каквито са по закон. Защо се опитваме да търсим правосъдие чрез медиите, чрез изричане на тежки думи, че и присъди някои издават. Не смеем да се изрепчим на наркопласьора, който зарибява ученици, на полицая, който ни иска 20 лева за нещо си, на келнера, който ни удря в сметката, на политика, който ни лъже в очите, на тези, дето ограбиха държавата... Но нападаме хората в бяло (какъв шаблонен израз!), защото допускали грешки.
Няма да припомням колко време и усилия са нужни, за да се изгради един лекар и медик въобще.

Ще ви разкажа една абсурдна, но поучителна история, която прочетох в интернет.
Веднъж в Клиниката на Склифосовски (известна в не само в Русия) внезапно се разболяли половината лекари и нямало кой да застъпи на нощно дежурство. Главният лекар направо се отчаял и не знаел какво да прави. В този момент пред него се появил Христос и му казал: „Ти си спасил десетки човешки животи и аз ще ти помогна в този труден момент”. Докторът онемял от почуда, но не преди още да успее да реагира, в коридора се чули гласове. Спешният екип докарал мъж, премазан от ТИР, в състояние, за което медицината не дава никакъв шанс. Въпреки това хирургът казал да го сложат на операционната маса и започнал да оглежда раните. Христос се приближил и видял, че животът си отива от ранения. Решил, че само чудо може да го спаси и изрекъл със заповеден глас, както някога на Лазар: „Стани и тръгни!”. Умиращият станал и спокойно се отправил към вратата. Когато излязъл в приемната близките и роднините му не повярвали на очите си.
- Какво стана, какво направиха с теб?!
- Какво да ви кажа, знаете ги докторите какви са. Дойде един при мен, небръснат такъв, престилката му скъсана, огледа ме и ми кресна да се махам. Даже на рентген не ме пратиха, мръсниците!

Да не забравяме и думите на Хипократ: Животът е кратък, пътят към изкуството дълъг, добрият случай е мимолетен, опитът недостатъчен, а решението - трудно. Затова не трябва само лекарят да е готов да направи всичко, което зависи от него, но и болният, и обществото, и външните обстоятелства трябва да сторят нужното той да си свърши работата.

Това е. И да не забравите: хапчетата трябва да се пият редовно.

Огнян Попкутуев