ОТКРИТО ПИСМО НА ЕДВИН СУГАРЕВ


До г-н Борис Велчев, главен прокурор на Република България
Копия:

До г-жа Диана Ковачева, Министър на правосъдието
До г-жа Искра Фидосова, Председател на правната комисия в НС
До Симеон Дянков, Министър на финансите
До техни Превъзходителства посланиците от ЕС
До г-жа Вивиан Рединг, зам. председател на Европейската комисия, Комисар за правосъдие, основни права и гражданство
До медиите

Уважаеми г-н Велчев,

Измина повече от месец, откакто обвинителният акт по Дело № 3214/2010 г. по описа на СГП, срещу Алексей Петров, Антон Петров – Хамстера, Кирил Топалов, Марчело Джотолов, Янко Попов и бившия шеф на отдел “Следствен” във ВКП Цеко Йорданов е публичен факт.
Лично аз не познавам по-скандален документ от този обвинителен акт – изобличаващ връзките на държавата с мафията – и в частност: връзките на мафията с българската прокуратура. Самият факт, че на подсъдимата скамейка редом с най-прочутия български гангстер седи висш прокурор от поверената Ви институция, би трябвало да Ви направи впечатление – и да Ви накара да се запитате как всъщност се е стигнало дотам, че прокуратурата – използвайки своите правомощия и институционален авторитет – е работила в полза на организираната престъпност.
Би трябнало да Ви е направило впечатление и още нещо: този обвинителен акт отдавна е публично достъпен – ала до неговото публично обсъждане изобщо не се стигна. Въпреки скандалния му заряд и потенциала му да осигури четива за седмици наред, този скандален документ беше подминат от българската журналистика.
Причината за това би трябвало да ви е добре известна. Уникалната предпазливост на медиите по тази тема се дължи на един единствен фактор: страха. Той беше причината за Алексей Петров и добре известните му връзки с поверената Ви институция да се мълчи години наред. Той е причината да се мълчи дори сега, когато същият Алексей Петров е на подсъдимата скамейка.
Този страх не говори добре за работата на прокуратурата. Нито за държавата, чиито интереси би трябвало да защитава тази прокуратура. За да бъде преодолян този страх – както и за да бъде преодоляно недоверието на българина към съдебната система – е много важно това дело да бъде приключено, като подсъдимите получат присъди, съответни на извършените от тях престъпни деяния.
Първите предпоставки за това вече са налице – и се съдържат в самия обвинителен акт. От събраните доказателства личи, че макар и с известно закъснение, г-н Светлозар Костов, прокурорът по това дело, си е свършил съвестно работата.
Има обаче известно несъответствие между събраните от него данни за извършена престъпна дейност и фигурите, които виждаме на подсъдимата скамейка. Някои особено отговорни извършители липсват – и липсата им осезателно се чувства, г-н Велчев.
Липсва например Вашият предшественик – бившият главен прокурор Никола Филчев. Тази негова липса е трудно обяснима, като се имат предвид обстоятелствата по делото.
Защото – позволявам си дебело да подчертая това – в случая не става дума за поредното от обичайните дела срещу организираната престъпност, каквото би било едно дело срещу Маргините например. Става дума за едно символно натоварено дело, при което в центъра на вниманието е основният посредник между държавата и престъпния свят. И става дума за безпрецедентния случай, в който едно лице е служител на службите за сигурност – и в същото време извършва престъпна дейност, използвайки именно тези си позиции.
Този прецедент не е безобиден. Той подрива националното ни достойнство като нормална и правова държава – и разколебава доверието в България като член на Европейската и Евроатлантическата общност. Това ни заставя да потърсим отговор на един много простичък въпрос: чия е вината за това, че се е стигнало до ситуацията един от най-видните български гангстери да се окаже на високи позиции в българските служби за сигурност – и да се възползва от тези си позиции, като впрегне в полза на престъпните си деяния отговорни институции като МВР и прокуратурата?

Алексей Петров

В хода на разследването срещу Алексей Петров често се задаваше въпроса кой именно го е “внедрил” в НСС – откъдето бившият служител на ДС започва новата си кариера в тайните служби на нова България. Обвинителният акт дава отговор на този въпрос: Алексей Петров е назначен като експерт в “Оперативно внедряване” на НСС на 23.02.2001 г. със заповед на министъра на МВР Емануил Йорданов – по предложение на ген. Атанас Атанасов.
Това обаче е само половината от истината. Другата е свързана с повече от странните мотиви за това назначение. Искането да заеме такава позиция е било лансирано от майор Николай Начев, шеф на направление в НСС, който е заявил пред ген. Атанасов, че лично главният прокурор Никола Филчев настоява за това назначение – и че главният прокурор е изложил “аргументация в подкрепа на назначаването на Алексей Петров, тъй като последният бил полезен на прокуратурата във връзка с някакви разследвания...”
Малката подробност е, че тъкмо Николай Начев е оперативният работник на агента от НСС – бившия старшина от ДС Алексей Петров. И също – че след напускането на НСС Николай Начев започва работа като директор на една от компаниите, свързани с “Лев Корпорация” и контролирани от Алексей Петров. Да ви говорят нещо тези обстоятелства? На мен – да.
Едва ли трябва човек да е пророк, за да узнае какви са тези “някакви разследвания”, за които става дума. Зад тези думи се крият цяла серия престъпления срещу правосъдието, извършени от главния прокурор и негови приближени – и свързани с опитите да бъде отстранен и неутрализиран прокурорът от ВКП Николай Колев – основният противник на Никола Филчев в средите на магистратите – който приблизително по същото време дава скандалното си интервю пред “Медиапул”, в което заявява, че главният прокурор страда от психическо заболяване. Активното мероприятие срещу него, задвижено от НСС и персонално от Николай Начев – именно по искане на главния прокурор, се нарича ДОР “Комбинатор” – и е вероятно най-абсурдният документ, сътворен от българските служби за сигурност в цялата им история.
Това дело за оперативна разработка се базира върху справка №В 4810 от 4 май 2001 г., която Начев е успял да пробута за подпис на своя началник ген. Атанас Атанасов. Тази справка съдържа показанията на едно-единствено “доверено лице” с кодово наименование “сестрата”, без каквито и да било разследвания и доказателства към неговите твърдения.
Последните са невероятни: твърди се например, че прокурорът Николай Колев “участва в международни контрабандни канали за внос, износ и разпространение на оръжие, наркотични и психотропни вещества”. Доказателства за това няма. Но пък се посочва кои са неговите съучастници: Орлин Аврамов, Димитринка Калайджиева, Руско Карагогов и... Николай Колев-Босия. Твърди се, че наркотиците се изнасят по следния абсурден начин: товарят се в празни 50-тонни бъчви (!) и се прави фиктивен износ на вино за Япония.
Там обаче лъсва друг един герой, мастит наркобарон и перач на пари – Маргарит Тодоров, шеф на “Домейн Бояр”. При неговото споменаване става ясно и коя е “сестрата” – особено при твърдението, че Маргарит Тодоров е убил Роза Георгиева, за да получи цялата собственост върху “Домейн Бояр”. Доверителят на Николай Начев е не друг, а именно Донка Митева – като вероятно кодовото име “Сестрата” се дължи на факта, че тя е сестра на Роза Георгиева, известна и като “винената царица”.
Същата беше основен фактор в тъй нареченото гражданско движение „Истината за Алексей Петров” – заедно с учителката от Плевен Иванка Славчева. Нейната зависимост от бившата барета е толкова силна, че не се поколебава да ограби дори и собствения си племенник – сина на Роза Георгиева - Андрей Янев – и да остави неговото имущество в ръцете на Алексей Петров.
Става дума за една грандиозна постройка на бул. “Цар Борис III” № 136 В” на стойност поне няколко милиона евро, която е строена от фирмата „Роза и Ко” – и в която днес е базиран софийският офис на “Лев корпорация”. Прехвърлянето на този имот става чрез договор с охранителната фирма “Атлас”, за която често се говори в обвинителния акт – и която тогава е управлявана от обвиняемия днес Кирил Топалов. Договорът, сключен от Донка Митева, е абсурден. Тя се ангажира да плати на “Атлас” цели 650 000 дойче марки срещу охраната на “Роузленд”, както след много пренаименования се казва присвоената от нея компания (присвоена впрочем с фалшиви протоколи и за сметка на нейния законен наследник Андрей Янев). “Сестрата” подписва и запис на заповед, с който залага сградата като гаранция за сделката. Този запис на заповед всъщност е изцяло фиктивен – сключен е за изключително кратък период – и след като никой не изплаща дължимите 650 000 дойче марки, „замъкът” преминава в ръцете на „Атлас”, а Топалов директно го прехвърля на Алексей Петров-Трактора.
Вероятно ще се запитате за мотивите, които предполагат нейната зависимост от Алексей Петров. За съжаление тези мотиви са свързани именно с дейността на поверената Ви институция. Смята се, че Донка Митева е източила от фирмата на покойната си сестра близо 27 милиона дойче марки – като това е направено чрез фалшиви фактури. За това източване е започнало следствие през 1999 г., което през 2004 г. е приключило с констатация за престъпление – до съд обаче не се стига, тъй като Алексей Петров използва влиянието си върху Филчев, за да “смачка” това дело. Всъщност именно тази защита е заплатена със замъка на Винената царица, който днес е централен офис на “Лев корпорация” – и е известен вече като “замъка на Алексей Петров”. Тази афера впрочем е един от красноречивите примери за брака по сметка между мафията и прокуратурата.
Всичко казано от Донка Митева в този доверителен разговор с Николай Начев е не само и просто лъжа – невероятна нелепица е дори само фактът, че една служба за сигурност може да предприеме каквото и да било въз основа на подобен налуден донос. Думата обаче не е точна. Става дума не за донос, а за предварително режисирани показания, които покриват определени интереси. И за лъжи, но лъжи с много характерна окраска: в тях се преплитат интересите на двама човека: на Никола Филчев и на Алексей Петров. При това твърденията са стратегически прицелени към това да засегнат и фигури, свързани с второто активно мероприятие, подготвяно срещу Николай Колев – опитът да го обвинят в помагачество при убийството на Надежда Георгиева.
Според тях лицата, които били разпространявали наркотици в половин България, се покриват с това второ оперативно мероприятие – като част от фигуриращите в тези показания ще бъдат нарочени като преки извършители на убийството.
Връзката не е случайна – към момента на смъртта си Надежда Георгиева е служител на Алексей Петров, а хората, констатирали смъртта й, са също негови служители. Не друг, а тя е адвокатът, който осигурява правно незаконното прехвърляне на собствеността на сградата на “Цар Борис ІІІ”.
Нейната смърт е много, ама много пряко свързана с бившия главен прокурор, който може би е и реалният извършител на убийството. От жалбата на Димитрина Калайджиева до шефа на отдел “Следствен” на ВКП Павел Павлов относно драстичния начин, по който е била разпитвана от софийските следователи, ясно личи, че убитата адвокатка е посредничила при предаване на подкупи от страна на подземния свят към определени прокурори – в това число и главния такъв – и че е била в интимни отношения с него, но е имала лошия навик тайно да документира свързаните с корупция срещи. Дори в обвинителният акт на прокуратурата срещу Алексей Петров се цитират свидетелствата на Орлин Аврамов, обвиняем по същото това скалъпено и съшито с бели конци дело, за последния му разговор с Надежда Георгиева, която е и бивш негов служител – в който разговор тя му доверява, че държи главния прокурор “за топките” – и в буквалния, и в преносния смисъл на думата.
Би трябвало да познавате – ако не обвинителния акт за най-прочутото дело срещу организираната престъпност, водено по време на Вашия мандат, то поне жалбата на Димитринка Калайджиева, г-н Велчев. И би трябвало да я познавате, защото лично аз Ви я връчих в ръцете по време на поискана от Вас среща във Вашия кабинет – преди повече от година време.
Съзнавам много добре Вашата надежда тази среща да остане конфиденциална – и наистина съжалявам, че днес ми се налага да отворя дума за нея – което не е съвсем джентълменско от моя страна. Причината за това е Вашето бездействие – липсата на последствия относно всички неща, за които тогава говорихме. Тогва Вие заявихте, че сте се убедили в съпричастността на Вашия предшественик към убийството на Надежда Георгиева – и се каните да разпоредите неговото арестуване. Оставих Ви някои документи във връзка с този случай и си тръгнах с впечатлението, че този въпрос е решен. За съжаление не последва никакво действие от Ваша страна. Защо, г-н главен прокурор?
Мога да предположа, че някой Ви е разубедил относно застъпваната тогава от Вас презумпция, че алибито на Никола Филчев с отпътуването му до Либия е до голяма степен разколебано. Сигурен ли сте обаче, че данните, които получавате за това пътуване, изобщо отговарят на истината? И ако сте сигурен, как ще тълкувате например скорошните съобщения в печата за изявлението на новия министър на външните връзки на Либия Абдел Ати ал Обейди, според когото – съгласно засекретените по времето на Кадафи данни за международните контакти на джамахирията – българският правителствен самолет не е кацал на територията на Либия нито на 27-ми, нито на 28-ми февруари 2000 г.
Как ви звучи това, г-н Велчев? На мен ми звучи като прикриване на убийство от най-високите инстанции в държавата. Ако това е вярно, алибито на Вашия предшественик просто отива на кино. Мотивите му за ликвидирането на ямболската адвокатка обаче са повече от очевидни. Или може би не Ви вълнува това дело, г-н Велчев?
Би трябвало да Ви вълнува, тъй като заради него на България на практика беше наложена предпазна клауза във връзка със състоятелността на българското правосъдие – с отказа на британския съд да изпълни искането на българската прокуратура за екстрадиция на Димитринка Калайджиева, обвиняема за убийството на Надежда Георгиева. Знаете ли обаче как се е стигнало до формулиране на това обвинение – и какви следствени и прокурорски мерки са взети, за да се стигне до внасянето му в съда? Или и това не Ви интересува, г-н Велчев? Би трябало да Ви интересува, тъй вероятно като тъкмо това е искал да Ви разкаже отстраненият от това дело следовател Илия Илиев, който почина, докато чакаше пред кабинета Ви да го приемете. За разлика от Вас обаче аз съм разговарял много подробно с него – разговарял съм часове наред и пред свидетели – и знам за това дело повече, отколкото е здравословно да се знае.
Знам например как то е било засекретено с най-високата степен на секретност – допустима само при дела, които засягат националната сигурност на България. Как е било наблюдавано от петима висши прокурори – до един близки на Филчев – и как следователят през ден е бил викан в кабинета му и му е внушавано да повдигне обвинение срещу Николай Колев. Как в един момент, след като е получил по телефона съобщение за това, че Върховния административен съд е възстановил Николай Колев като прокурор от ВКП, Филчев е изпаднал в истерия и е помолил Илия Илиев да “смачка” това дело.
Това не са просто изстъпления на един самозабравил се главен прокурор, г-н Велчев. Това са престъпления – при това тежки престъпления. Спрямо които отказът да се предприемат действия за разследването им също е престъпление.

Филчев пред микрофоните

И нека все пак Ви напомня – в обвинителния акт срещу Алексей Петров гъмжи от данни за разни смачкани дела в интерес на подсъдимия, за които тепърва ще стане дума в това писмо. Само че Филчев мачкаше не само дела, той мачкаше и хора. На подсъдимата скамейка до Алексей Петров днес стои бившият шеф на отдел “Следствен” към ВКП Цеко Йорданов. Обвинен е, че е възпрепятствал разследване на престъпление, извършено от партньор на Алексей Петров – един от тъй наречените “чужди инвеститори” в “Лев инс”. Този човечец има манталитет на портиер – той никога не би извършил каквото и да било, което да не му е наредено изрично от “шефа”. Точно той е човекът, който прекрати делото за самоубийството на прокурора от ВКП Николай Джамбов.
До това самоубийство се стигна благодарение на системния тормоз, упражняван по нареждане на Филчев от Спартак Дочев и близки нему люде – при което Джамбов се застреля в кабинета си, като остави предсмъртно писмо, в което пишеше: “Ако главният прокурор има съвест, да си подаде оставката.”
В акта на Цеко Йорданов за прекратяване на следственото дело това писмо изобщо не се споменава – независимо от факта, че е било прочетено лично от тогавашния шеф на Висшия административен съд Владислав Славов – който лично потвърди пред мен неговото съдържание. За сметка на това към половината от този документ се сътои от стратегически подбрани извадки от стихотворения и лични писма, чиято единствена цел е да дискредитират покойния!
Започнатото от Николай Начев дело за оперативна разработка (ДОР) е имало за цел да се смачка поредния непослушник – и вече доста по-сериозен враг на главния прокурор – Николай Колев. Именно мащабът и манипулативният заряд на последвалите операции дават представа в каква държава живеем – и доказват, че под вещото ръководство на хора като Никола Филчев прокуратурата просто се е превърнала в присъдружна на мафията организация.
Атаката срещу прокурора Николай Колев е осъществена с цялата мощ на репресивния апарат: за неговото отстрелване се грижат поне една дузина висши прокурори, а самите акции неизменно се провеждат от баретите на Филко Славов – и най-често под неговото лично ръководство. Особено зрелищна е тази на 31 май 2001 г. – когато над 60 маскирани и тежко въоръжени барети от СОБТ атакуват базите на винзавод “Старата изба – 1924” в Ямбол и Веселиново, натръшкват на земята в белезници служителите и извършват обиск в търсене на наркотици и оръжие, завършил с нулев резултат.
Характерна подробност е, че баретите пристигат с рейс на “Кремиковци АД” (по това време охраната на комбината се държи от Алексей Петров и Филко Славов, за което закъсалият металургичен гигант плаща по 700 000 лв. месечно, докато това дуо използва присъствието си там, за да върти сделки с участието на Дамбовците.)
Акцията, наподобяваща по-скоро бандитско нападение, е извършена, без да е уведомена местната съдебна власт и без да е искано разрешение за претърсване; самите барети са били инструктирани в сюрреалистичен маниер – че ще атакуват гнездо на изключително опасни престъпници – казали са им нелепици от рода на това, че зад оградата на винпрома се разхождат лъвове на свобода.
Ден по-рано, на 30 май 2001 г., е направен първият опит Николай Колев да бъде “заловен” с наркотици – за което се прави наистина впечатляваща организация. Самият той описва обстоятелствата по това активно мероприятие в жалба до ВСС от 12.06.2001 г. – която със сигурност ще представяла интерес за някой хроникьор на абсурдите на прехода.
Разбира се, висшочайшият Висш съдебен съвет не обръща никакво внимание на тази жалба – въпреки че тя уличава зам.-главния прокурор Христо Манчев в извършване на углавно престъпление. Нещо повече – никой не обръща никакво внимание на нито една от жалбите на Николай Колев и съпругата му Нанка Колева – а те са повече от дузина. Писани са до всякакви инстанции – и във всяка от тях се съдържа предупреждението, че се подготвя манипулативно набеждаване на Колев в несъществуващо престъпление – и че главният прокурор няма да се спре пред нищо в тази своя лична война – включително и пред физическо унищожение.
По-късно всички тази институции са правят на ни чул, ни видял: никой не бил подозирал какво ще се случи с Колев, той дори не бил предупредил и прочее... Истината е точно обратната – Колев много добре е знаел какво ще му се случи – включително е бил наясно с конкретния сценарий, програмиран от заложените в ДОР “Комбинатор” измишльотини – знаел е съвсем конкретно как ще пробутат обвинението в причастност към търговията с наркотици – и не само го е знаел, но и го е описал и пред институциите, и пред медиите. Изпращал е жалби до ДНП, отново до ВСС, до министъра на МВР Емануил Йорданов, до президента Петър Стоянов – всички те са оставени без последствие.
На 1 юни 2001 г. Николай Колев споделя пред в. “Дневник”, че главният прокурор подготвя провокация спрямо него: “Колеги вече ме предупредиха, че е наредил да ми спретнат провокация, като ме задържат с подхвърлено оръжие и наркотици.”
Три седмици по-късно – на 20 юни 2001 г., е осъществена операцията, за която Николай Колев предупреждава предварително медиите, министъра на МВР и ВСС. Отивайки да си купи вестници, той е грубо повален на земята и арестуван при акция, ръководена от прокурорите Цеко Йорданов и Петьо Петров при участието на барети от СОБТ и на офицера от НСС Николай Начев. Според неговата писмена защита пред ВКС от 18.04.2002, чийто състав прекратява делото срещу него, лично Петьо Петров е подхвърлил найлоново пликче с нищожни количества наркотици сред вещите, намерени в джоба му при обискирането.
По-късно тогавашният министър на МВР Емануил Йорданов признава пред медиите, че е разрешил използването на СОБТ по персонално настояване от страна на главния прокурор с презумпцията, че Николай Колев е опасен престъпник.
Сам по себе си този случай представлява тежко престъпление по няколко члена от НК – като отговорността пада върху Филчев, защото акцията е проведена по негово искане – и защото лично той я е аргументирал пред министър Йорданов с измислената от него и Николай Начев презумпция, че Николай Колев е опасен наркотрафикант. И тъй като няма никаква логика един опасен престъпник да съдейства за собственото си изобличаване, разхождайки се с доказателства за своята престъпна дайност в джоба си в момент, в който му е добре известно, че се готвят да го арестуват, то единствено логична остава другата възможност – че става дума за целенасочена провокация.
Същата се свързва най-малкото с текстовете за набедяване при особено утежняващи вината обстоятелства – едно престъпление, напълно достатъчно, за да бъде незабавно арестуван и съден бившият главен прокурор – стига, разбира се, да има реалната воля за разнищване на тази срамна сага – най-срамната в правораздаването ни от последните 20 години.
Нещата обаче не приключват с тримесечния престой на Николай Колев в следствения арест. В крайна сметка делото е прекратено от съда, най-сетне установил, че той има имунитет и не може да бъде съден. Като заключение към тази одисея може да бъде посочен един дребен, но съществен детайл, по който може да се съди доколко верни са твърденията, че не е сезирал правоохранителните органи за това, че се е чувствал застрашен. Неговото заявление от 01.09.2001 г. до Главния секретар на МВР започва със следното: “От месец януари 2001 г. Главният прокурор Никола Филчев води лична война на унищожение с мен.” И се прави следното предупреждение: “Поради психичното си заболяване Филчев ще продължи опитите си да ме отстрани по всеки възможен начин.” И това писмо остава без отговор и без реакция от страна на МВР – а между впрочем главен секретар на МВР към тази дата е вече днешният премиер, Бойко Борисов.
Междувременно се задълбочават аспектите на кризата в прокуратурата, предизвикани от налудното управление на Филчев. Разхиря се скандалът покрай моето открито писмо до ВСС, в резултат на което върховният орган в съдебната власт поиска, но не получи оставката на главния прокурор. Покрай всичко това връчих в ръцете на тогавашния правосъден министър 105 документа, свързани с моите твърдения – и една не малка част от тях се отнасяха към активното мероприятие срещу прокурора Николай Колев.
Неговото име фигурираше и в списъка на тези, които препоръчвах да бъдат изслушани от ВСС по повод безчинствата Филчеви. За жалост ВСС изслуша само неколцина от посочените свидетели – и пропусна неговото име. Във връзка с това той за последен път сезира тови върховен орган на съдебната власт с думите: “Тъй като от физическите лица аз съм пострадал в най-тежка форма от престъпната дейност на Филчев и съучастниците му, а освен това в пряк смисъл на думата съм се превърнал в експерт по проблема “Филчев”, настоявам да бъда изслушан от ВСС по въпроса, след като нито една от жалбите ми не е разгледана от ВСС, а те касаят точно разглеждания въпрос”.
Разбира се, и това искане остава без отговор. Седемнадесет дни по-късно – на 28 декември 2002 г. – прокурорът от Върховната административна прокуратура Николай Колев беше убит. На 30 декември сутринта бе намерено и безжизненото тяло на Владимир Димов, бивш психолог от отряда на баретите, напуснал след скандал с Филко Славов.
Бях един от последните, които са разговаряли с Николай Колев за Филчев и свързаните с него проблеми. Беше по Коледа – на 24 или 25 декември, в пицария „Виктория”, на ъгъла на „Граф Игнатиев” и „Евлоги Георгиев” (сега там е някакъв магазин). Той поиска среща, за да ми даде важни документи, свързани с убийството на Надежда Георгиева. (Бяха важни наистина – предадох ги на следователите по делото, а отделно и на Вас, г-н Велчев.)
Стори ми се доста разтревожен и притеснен – и го попитах какво има, дали притесненията му са свързани с приближения на Филчев Спартак Дочев; тогава той беше обявил, че напуска прокуратурата и се връща към охранителната си дейност – имаше версия, че целта на тази смяна на професионалната ориентация е да се справи физически с някои от противниците на Филчев. Николай се усмихна. „Мани го тоя Спатак Дочев, кой му обръща внимание на него” – каза той. И продължи по-сериозно: „Но очаквам Алексей да ми скочи.”
Алексей Петров му скочи. За мен това е най-вероятната хипотеза за неговата смърт. Предполагам – по нареждане на Филчев, който имаше доста сериозни основания да се безпокои – и заради убийството на Надежда Георгиева, и заради делата, които Колев беше завел срещу него. От първото – за легитимността на неговия избор – главният прокурор се изплъзна, като манипулира тогавашния председател на Върховния касационен съд Христо Данов чрез досието на неговия син – варнеския гангстер Веселин Данов. Но Николай Колев замисляше второ – с искане до Никола Филчев да бъде поставен под попечителство като невменяем. Освен това работеше в една твърде опасна и за Алексей Петров насока – с недоволните от отряда на баретите, като именно за това му помагаше и Владимир Димов, не случайно убит само ден по-късно.
Кой е персоналният извършител на това убийство е публична тайна. Според оперативни работници, започнали разследването непосредствено след убийството, са засечени разговори с GSM-и в близост до събитието. Евентуалните убийци са двама – две барети, приближени до Алексей Петров: Гълъбин Георгиев и Кирил Стоянов – Дългия. Вторият между другото е подозиран и като един от биячите, които пребиха почти до смърт Огнян Стефанов.

Трактора в съдебната зала

Относно поръчителството за това престъпление не е трудно да се изгради състоятелна работна хипотеза. Достатъчно е да се запитаме едно: кой е имал интерес да го извърши. Същият въпрос би трябвало да си зададем и по отношение на убийството на Надежда Георгиева – и по отношение на Владимир Димов. Става дума за свързани в една верига престъпления – които в своята комплексност са предполагали пълната зависимост на Николай Филчев от Алексей Петров и Филко Славов – и следователно възможността последните двама да използват прокурорската институция като чадър за престъпните си действия. Тайната около смъртта на Надежда Георгиева и съпричастността на главния прокурор към тази тайна е гарантирала неговата подчинена позиция спрямо бившите барети, които фигурират в докладите на МВР като “оперативно интересна” формация.
Няма как да не констатираме, че Филко Славов и Алексей Петров в пълна мяра са се възползвали от тази възможност. Това е и причината, поради която техните действия никога не попадат под ударите на закона – а другите престъпни групировки избягват да делят мегдан с тях – тъй като знаят, че зад “бившите” барети стоят и настоящите такива.
Има не малък брой доказателства за това в обвинителния акт на прокуратурата. От него става ясно, че обвиняемият Алексей Петров “е изградил и използвал през годините връзки с представители на различни институции от изпълнителната власт и другите власти” – и че целта на тези контакти е била “лобиране в полза на бизнес-структурата, защита на пазарните й интереси и получаване на изпреварваща информация”. Посочват се и някои от конкретните политически фигури, работили в полза на Алексей Петров и неговите не дотам пазарни структури – като например Димитър Луджев, бивш вицепремиер и бивш министър на отбраната, които потвърждава, че през 1998-1999 г. е лобирал за това “Лев Инс” да получи лиценз за застрахователна дейност. Безкрайно интересно е дали, когато е лобирал в полза на това застрахователно дружество, Луджев е бил наясно, че близо половината от неговите капитали са придобити чрез рекет – и че като “външни инвеститори” се представят мними акционери, един от които съвсем скоро ще бъде уличен в сто процентово криминално престъпление.
Мафиотското срастване между организирана престъпност, изпълнителна и съдебна власт е шокиращият аспект на казуса Алексей Петров. То е осъществено на много равнища – както на нивото на “босовете” чрез обвързващата връзка между Филчев, Алексей Петров и Филко Славов, така и на нивото на “обикновените” рекетьори – всички те са разчитали на определени позиции в полицията и прокуратурата. Ето едно свидетелство “отвътре” – дадено от Теменужка Кайлитска, служителка в структурите на Алексей Петров: “...винаги преди да тръгнат към някой длъжник, се правеше проучване и се знаеше всеки един къде живее, колко члена е семейството му, какви имоти има. Част от информацията я получаваха директно от полицията, от досиетата на хората там, те си имаха хора навсякъде в полицията, не веднъж съм виждала у тях характерните за МВР разпечатки... Освен това имаха практиката да се подсигуряват на местно ниво с местните мутри, да подготвят почвата, и задължително човек от полицията. В смисъл, ако стане някакъв инцидент, и ги заключат, максимално бързо да бъдат освободени или полицията въобще да не се намесва.”
В дългия над двеста страници обвинителен акт има доста случаи, в които полицията въобще не се намесва. Има обаче и други едни, по-интересни случаи, в които прокуратурата се намесва, но не в защита на жертвите на добре организирания рекет, а в защита на престъпниците. Така е например при изнудването на Валентин Шотев – когато в резултат на подадените серия жалби от изнудвания Шотев и съпругата му, в крайна сметка е заведено дело за набедяване и е внесен обвинителен акт срещу самите тях – като прокурорът по делото Чудомир Спасов директно е споделил в разговор с Шотев, че нареждането на главния прокурор е това дело да бъде внесено в съда.
Абсолютно идентична е историята с най-тежкото изнудване, свързано и с опит за убийство – над банкера Георги Петракиев Цветанов. Когато непосредствено след убийството на Николай Колев дадох показания първо в дирекция Национална полиция – пред Бойко Борисов и поне още петнайсетина криминалисти, а след това и в Националната следствена служба, аз оповестих пред журналистите една от жалбите, подадени от Цветанов – заради което бях подведен под отговорност за клевета от Алексей Петров – въз основа на абсолютно същите твърдения, които сега са доказани и фигурират в обвинителния акт.
Само че тогава подобни жалби са имали обратен ефект – като не само че самите жалби са блокирани и потърпевшият Цветанов не само че е подведен под отговорност, но той е и арестуван във връзка с тези обвинения и прекарва три месеца в следствения арест – като на него, измамения, му скалъпват дело за измама. Напълно релевантни за странната ситуация, в която се намира българското правораздаване, са думите на друг един потърпевш от същото това изнудване – Свилен Николаев: “В определен период от време имах чувството, че ако пусна жалба до МВР, все едно я пусках до Алексей Петров...”
Фактът, че бившата барета, пионер в силовото застраховане и някогашен съдружник на Златко Баретата в “Левски – Спратак”, стига до позицията главен съветник на Петко Сертов в ДАНС (а според ред сведения всъщност управлява агенцията) е достатъчен показател за здравината на тези му връзки. Че основната му функция е да поддържа контактите между държавата и престъпния свят личи от факта, че именно той на свой терен организира скандалната среща между министъра на вътрешните работи Румен Петков и тъй наречените “братя” Галеви. Но може би най-драстичният прецедент на тази симбиоза между престъпността и властта е казусът с лиценза на “Лев инс” – и с факта, че една застрахователна компания може да се учреди и да просъществува и до ден днешен със заграбени чрез рекет пари, чрез насилствена принуда за прехвърляне на акции и с помощта на мними външни инвеститори, които продължават да притежават дялове в корпорацията – като поне единият от тях е уличен в криминално престъпление, извършено в България.
Става дума за Меир Хаим Овадия, роден в България, с българско и израелско гражданство, собственик на “Рахити Меир Класик”, която през 1998 г. придобива около 50% от дяловете в бившата ЗК “Левски-Спартак” АД – и заедно с Якоб Вайнингер и фирмата му “Яад Пирзул 1984” става основен акционер в уж новоучредената “Лев Инс”. Причината за тази хватка е, че лицензът на предишното дружество е отказан поради водените от МВР оперативни разработки, свързани с рекет и силово застраховане.
Същият този Меир Хаим Овадия заедно с израелските граждани Нафтали Рофе и Цион Шерер, провежда трансакции от чужди дебитни карти, като по този начин си присвоява повече от един милон лева. Сумите са теглени в “Замъка Хранков” с устройство, предоставено им от собственика на хотела Пламен Хранков, когото са въвели в заблуждение относно целта на трансакциите.
Меир Овадия убедил своите партньори, че “в София няма проблеми” и прави каквото си иска. И наистина е нямал проблеми – до 02.10.2001 г., когато двамата му съдружници са заловени при опит да изнесат големи недекларирани суми във валута – а той е привлечен като обвиняем по започналото срещу тях наказателно преследване.
Той, разбира се, веднага се свързва с Алексей Петров, който прави нужното внесената от него молба за снемане на обвинението и отмяна на мярката му за неотклонение да бъде уважена – което е извършено от прокурора Цеко Йорданов, без той да се допита до никого от компетентните по това дело институции и работещите по него прокурори. След което Меир Хаим Овадия напуска страната – а за следователите намесата на Цеко Йорданов е ясен знак, че по обвинението срещу него повече не трябва да се работи – и той наистина не е потърсен – включително като свидетел.
Неговата компания “Рахити Меир Класик” е една от двете израелски компании, на които се прехвърлят капиталите на ЗК “Левски-Спартак”АД – в качеството им на външни инвеститори. През 1998 г. обаче – в критичния момент, в който се решава съдбата на застрахователния лиценз, към 49% от капитала на дружеството е собственост на Георги Цветанов и още неколцина доведени от него лица. Всички те са принудени чрез заплахи и фалшиви джира, а понякога и открито насилие, да прехвърлят дяловете си на двете израелски фирми – като по-дребните акционери ги прехвърлят на “Яад Пирзул 1984”, а акциите на Цветанов са прехвърлени персонално на Меир Овадия – като представител на “Рахити Меир Класик”. Последното е станало по традиционния за подобни “застрахователи” начин – чрез бой. Като пример може да се посочи случаят с прехвърлянето на всички акции от компанията на Георги Цветанов “Геоком” на името на Меир Овадия – като този прецедент далеч не е най-драстичният в сагата на неговото пълно ограбване:
“...Това се случи отново на Телеца, отново бях извикан да се явя там от Алексей в стая, за която знаех, че е негов личен офис. До този момент още не бях подписвал договор за прехвърляне на акциите. Тогава като влязох в стаята, ми направи впечатление, че на бюрото ... имаше един огромен нож с острие може би 30-40 сантиметра, беше ловджийски нож, тъй като самият съм ловец, се направих извода, че ножът не е бутафорен. Аз самият имах подобен нож, само че този беше доста по-голям, беше като мачете. На бюрото имаше и пистолет... и една книга, на която с големи букви в заглавието пишеше “Мосад”. Алексей Петров много добре видя, че книгата привлече погледа ми, и ме изгледа някак победоносно, като че ли искаше от мен да направя някаква асоциация какъв потенциал имаше той. С влизането Алексей Петров започна да ме унижава, да ме нарича “престъпник”, “грабител на народа”, “измамник”, “боклук”, но той “щял да ме излекува”. Каза ми, че съм му донесъл огромни щети, които съм нямал потенциала да възстановя, че не знам къде съм попаднал и че съм създал проблеми на много високопоставени хора, освен на него. Каза ми, че иска от мен по най-бързия начин да прехвърля акциите си от застрахователната компания и от “Геоком”. Посочвайки ми различните оръжия, които беше складирал на бюрото, ми каза да си избера с кое точно да ми помогнел да взема решение. Каза, че ако това не помогне да взема решение, щял да ми помогне с това – и посочи една военно-полева лопата. Аз се разтреперах от страх и ужас, до този момент той стоеше зад бюрото си прав, все едно че чете присъда, така изглеждаше, като явно за да довърши сценария, излезе иззад бюрото и ме удари в областта на слънчевия сплит с каратистки удар, при което аз паднах на един фотьойл или диван, след това ме удари с юмрук по темето, вече отгоре, отвисоко. Изгубих всякаква кондиция, той се обади по телефона и каза да подготвят документите за фирмата. Заведе ме в една от заседателните зали и там впоследствие донесоха договора за продажба на дяловете.”
Три години по-късно Алексей Петров измъква своя съдружник Меир Овадия от ръцете на българското правосъдие. Източващият чужди карти негов приятел обаче остава съдружник в “Лев Инс”, където и до ден днешен притежава 25, 173% от акциите. С една малка подробност: прехвърлил е на Ина Павлова, с която Алексей Петров живее на съпружески начала, правото да управлява това дялово участие. Изглежда и други акционери са постъпили по същия начин – тъй като днес Ина Павлова контролира към 90% от акциите на застрахователната компания.
От тези факти, г-н главен прокурор, следват следните неизбежни изводи:
1. Застрахователната компания “Лев Инс” е създадена с участието на съдружник, извършил престъпление на територията на България.
2. Застрахователната компания “Лев инс” е създадена с акционерно участие, присвоено незаконно и насилствено от акционери на ЗК “Левски-Спартак” АД, притежаващи близо половината акции на същата.
3. Двамата еврейски инвеститори, чрез които ЗК “Лески-Спартак” АД успява да се сдобие с лиценз, преобрлазувайки се в “Лев Инс”, са формални такива – всъщност в крайна сметка контролът над тази застрахователна компания остава в ръцете на Алексей Петров – но упражняван чрез приятелката му Ина Павлова.

Какви ще бъдат Вашите изводи от тази ситуация, си е Ваша работа. Ако Вие – и съответно министърът на финансите, до когото също отправям това писмо, сте на мнение, че е редно подобно сплитане на престъпления, насилствено прехвърляне на корпоративна собственост и фиктивно регистриране на външни инвеститори – това ще е чисто Ваш морален избор.
Или че е редно насред София да застрелят висш прокурор – и делото за това да тъне в неизвестност и забрава, а най-заинтересованите от това убийство лица да си живеят спокойно живота и дори да бъдат пращани като посланици на България за добрата им дотогавашна служба.
Или, че е в реда на нещата висши прокурори да се самоубиват поради драстичния натиск на техни колеги, а после дори управата на съдебната палата да разпореди да се късат техните некролози от стените.
Или че е обичайно убийствата да бъдат наричани самоубийства – преди още полицията да е раследвала каквото и да било по конкретния случай.
Или, че е нормално висши прокурори и агенти от тайните служби да кроят съвместни оперативни мероприятия с подхвърляне на наркотици и оръжие.
Или, че е допустимо гангстер, работещ на прикритие като служител на най-мощната ни тайна служба, да поръчва убийството на виден български олигарх на служител от Националната служба за охрана – и да се появят сведения, че не друг, а самият български президент е посредничил за изглаждане на конфликта помежду им – а Вашата институция да пренебрегне изцяло това публично казване – още повече последвано от нападение срещу изказващия го.
Или, че е възможно да се прекроява времето на полета и маршрута на правителствен самолет, за да се осигури алиби на Вашия предшественик на този пост.
Поне ще бъде ясно в каква държава живеем.

24.01.2012 С Уважение: Едвин Сугарев

По следите на изгубените ценности


Заради рейтинги и тиражи гащите на Иван и Вихра и темата за вагината на Гала изместват на заден план Левски, Георги Черкелов и Иван Славов. Това е предумишлено духовно убийство


Тези дни, както всяка година по това време на февруари, нацията се връща към името и делото на Апостола. За кратко и доста лицемерно. Темата не е водеща, нито предизвиква дискусии. Няколко протоколно добри думи за Левски, после едноминутно мълчание. Толкова. Тази година се случи нещо по-различно. В София бе открита паметна плоча в чест на Апостола до средновековната църква „Св. Петка Самарджийска”. Според някои изследователи там е погребан Левски преди 139 години. Плочата бе открита с тропар на братята Св. Св. Кирил и Методий, който е пял Васил Иванов Кунчев, докато е бил дякон. Плочата е скромна, но е символ на преклонение пред саможертвата му и дългогодишните усилия на Николай Хайтов и десетки родолюбци за разкриване на истината за гроба на Левски. Заслугата това да се случи е на Столична община.

Откриването мина без много шум, въпреки че бе стилно и емоционално. Медиите го отбелязаха, факт, но събитието бе удавено в залповете на чутовни новини като тези за развода на Иван и Вихра, както и дали ще роди на 3 март Николета, булката на Валери Божинов. „Най-чаканото бебе на годината”, написа смело един вестник. Аз лично не го чакам, за вас – не знам.
Иван, който според някои родни стандарти е супер тв звезда, разказа пред втрещените зрители как съпругата му му слагала рога с някакъв чичо режисьор в БНТ. Колко неморално, трябва да си помислим ние. В същото време Вихра приказва други неща пред други медии. И ние се разкъсваме и разстройваме, което влияе на работоспособността, на производителността, пада БВП, а безработицата расте ли расте. Ето как заради едни свалени гащи сме на опашката в ЕС.

Отвратително, ще кажете. Е да, но защо тогава темата е водеща седмици наред? Какво направихме да не е? Гащи, сперма, ботокс и пикантерии са предпочитаните медийни сюжети, налагани заради рейтинги и тиражи. Не искам да си представям какво би станало, ако някое замерване покаже, че содомията... Защото има и нейни фенове, твърдят психиатри. Става въпрос за дереджето на ценностната ни система. Може и да е имало някога такава, но очевидно си е отишла. Тръгнала си е в мига, когато е видяла колко охотно и с какво опиянение се отдаваме на оглупяването.

Тези дни ми попадна книгата на някогашния генерал от разузнаването и депутат от левицата Тодор Бояджиев за Ким Филби. Темата за шпионажа винаги е била привлекателна заради тайните, които крие или пестеливо разкрива. Само че... Тодор Бояджиев не пести похвалите и възхищението си от Ким Филби. Нарича го „най-големият разузнавач на 20-и век”. Опитва се да ни внуши и на нас, читателите, преклонение пред неговия кумир. Ким Филби всъщност е Харолд Ейдриън Ръсел Филби. Получава прякора Ким от името на герой в едноименен шпионски роман. Вербуван е от съветското разузнаване още като студент в Кеймбридж през 1929 г. До 1963 г. служи формално на Британската корона на различни постове в разузнаването, като през цялото време предава тайните на родината си на Кремъл. През 1961 г. британският разузнавач Джордж Блейк е осъден за шпионаж в полза на Съветския съюз на 42 години затвор. Филби се уплашва, че го очаква същата участ, ако го разкрият. През 1963 г. той вече е сигурен, че му дишат във врата и от Бейрут, с помощта на съветски другари, избягва в СССР.
За ген. Тодор Бояджиев Филби е икона в шпионажа, герой и пример за подражание, най-големият и пр.

За Великобритания Филби е най-големият предател и позор за нацията. Коя от двете оценки е по-точна? Дали като читатели и наблюдатели не би трябвало да се задоволим с оценки като „най-големият успех на КГБ” или „най-големият неуспех на британските служби”? А да не би Тодор Бояджиев също да е служил на чужда страна и затова да си пада толкова по предателството?

В същото време, когато Ким Филби е посрещнат в Москва като герой, у нас арестуват дипломата Иван-Асен Георгиев, който е бил висш служител в ООН. Той е обвинен, че шпионира в полза на САЩ, осъден е на смърт и разстрелян по бързата процедура. Не е реабилитиран и след 10 ноември 1989 г., защото е родоотстъпник. Как така Ким Филби е герой, а Иван-Асен предател? Двоен стандарт ли е това или такава е ценностната ни система.

Ген. Владимир Заимов дълги години минаваше за безспорен герой в България. И все още. Има улици, а в София и парк, носещи неговото име. Несъмнено като военен е дал много за армията и родината, а като артилерист е постигнал високо ниво. Но бил вербуван от съветските тайни служби в навечерието на Втората световна война. Срещу заплащане. През 1942 г. е разкрит и осъден на смърт. Пише молба до Борис Трети за помилване. Царят обаче отказва с мотива, че Заимов е предавал страната си за пари – 300 000 лв., които тогава са били страшно много пари. Не знам, трудно ми е да преценя все още, тъй като дълги години съм чел и слушал за подвига на „червения” генерал и съм вярвал, че звездата на „Герой на Съветския съюз” е заслужена. И то си е така – за Москва той е герой, но такъв ли е за нас? И щяхме ли да знаем за ген. Заимов и какво, ако не беше станал съветски шпионин? Все някога трябва да почнем да си отговаряме на тези въпроси.

Объркването става още по-голямо, когато ни обясняват от Светия синод как Левски не можел да бъде обявен за светец, защото е убил човек. Е да, но Св. Георги, Св. Димитър, Св. Теодор Тирон и Св. Мина са били воини и са убивали. Те обаче, казват ни, го правели в името на Христа и вярата. Но нали и Дякона в името на свободата, висша християнска мечта, е грабнал калъчката, а не в кръчмарска свада? Може би подобен абсурден аргумент някога е наложил вместо плоча на Левски пред църквата „Св. Петка Самарджийска” да се издигне гранитен паметник на Ленин.

Вождът на „червения Октомври” Улянов срещу Апостола на свободата Двамата обаче нямат вина, вината е наша. Геранът, в който пропада ценностната ни система от години, обаче е толкова дълбок, че още не сме стигнали дъното. Преценете сами: съобщенията за смъртта на големия актьор Георги Черкелов и на проф. Иван Славов „отнеха” около 30 секунди на повечето телевизии. За сравнение Гала, в своето предаване „На кафе”, говори за вагината си и женските кондоми поне половин час. Рейтинг, казват експертите. Духовна смърт – отеква ехото...

Недоволстваме, че платен преглед при доктор струва 20 лева, а при професор до 50. Ужас! - викаме и сме готови да бутаме правителства. В същото време охотно даваме на врачки колкото ни поискат, защото били последната ни надежда, а здравеопазването било в криза. Да, в криза е, но и защото половината от нас не плащат осигуровки, а искат лечение като в швейцарска клиника. Няма как да стане. Вместо да говорим за това, охотно прехвърляме собствената си вина върху медиците.
Същите проповедници и манипулатори ни учат, че престъпниците имат права. Нито дума за правата на жертвите. Нагли мафиоти се представят за света вода ненапита, а жертвите им биват унижавани и заплашвани. По улици и пътища пияни и самонадеяни шофьори убиват хора, но калпаво (неслучайно) законодателство ги пази от справедливо наказание. Това не е ли тотален срив на ценностната ни система? И ако не е, какво е? Не трябва ли справедливостта да е висша цел на обществото ни?

Тази неделя е Сирни Заговезни, ден, в който се иска прошка – по-младите на по-старите. Вече трябва да е обратно. Да поискаме прошка и извинение от децата си за ценностната система, която им отнехме с лека ръка. Че дебеловратите и едрогърдите екземпляри са новите икони. Че не сме наясно с героите си, което затруднява да сме наясно със себе си. Ако не направим нещо по въпроса час по-скоро, все едно сме си пуснали куршума. Не е крайно – вярно е.

Христо Ботев
Кой българин, кой патриотин няма да се замисли и да попита себе си:„Какво трябва ние да правиме?”

Атанас Далчев
Резултатът интересува хората повече от причината. Навярно затова мнозина не правят разлика между смешен и остроумен.

Огнян Стефанов

ПЕДАГОГИЧЕСКА ПОЕМА ЗА ТОДОРКА БОЕВА


Българинът яде бой като малък, а като порасне – си връща. Насилието е национална черта, уважаван спорт и част от ценностната ни система
По-лош от тигъра човекоядец е само лошият родител. Това гласи една индийска мъдрост. Тогава излиза, че 67 на сто от българите са по-страшни от кръвожадните хищници. Сочи го проучване, което от няколко дни се мъдри в повечето медии. Не че е нещо ново, но ни идва отвътре при появата на цифри и проценти от социологически анкети да ахкаме и охкаме шумно. Не знам как точно се е стигнало до цифрата 67, но ми се струва силно занижена. Това е естествено, защото някои от анкетираните не са имали смелостта да признаят, че побийват децата си. Не им отива на вратовръзките, силикона и претенциите да признаят подобно нещо. Българинът винаги е искал да минава за европеец, затова образуваният процент биещи не е реален. Истината е някъде около 90-те процента.

По своята социална същност насилието е антихуманен акт. Това е ясно. Но в действителност сме заобиколени от насилие и агресивност. Нашенският модел на възпитание започва от ранна детска възраст. Ако бебето плаче, родителите се изнервят. Спят на смени, отиват на работа недоспали, уморени и мрачни. Стават раздразнителни и ако някой в офиса каже нещо по-така, са готови да го нагрубят. Обстановката вкъщи също става напрегната. Трудностите пред служебната кариера, безработицата, ниските доходи, административните неуредици и здравните проблеми засилват чувството за обреченост. През това време детенцето прохожда, почва да рисува по стените, да рови навсякъде и да досажда с въпроси Класическа родна картинка е майки в градинката или на плажа да викат подир отрочето си, често в кресчендо. Бащите наблюдават строго и когато изглежда, че положението ще излезе от контрол, се чува нашенското шляп. Шамарът е вездесъщ и универсално средство. Прилага се, когато детето не иска да яде надробената супичка. Когато иска да му купят нещо. Когато е взело куклата на друго дете и не иска да му я върне. Когато се е напишкало. Когато хвърля пясък с лопатката. Когато ви дърпа към сладоледената къща в мола. Детското „искам” е причина да бъде изобретена шамарената фабрика. В миналото уредите за домашно насилие като точилката и метлата са носели името Тодорка Боева. Щом не слуша детето, баба му се заканва да извика „педагожката” Тодорка Боева... Понякога помага самата закана.

Родителските шамари губят своя ефект някъде след пубертета. Пъпчивите младоци и фръцливите девойки изведнъж стават много чувствителни, в тях се надига гласът на бунта. Някъде по това време идва ред на тениските с рок банди, залитането по Че и първите бягства от къщи. Междувременно дечурлигата са преминали през школата на насилието в училището и квартала. Научили са урока, че правото е на страната на силния. Който бие по-малките, той ще им вземе стотинките. Който може да набие по-големи – ще има нов джиесем и маратонки. Ако си от най-яките – гаджетата са твои. Проста и брутална логика. От години тя определя и скалата на българските ценности. Агресивният и силният достига висоти, които ученолюбивият и цивилизованият могат само да сънуват. Мускулът е богат, известен, шик и уважаван Ако участваш в свободни боеве, си звезда. Ако тренираш бойни спортове – те уважават. Ако в чалготеката наложиш онзи от другата маса с юмруци и ритници – силикони и ботокси падат в краката ти. Падат и оскъдните им дрехи. Няма прегради за насилието.

И ако шамарите са класическа форма на националното ни възпитание, то в последно време са на мода нови модели и формати. Някаква кифла в студентски град се опъва и не тръгва с човека. Той я дърпа за косата, натиска й главата в масата и ръмжи философски: „На к’ва са праиш, ма, боклук”. Аргумент, пред който омекват и най-твърдите. Момчетата пък ги бият до смърт или убиват с нож. Влачените с години дела и оправдателните присъди само доказват, че у нас насилието си е намерило родината. Прибавете към това помилваните от президентството насилници, трафиканти и убийци и ще видите, че нещата са извън контрол. Насилниците са на свобода, а жертвите преживяват отново и отново ужаса на сполетялото ги зло. Три знакови дела в момента са в съдебна зала. Това са „Килърите”, „Наглите” и „Октопод”.

В съда обвиняемите се държат арогантно и нахално Журналисти се надпреварват да ги интервюират. Адвокати изграждат тези, че са жертва на полицейски и политически произвол. Някои от обвиняемите се придвижват охранявани от дузина гардове, чакат ги скъпи коли. Те се хилят на свидетелските показания, дават съвети и критикуват системата. Същите тези хора са убивали, крали, пребивали, отвличали, рязали пръсти, рекетирали, изнудвали. Съсипали са десетки съдби, отнели са живот. Но се държат като герои, защото в тях са вперени погледи пълни със страх и страхопочитание. Триумф на насилието. Ода за агресията. Оратория за нискочелия и мускула. Същите тези насилници те изместват от пътя, защото им пречиш. Отнемат ти приятелката, ако им харесва. Отнемат ти бизнеса, защото това им е бизнесът. И парите ти взимат, защото им се полагат. Зарибяват децата ни с дрога. Печелят държавни поръчки. Купуват отбори. Посещават приеми. Участват в телевизионни токшоута. Певачки им пеят потни, морни и влюбени. Децата им учат в чужбина в скъпи университети. Нощни клубове работят за тях. Политици са им приятели. Не разбират от изкуство, но имат колекции от картини. Не ходят на театър, но си падат по звездите от сериалите. Не слушат Берлиоз, но имат хилядаватови уредби и колони KHARMA. Телевизорите им са RUNCO. Всичко им е хай на насилниците.

И да бяха само тези насилници, ама не. Удрят ни с цените на яйцата, на хляба, на месото, на горивата, на зеленчуците... Нещо да съм пропуснал? А, да, тарифите на такситата. Няма как, така е и в Европа – вдигат хитро рамене производители и търговци. Клиентите гледат мрачно, но се репчат само вкъщи. Там си го изкарват на децата. И на жената. Ето как се затваря кръгът. Няма да се учудя, ако скоро се появи и неправителствена организация „Насилие без граници”. Спонсори за семинари и кръгли маси ще се намерят. И лектори. Номерът с нечовешките цени на лекарствата също е насилие. Супер брутално при това.
Никъде по света не бият и пребиват старци както у нас Не даваш пенсията – бой до смърт. Ако речеш да си защитиш кокошките – мамицата ще ти разкатаят. След това ще дойде селският полицай и ще измънка, че ако натисне тия вампири, ще го обявят за расист и му отиде службата. Върви се оправяй после.

Абсолютно насилие е и лишаването от образование. Но за това ще се пошуми, когато се появи следващо социологическо проучване. Иначе никой не се сеща, че който не учи, обикновено става обществено непригоден, непотребен и агресивен. Как иначе да се сдобие с храна, покъщнина и пиене? Насилие е и когато хора убиват или бият животни. Когато обаче кучета нахапят човек – това е инцидент. Законодателството ни е сбъркано не само в тази си част. Ако някой пребие друг човек – става дума за нанесени лека, средна или тежка телесна повреда. Повредите обаче трябва да се докажат в съда. Същото важи и за убийците – невинни са до доказване на обратното. Доказването може да продължи години наред и ако извършителят е заможен, до възмездие може и да не се стигне.

Но да се върнем на онези 67% от пошляпващите децата си, което възбуди общественото мнение. Странното е, че над 70 на сто от анкетираните пък са твърдо против насилието. Прилича на парадокс, но не е, защото повечето българи не слагат знак за равенство между шамарите и дърпането на уши и насилието. За нас пляскането по дупето е педагогически похват. Педагогическа поема, както би казал Макаренко. Затова проблемът с насилието у нас няма да се реши сега. Нито скоро. Защото едва ли има друг народ, който има за мъдрост израз като: „Щом я бие, значи я обича”.


...Аз съм човекът, който носи болка в очите си
Аз съм човекът, който винаги крие сълзите си
Аз съм човекът, който живя в страх и насилие толкова време
Аз съм човекът, разрушен от това бреме
Аз съм човекът, който се давеше в презрение
Аз съм човекът, който проклинаше свойто рождение
Аз съм човекът, когото мачкаше за забавление
Аз съм човекът - от твоето поколение...

Лора Граймс,
Стихотворение от предсмъртното й писмо. Самоубива се на 14 години, заради системно малтретиране от съучениците й.



Огнян Стефанов

ОПАСНИЯТ СЪН НА ПРОКУРОРА...


От години българите се питат, защо няма справедливост у нас. Във Франция пръскат черепа на терорист със снайпер, но опозицията не писка, че са нарушени човешките му права.
Не скачат и правозащитниците, дори френският Хелзински комитет си трае. И знаете ли защо? Защото на французите правата на жертвите са им по-мили. Мохамед Мерах уби седем души, между които и деца, за което получи куршум, защото се опитваше да шикалкави по време на преговорите да се предаде и дори възникна опасност да пострадат още хора.


У нас това нямаше да се случи или щеше да е повод за сериал от скандали. Ако наш снайперист бе отсвирил копелето, моментално в парламента щеше да се внесе вод на недоверие от опозицията за превишаване на правата по време на служба, за полицейско насилие, за лоша организация, непрофесионализъм и прочие. Ако пък го бяха спипали жив, щеше да започне дълъг и тягостен процес, адвокати щяха да отхвърлят събраните доказателства. Щяха да се появят слухове, че е имало втори човек до Мерах, който всъщност е застрелял децата, че този човек е може би свързан с МВР и затова е прикриван. Прокуратурата щеше да се извива като червей под натиска на политици, мафиоти и защитници докато съдът произнесе оправдателна или задочна присъда след 10-15 години. Междувременно още дузина доклади на ЕК щяха да описват неработещата ни правораздавателна система, Холандия все така нямаше да ни пуска в Шенген, а румънците отдавна ще са горди собственици на онези „сладки” 17 километра от териториалните ни води. И всичко това, защото главният прокурор предпочита да не е буден.

Борис Велчев е симпатичен, интелигентен и може би ловък човек. Откакто е начело на обвинението той не е влязъл в спор с нито една медия, партия или мафиотска структура. Умее да тушира и да се измъква от скандалите.
Доскоро изглеждаше, че МВР и службите не си вършат качествено работата по разследванията на организираната престъпност и ловът на корумпирани. Създаваше се впечатление, че и съдът го е ударил през просото и се е прегърнал с извършителите на престъпления. Затова и прескачат искри между тях. Прокуратурата обаче оставаше суха. Защо? Защото може би бездейства? Защото е корумпирана? Непрофесионална? Не, не затова. Прокуратурата просто е демотивирана. На обвинителите сякаш е отнет хъса да защитават обществения интерес.

През последните седмици някакъв изгонен за кражби и закононарушения счетоводител от Инвест банк прави „бомбастични” изявления, че прокурорът Роман Василев бил подкупен от собственичката на банката Петя Славова, за да предприеме действия срещу него. Счетоводителят се хвали, че има документи, но не ги показва. Същият изпъден счетоводител излива кубици помия и върху един от основните свидетели по делото „Октопод” Георги Цветанов, който е служител на Инвест банк. Но и тези обвинения не са подкрепени с никакви доказателсдтва. Счетоводителят Петър Маринов повтаря отново и отново безсмислените си, нагли и абсурдни твърдения, а две-три медии с промафиотска насоченост, ги тиражират екзалтирано.

Главният прокурор обаче мълчи. Нито той, нито някой от обкръжението му не проронва и дума в защита на магистрата Роман Василев. Това мълчание окуражава средите, които го атакуват и те стават още по-нагли. Подобно поведение е необяснимо. Ако пък има някакво обяснение, то със сигурност би било много гадно и не е за изричане...

В плюваческата кампания се включва, защо ли никой не е изненадан, Теодор Дечев. Същият, който бе номиниран за кандидаткмет на София от Съюза за стопанска инициатива и получи почти нула гласове. Той вече не е в ССИ, защото е основал нова партия „Свободен народ”, която щяла... сещате се какво. Дечев, който притежава известни манипулаторски умения, се нахвърля превъзбудено върху вътрешния министър Цветан Цветанов и банкерката Петя Славова. Според него Цветанов пътувал в делегацията до Катар само за да говори със Славова и да уреди банката й да стане любима на властта. Това Дечев го заявява пред журналисти, някои от които с влажни погледи попиват всяка негова фалшива дума. Теодор, този радетел за справедливост и лява ръка на Алексей Петров, разкрива пъклен заговор и заплашва с протест пред сградата на Инвест банк. Главният прокурор отново мълчи. Все едно става дума за ланския сняг. Само че става въпрос за нещо много сериозно и опасно. Тиражират се скалъпени обвинения и лъжи срещу хора и институции, които могат да доведат до непредвидими последици. Внушават се клевети, руши се доверието в банковата система, в правителството (без значение коя партия управлява), в институциите. Има приети закони по този въпрос и на главния прокурор това е известно, но сякаш не е буден.

Ако счетоводителят Петър Маринов и беквокалиста Теодор Дечев са прави – то час по-скоро Цветан Цветанов, Петя Славова, Роман Василев и Георги Цветанов трябва да бъдат разследвани, вината им доказана и заслужено осъдени. Така е справедливо. Но ако не са? Ако се окаже, че Петърчо и Тео лъжат като дърти цигани, не трябва ли да понесат последствията от кампанията, която водят? Както и подбудителят на цялата кампания? И кой друг, ако не прокуратурата, е длъжен да започне разследване?
Зад сценария с оклеветяването личат и поръчителите и мотивите им. Не е обаче наша работа да ги разкриваме. Дълг е на обвинението да стори това.

Ще си позволя само да представя една от възможните версии. Атакуват Цветан Цветанов, защото е в основата на поредица от акции срещу организираната престъпност и в частнос срещу „Октопод”. По едноименното дело доцент Алексей Петров е обвиняем. Петя Славова попада на мушката, защото Георги Цветанов е неин служител. Искат той да бъде уволнен, дискредитиран и омаскарен, за да нямат голяма тежест показанията му в съда, където той убедително разкри силовите машинации на Петров. За целта преди време бе изпробван рекет срещу банкерката от дама, приближена на Трактора. Прокуратурата бе известена за това, но не последва нищо. Теодор Дечев пък се „включва” в схемата с нова партия, която след година ще запише на челно място в кандидат-депутатските си листи самият Алексей Петров. По този начин Трактора ще получи имунитет за определен период. Дотогава делото „Октопод” трябва да се влачи, отлага и спъва. Както е известно, единият от обвиняемите – Джотолов, вече заболя внезапно и заседанията бяха прекратени. Стане ли Трактора отново кандидат (вече беше за президент), ще чуем отново онази противна песен за политическите репресии срещу него. Всъщност прокурорите, които работят по делото „Октопод” също изглеждат доста самотни и без подкрепа от своите. Според наблюдатели дори им се пречи и им се създават трудности.
Само дълбоко спящ човек може да не види и да не усети този елементарен, но брутален и ефективен план. Той е в действие и застрашава не просто определени хора и институции, а обществото като цяло.

Събудете се, г-н главен прокурор – пролетта дойде...

Николай Милчев

Любовни и други чувства на опашката за власт


До парламентарните избори има още доста време - година и половина. ГЕРБ държи здраво властта в ръцете си. Алтернатива, поне засега, не се забелязва, въпреки някои помпозни заявки и... задявки.
Пренареждането обаче започна. Сметки със и без кръчмаря се правят всекидневно, всекичасно и навсякъде. Въпреки кризата, властта продължава да се възприема като крехко агънце, а сред българските партии вегетарианци не се забелазват.
Задкулисните планове и интригите стартираха.
Разбира се най-много са въпросителните около ГЕРБ. По-точно за намеренията на Бойко Борисов. Той отново ще е победител, няма съмнение. Но не с нокаут, както бе през 2009 г., а по точки. Парламентарната група ще е по-малобройна и доста различна като състав от сегашната. Ще отпаднат случайно попадналите или хитро промъкналите се депутати. Ще изчезнат и тези, които са прекрачили границата на благоприличието и са използвали властта за да забогатеят. Ще ги сменят експерти и хора с чувство за мярка. Големите играчи ще останат, както и верните на ръководството.
За да състави правителство на Борисов ще му е нужен партньор. Възможно ли е това да бъде БСП? Станишев допуска подобен вариант, ако Георги Първанов оглави социалистите. Това обаче е трик, с който Станишев по-скоро иска да отблъсне червените от доскорошния президент. Самият той в момента мечтае повече за лидерския пост в ПЕС, отколкото за следващ кабинет. Вече яде горчивите плодове на коалиране по схемата 8:5:3. Вероятно и съветите на нежната му половинка в семейството са в тази посока.
Самият Първанов не излъчва ясни послания. Той все още се вижда едноличен победител и в двата маратона: към „Поизтано” 20 и „Дондуков” 1. Време е някой да му каже, че дълбоко се заблуждава. Само че няма кой, защото в обкръжението му преобладават самовлюбени и влюбени в него дейци, които бъркат читалищната сцена с тази на Болшой театър. Първанов май наистина вярва, че превъзхожда Борисов и Станишев. Тежка заблуда. От действията му лъха на нафталин, а посланията му така и не могат да разчупят матрицата на АОНСУ. Човек от миналото, политик без бъдеще. Тези дни името му бе замесено в нов скандал. Оказа се, че заради него ръководството на бТВ е налагало цензура на „Господари на ефира” и „Пълна лудница”. Двете предавания напуснаха телевизията, а продуцентите разкриха грозната истина, която бТВ на свой ред отрича.
Станишев или Първанов за Борисов е горе-долу все едно. ГЕРБ в управление с БСП е утопия.
Следва вариант 2: ГЕРБ със „сините”. Версията е възможна само ако „сините” успеят да прескочат бариерата и се окажат в парламента. Това е и най-логичната връзка. Но преди това самите „сини” ще трябва да решат дали продължават напред под водачеството на Мартин Димитров или ще търсят друг лидер. Димитров е всеотдаен, интелигентен, но му липсва хъс, харизма и диалогичност. Не е безспорен водач, а „сините” в момента имат нужда от такъв, за да ги издърпа от санитарната зона.
Борисов признава, че именно с десните е готов да върви напред. Но при едно условие: да не му поставят условия. „Сините” не са в позиция да се пазарят, ако искат да останат на политическата сцена не просто като храст...
Иван Костов не влиза в сметките. Той е Командир докрай, не приемащ други авторитети. Костов до Борисов е като магнит до магнит – мисия невъзможна. ДСБ ще трябва да се спасяват сами. Оцеляването в момента е по-важно от планове за управление. Опасността е голяма, въпреки хладнокръвното поведение на Костов. Той знае как да оцелява, но някои вече напуснаха кораба. Друг вариант, колкото и абсурдно да звучи, е ГЕРБ в комбина с ДПС. В евентуално сближаване на дясното с либералите има логика. Може да се нарече всякак: политически брак, ситуационен брак или брак по сметка. Мотивите обаче са налице. Кризата не само няма да си е отишла, а ще е още по-свирепа. Етносите в България ще трябва да оцеляват заедно, както е било винаги в трудни времена. Пътят е един – събуждане и развитие на икономиката и бизнеса. Това засяга българи, турци, цигани, евреи, арменци – всички. Трезво мислещо общество би преглътнало един осъзнат компромис. Не е без значение и подкрепата на САЩ, с която се ползват и ГЕРБ, и ДПС. Европа също гледа с добро око на подобни коалиции. Освен това след година и нещо ЕС ще има толкова тежки проблеми, че няма да му е до разногласията и пасиансите в малка и хилава България. Политически скептици твърдят, че Доган никога няма да седне до Борисов, защото не е забравил униженията със събореното барбекю в Бояна и скандалите с хонорара за Цанков камък. Сокола трудно щял да преглътне и предателството на бизнесмена Николай Вълканов, който от неговата свита премина в лагера на Борисов. Същият Вълканов, който подари на Доган брониран Мерцедес и стана главен подизпълнител на хидропроекта за стотици милиони Цанков камък, а сега застана плътно до премиера в решаването на кризава с миньорите в Мадан.
Доган обаче е хитър и със силно чувството за оцеляване. Като философ той добре познава Макс Вебер и неговата „Теория на компромиса”.
Съществува и версията Борисов все пак да хареса заради нещо Меглена Кунева. Едва ли ще е заради нея самата, но ако в Брюксел някой му подскаже, че вариантът е добър – може и да приеме. Самата Кунева едва ли ще се съпротивлява, тъй като участието й във властта не е само нейна цел, а на кръговете зад нея.
Напоследък мъглата около Меглена Кунева започва да се разсейва, макар и бавно. Тя напусна НДСВ, но не се е отказала да щипне от електората на партията, която я вкара в политиката. Говори се, че е провела няколко разговора със Симеон Сакскобургготски, за да си осигури неговата подкрепа. Получила е отговор от сорта на: „Ще видим, ще преценим...”. Няма отказ, няма и подкрепа. Има изчакване, което кой знае с какви планове на царя е свързано и каква изненада ще бъде поднесена в последния момент.
Журналистката Соня Колтуклиева заяви наскоро, че в разговор с царя му казала преди време: „Кунева е лицемерна и гони кариера в Брюксел на гърба на България”. Днес Колтуклиева твърди, че Кунева разчита на председателя на ЕС Емануел Барозу, за да се качи на българския кораб на властта. Версията подкрепят и български депутати в Европарламента.
Кунева разчита и на някои социолози, които умеят да манипулират общественото мнение. Това е начинът да се приближи реалната подкрепа за нейната гражданска формация до представяната от тях. За да се случи всичко това на Кунева освен граждански призиви из медиите, ще са й нужни и доста пари. Откъде точно идват е трудно да се каже ясно, но е известно, че ковчежник на „политическото явление” е Даниел Вълчев. Бившият образователен министър е юрист, опитен и рационален човек.
С кого ще се коалира Кунева, е другият важен въпрос. Предположениета са няколко. Най-разпространеното е, че ще пристане на БСП заради обвързаността си с червената аристокрация („хайверената левица”, както я нарича Ориана Фалачи). Логично е, но не е съвсем сигурно, защото Кунева познава нравите в Брюксел и знае, че Европа предпочита дясното. Освен това нашите социалисти са доста далеч от европейските по нрав, изповядвани ценности и дори по възпитание. Но да речем, че все пак се коалира с БСП и направят правителство. То ще е крехко, ще носи белезите на тройната коалиция и ще се сблъска с народното недоверие месеци след формирането си. Последствията ще са непредвидими и дори страшни. Кунева не е нито толкова смела, нито толкова безразсъдна, че да се вкара в такъв филм. По-скоро ще гледа да измести тъмно синьото на Иван Костов и да се сближи със светло синьото на СДС. Оттам пътя до коалиция с ГЕРБ е кратък.

„Атака” е между живота и смъртта. Волен Сидеров има потенциал, енергия и идеи – трите кита на една успешна партия. Скандалите с Капка и Димитър Стоянов обаче нанесоха на „Атака” тежки щети. Лечението ще е трудно. ВМРО на Каракачанов ще се възползва от това. Най-вероятно и двете партии ще загубят от разделянето на националистите, но и за двете формации е известно, че понякога егото на лидерите понякога надделява над разума. И една „мъничка” подробност: телевизия Алфа бе считана за близка до Волен Сидеров. От месец и нещо обаче бълва пропагандни материали в покрепа на „Октопода” и Алексей Петров. А нали тъкмо Волен твърдеше, че мястото на Трактора е в затвора?! Какво е станало с него, та Алфа се е превърнала в трибуна на Петров? Или телевизията вече не е част от „Атака” и е продадена на подходящ купувач? Интересно...

Слави Бинев също търси място под политическото слънце. В странна компания и с послания, които не блестят с оригиналност. Не е достатъчно да твърдиш, че си алтернатива, трябва наистина да е така. А не е. Според анализатори около Бинев се е събрала група любители на хубавите вина и мезета, които имат апетити и към властта. Както обикновено и не отсега.
РЗС на Яне Янев, както и досега, ще разчита на мобилизационната готовност. Някъде се изгуби обаче доц. Атанас Семов с неговия патос и амбиции, което е някакъв знак. Стопи се някак и голямата вяра в Алексей Петров. Защо така? Какво се случи? Яне Янев дължи отговор на тези въпроси.
Напоследък се случи и нещо много интересно. В студиото на ТВ-7 проф. Димитър Иванов, който от години живее и работи в Лондон, направи дисекция на българското икономически бъдеще. Не е розово, бе констатацията и щало да става още по-зле. Мнооого по-зле. Затова било необяснимо мълчанието на българската икономическа наука и българския бизнес за критичната ситуация. Като приятно изключение професорът посочи казаното от банкера Цветан Василев пред студенти от УНСС. Именно Василев посочил опасностите, които дебнат страната и икономиката ни. Изказвания като това на проф. Иванов никога не са случайни. Със сигурност следващите негови стъпки и тези на Цветан Василев ще са важен знак дали да очакваме появата на нещо ново. Каквото й да е то.
Няма съмнение, че Бойко Борисов ще е основен играч и след парламентарните избори. От голямо значение ще са отношенията му с най-близкия до него съратник – Цветан Цветанов. Ако нещо не ги раздели, ще управляват още един мандат.
Това със сигурност означава любопитни маржове на политическата борса. Предстоят месеци на нареждане, пренареждане и настройка на партийните приоритети.
През това време гражданското общество ще трябва да продължи да се учи да защитава правата си. Иначе злоупотребата с тях ще продължи.


Димитър Попкутуев

ОТ КС ДО "КУРВАЛЪ СЕРВИЗ"


Стига с този Конституционен съд! Стига! Вчера на околовръстния път една работничка по линия на борбата със сексдепресията си лепнала и тя надпис „Избери КС”. Питам я, какво означава, а тя се подсмихва под фондьотена: „Курвалъ сервиз”. Така й викали турските тираджии.
След това тя задава контравъпрос: „Ти заради надписа ли спря, или заради голия ми задник”? Дадох газ и гузно погледнах в огледалото за обратно виждане, където още се мяркаше табелата с едро изписани "КС". Майтап ли?
Да се върнем към другия КС, около който се шуми вече трета седмица. Още не стихнал скандалът с Венета Марковска, ето ти нов – сините се изпокараха покрай новата кандидатура, тази на Петър Стоянов.

Борисов казал, че като стара партия с авторитет, могат да номинират човек за Конституционния съд, ГЕРБ щяла да го подкрепи. Емил Кабаиванов, новият председател на СДС представи Бат’Петьо и се започна една... Иван Костов веднага заподозря заговор между д-р Кабаиванов и Бойко. Завъртя се интрига и всички, които по време на вътрешните избори за лидер на СДС бяха срещу кмета на Карлово, сега се изправиха и срещу експрезидента Стоянов. Бил съсипал СДС, сговарял се с чужди елементи и пр. Всичко друго се изговори, само не и това, дали става за конституционен съдия. А той не става. Нищо, че Кабаиванов го определи като подходящ направо за шеф на КС.
Не става Петьо за тази работа. Биографията му на юрист не го препоръчва за този пост. Както не стават и други, които населяват този „резерват” от години. Нека не се обиждат многоуважаемите магистрати в КС, но те приличат на онези генерали, които навремето нямаше как да бъдат извадени от Военното министерство и се измисли някакъв резервен щат на министъра. Държат ги там, дават им заплати, но нищо не вършат и нищо не зависи от тях. Иначе са в „щата на министъра” – голяма работа, величава. Но куха.
Не казвам, че КС е кух, но понякога бие на кухо. Поне такова ехо долита.
Петър Стоянов е бил адвокат по бракоразводни дела в Пловдив. По времето на малотрайното правителство на СДС начело с Филип Димитров бе зам.-правосъден министър. Политическо назначение.
Въобще, защо са му на КС политици? Те както и да четат Конституцията, пред очите им винаги ще се веят партийни знамена. Има такива случаи. Колкото и да ни убеждават, че са безпристрастни, не им вярваме. Партийни номинации са съпътствали цялата история на КС. Да не ги изброявам, не са една и две. Не е тайна също, че част от магистратите в КС са част от определени кръгове с влияние в обществото, съдебната система, бизнеса, политиката. Има сътрудници на ДС. Има и членове на масонски и други ложи.
Тогава излиза, че споровете са около тези зависимости и представителства. Все едно в КС влизат някакви подставени лица, които представляват някакви интереси. Ако политиците се съмняват, че това е възможно, какво остава на нас, обикновените граждани? Може би наистина е така, щом не се гледат качествата на дадения кандидат, а кой го предлага. Съдия Марковска изгърмя заради свои слабости. Петър Стоянов пък е нежелан, защото го предложил Кабаиванов. Въобще каква е тази бъркотия, която политиците разиграват цял месец пред очите ни? Ако в КС влизат доказани професионалисти, с добри кариери – какъв е проблемът. Защо се появяват съмнения за някакви конспирации? Няма ли юристи, които са достойни да влязат в този важен, но не оперативен орган, та се опира до употребени вече политици, на които се търси тихо и безопасно местенце. Навремето Живков изпращал такива хора в посолствата – хем почетени, хем са далеч и не могат да пречат. Някои конституционни съдии не се ли чувстват по същия начин?
Изберете КС. Звучи като: "Изберете българското". Каквото й да означава това.

Велин Попов

Г-жо Попова, хуманност да, но към жертвите!

Жертвите пак са на втори план...



Защо не може и един ден да мине, без да не бъде провокирано обществото... Сякаш сме народ от мазохисти. Сега вицепрезидентът Маргарита Попова иска смекчаване на най-тежките присъди. Тя настоява да се отмени доживотната присъда без право на обжалване. Било нехуманно, почти равносилно на смъртното наказание.
„Важно е да приемем едни принципи, които стоят в основата на хуманния социален ред и които се отличават от авторитарните и тоталитарните режими, и да полагаме много усилия върху себе си и за обществото, за да проумее, че най-ценното е човекът и неговият живот - всичко останало е на второ, трето и последващо място в йерархията на ценностите”. Това казва г-жа Попова.

Най-ценното било човекът и неговият живот. Нима? И това означава единствено и само грижа за правата на извършителите на престъпления? С това ли се измерва хуманността на едно общество? Когато правозащитни организации със съмнителни цели надигат глас единствено за правата на бандитите и не обелват дума за техните жертви, е доста спорно, че сме истински демократично общество.
Налага се да припомним на многоуважаемата г-жа Попова какво е казала г-жа Вивиан Рединг, заместник-председател на Европейската комисия и еврокомисар по правосъдието. „В нашите системи на наказателно правосъдие основното внимание се насочва към залавянето на престъпниците, като понякога това води до пренебрегване на жертвите. Трябва да гарантираме, че ЕС поставя жертвите на първо място. Всяка година милиони хора стават жертва на престъпления и всеки гражданин може да се окаже в такова положение. Жертвите на престъпления се нуждаят от уважение, подкрепа, защита и от работещо правосъдие. Затова поставяме жертвите в центъра на наказателното правосъдие в ЕС, като им предоставяме гарантирани права и подкрепа навсякъде в Европа.“
Приетата през май 2011 г. Директива на ЕК гарантира стандарти за жертвите, важащи за всичките 27 страни на ЕС. В нея ясно е записано:

Предложената директива относно минималните стандарти за жертвите ще гарантира, че във всички 27 държави от ЕС:
· на жертвите да се гледа с уважение и полицията, прокурорите и съдиите са обучени как да се отнасят към тях по подходящ начин;
· на жертвите се предоставя информация относно техните права и техния случай по разбираем за тях начин;
· съществува подкрепа за жертвите;
· жертвите могат да участват в производството, ако желаят това, и им се оказва помощ да се явят по делото;
· се определят уязвимите категории жертви — например децата, жертвите на изнасилване или хората с увреждания — и им се осигурява подобаваща защита;
· на жертвите се осигурява защита за времето на полицейското разследване на престъплението и по време на съдебното производство.
За да спомогне за предпазване на жертвите на насилие от допълнително увреждане, причинено от техния нападател, Комисията прави предложение и за регламент относно взаимното признаване на мерки за осигуряване на защита в областта на гражданското право. С него ще се гарантира, че ако пътуват или се преместят в друга държава от ЕС, жертвите на насилие (например на домашно насилие) могат да продължат да разчитат на ограничителните заповеди или заповедите за осигуряване на защита, издадени срещу извършителя.
Важи ли всичко това за България? Не е ясно как точно се прилагат тези указания на ЕК. Всички, които са били жертви на престъпление, биха потвърдили тази констатация. Не е ли тази тема по-важна за българските политици и магистрати?
Горният текс е редно да бъде прочетен и от бившия правосъден министър Антон Станков, който също се изказал в подкрепа на предложението на Попова. „Програмата за вътрешна пробация в затворите, работата с лишените от свобода и издигането на образователното им ниво водят до преосмисляне на вината”, смята Станков.
Странно е, че човек, който членува в общества, някои от тях тайни, за които, поне на думи, най-ценни са човешкият живот и правото на живот, да агитира за хуманност към извършителите на особено тежки престъпления, без да обелва дума за техните жертви. Нека той и Попова кажат как по-точно жертвите ще преосмислят какво се е случило с тях, кои институции им помагат и отговарят те да се избавят от ужаса на преживяното.
Защо у нас нито един политик досега не се изправи да поиска гаранции за спазване на тази директивата за защита правата на жертвите на престъпления? Защо?! Как така се сещат все за правата на прегазилите закона, а не за жертвите. Да бяха си направили труда да постоят поне час в съдебната зала на процеси като „Наглите”, „Килърите”, „Октопода” и немалко други, за да видят и чуят как престъпници и част от адвокатите им се държат с жертвите и техните близки. Да бяха поговорили с изнасилени старици по селата, с родителите на убитите от пияни шофьори деца, с близките и приятелите на умъртвени по престъпен начин младежи. Това би било хуманно и логично поведение.
Трябва ли магистратите и политиците да преживеят лично ужаса на насилието, за да разберат най-после за какво става дума?
Много по-силно е усещането за несправедливост, заради бавещи се и отсъстващи присъди за извършени тежки престъпления в обществото. Към това би трябвало да са насочени усилията на наистина отговорните политици и магистрати. Когато това се случи, обществото само ще даде знак за хуманния жест, за който сега ни агитират. Такъв момент не е настъпил. И не обществото е виновно за това.

За ГДЗЖОП „Св. Георги”:

Красимир Цанев
Георги Цветанов
Огнян Стефанов
Членове на Управителния съвет

ПРОПАДАНЕТО НА СДС


СДС си отива - но не защото Борисов го цепи или подхлъзва, а защото егоцентризмът и непочтеността го сринаха, взривиха го отвътре. Отива си, защото предаде надеждите на милиони хора.


Твърде елегично навлизаме в преддверието на зимата. Предвождани от остарелия, вероятно затова и вечен бунтар Босия, около двеста души мятат домати срещу всичко, случило се през последните 23 години, други пък - водени от младостта и професионалните си въжделения, разливат боза по булевард „Витоша” в знак на несъгласие с нововъзникващата градска среда, трети, в най-младенческа възраст, затварят училищата си с мними бомбени заплахи. И по някой МОЛ за разнообразие. Това в София. В Пловдив активността е писмовна. Съдии пишат протестно писмо, в което се тревожат, че номинацията на Цацаров за главен прокурор хвърля тежка сянка върху работата им, дори направо им пречи, а свещеници съставят депеша в подкрепа и възхвала на дядо Николай, който е замлъкнал в траур. Но тъй като България е пръсната и попиляна навсякъде, долита и писмо от Брюксел, с което Надежда Нейнски (Михайлова) напуска СДС. Какъв знак ни дават гореизброените по-общи и по-частни мероприятия? Бунтовен, разколнически, абсурден, горчив или пък напълно безутешен?


Еднозначността на минуса
Дават ни знак минус - защото не можем да живеем като общност, която се опира на ценностна система, разум, правила и взаимоприемливи компромиси във всички области на живота; всеки е срещу всекиго, завистта и дълготрайните вражди не създават възможност да излъчим авторитети, да признаем заслугите и качествата на можещите си люде, да провидим отвъд партийността и нейните временни креатури, да сключим истински и реален договор между граждани и властимащи в България.
Най-безпощадната и отчайваща илюстрация на знака минус днес е разпадането на СДС, мъчителното и тегобно люспене, разцепване, разбиване на онзи съюз, който не просто символизираше промяната и свободата, но и бе съсредоточил градивния дух на милиони българи в себе си. СДС, и вече ми е все едно чие, на провинциалните чички или окопалите се в парламента фанатици на процедурата, моето и нашето СДС си отива - и не защото Бойко Борисов го цепи или подхлъзва, а защото във времето властолюбивият егоцентризъм, клиентелистките практики, невъзможността да се прави политика отвъд интереса и останалите видове непочтеност към идеята го сринаха, взривиха го отвътре. Отива си, защото не понесе отговорността, с която го натовариха честните, интелигентни и предприемчиви българи, защото не съхрани енергията на тези хора и не само предаде надеждите им, но иззе и възможностите им да съучастват в изграждането на модерна България.


Началото на края
Всичко досега напомняше трагедия, но случващото се днес е вече фарс. Около издигнатата от едни и осъдена от други кандидатура за конституционен съдия на Петър Стоянов се разрази такава вакханалия на взаимната ненавист, размятаха се такива обвинения, и от камъни по-тежки, между лагери, фракции, групи, бивши и настоящи предводители, че всяка граница бе прекрачена. Защо трябваше да се стига дотук - ако единомишленици не могат да разговарят помежду си, то как ще го сторят с избирателите си, които и без това са обезверени, омерзени и отвратени? Ако една символна фигура като Петър Стоянов, с неоспоримите си качества, не е в състояние да посредничи в диалога между враждуващите и не може да създаде предпоставка за обединителна политика, за промислена бъдеща стратегия и успешно участие в изборите догодина, то значи не става дума просто за сътресение, както най-често бива формулирана новината. Не, не е нито организационно, нито мозъчно, нито морално сътресение, а началото на пълния крах.

От създаването си досега СДС се разрои стотици пъти, захрани с членовете и симпатизантите си поне пет нововъзникнали партии с претенции към дясното пространство, голямо кадропреливане падна, от хора с качества до емблеми на клиентелизма, от бляскави до посредствени кариеристи. Сега остават два буса с хора: едните са на „Раковска” 138, а другите - в парламента. И е все едно кои от тях не искат и кои не могат да правят политика. Твърде елегично навлизаме в преддверието на зимата. И на изборите.

Мирела Иванова (Deutsche Welle)

ИМАМЕ НУЖДА ОТ НОВО ОСВОБОЖДЕНИЕ


Софийският градски съд е най-хуманният съд в света. Това вече е факт. Той измени мярката за неотклонение на Алексей Петров в „домашен арест”. Здравословното състояние на Ал.Петр. се е подобрило след реахабилитацията и физиотерапията, провеждана в болницата в Банкя, но по-добре било арестантът, главен обвиняем по делото „Октопод”, да е в домашна обстановка.
За празниците и въобще.
Мнение за здравословното състояние на Петров са дали три вещи лица, които няма да коментирам.
Лекарите били категорични, че ако доцент Петров случайно намали движенията, това може да доведе до ново влошаване на здравето му. Така било станало след предишния му престой в специализираната болница в Овча купел. Питам се, за кой жив организъм спирането на движенията не води до влошаване на здравето? Не очаквам отговор. Освен това в случая не става дума за зелена еуглена все пак.
Д-р Евгени Драганов обясни на съда също, че когато Петров е постъпил в болницата „той се е оплакал от безсъние, често главоболие, бил дори в депресия”. След проведените процедури сънят се е възстановил и той се чувства емоционално стабилен. Стабилен, но все пак по-добре да си е в къщи.
Заболяванията на Ал.Петр. са лечими, доколкото се води приличен начин на живот.
Няма да коментирам здравословното състояние на Ал.Петр.. Някои твърдения по темата обаче подсказват, че щом него заради единия дискомфорт и неразположение го пускат да си ходи, то значи, че всички останали арестанти и затворници в България са във физическа кондиция поне на ниво космонавти.
За 999-и път обаче ще припомня, на неговите защитници, вещите лица и съдиите, че преди година и половина той пак беше пуснат да се лекува. Нещо повече, петорна медицинска експертиза твърдеше, че ако не му се направят три спешни операции, Петр. ще закъса и може да се стигне до фатален край. Звучеше наистина драматично.
Ал.Петр., който се обижда от прякора Трактора, обаче не легна в операционната. Не. След като даде няколко фундаментални интервюта и прие скъпи гости от всякакъв калибър и в различна степен на умствено разстройство, той мобилизира цялата си воля и се кандидатира за президент на страната. Вярвам, че магистратите, въпреки заетостта си около бизнеса на своите баби, лели и майки, прехвърлянето на имоти и въртенето на заеми около семейната орбита, са имали възможност да узнаят този исторически факт. Дали е така обаче можем само да гадаем, защото не се чу нито един коментар, макар и плах, как тъй болният на смъртно легло Ал. Петр., се е оказал в предизборна кампания вместо под действието на спинална упойка, да речем. Тежко мълчание бе налегнало магистратските редици. Тътенът от него обаче отекна чак в Брюксел, откъдето по спешност изпратиха доклад, който трябваше да събуди поне част от тогите в подножието на Темида. Разбира се, ако в Брюксел някой се е надявал това да стане, тук никой не си е правил подобни илюзии.
Междувременно стана ясно, че болнавият Ал.Петр. се е грижил не само за своето избиране, а и за някои други участници, кандидати за нещо си. Запис на разговор, публикуван в сливенски сайт, а след това и във в. „Преса” доста живописно обрисува каква роля играе Т. в избора на кмет на Сливен. С какви силови прийоми щял да гарантира победата на определен човек и пр. Толкова е противно, че човек с нормални хигиенни навици изпитва сериозна трудност да повтаря изреченото в онзи разговор между активист на БСП и местен бизнесмен.
Отскоро знаем, че Ал.Петр. се е опитвал да внуши и на СДС кой е техният човек за кандидат-президент. Пушил пура в някакъв ресторант, бълвал дим в очите на шефа на предизборния щаб на „сините” и кимал тежкарски с глава. Що да не кима, като има пред кого. Естествено негов фаворит била политическата мажоретка Надежда Нейнски. Но и тази случка няма да коментирам, защото предизвиква същите симптоми на морска болест, както и онзи разговор в Сливен...

Минаха изборите за президент и местна власт. Величественият кандидат Ал.Петр. успя да получи нула цяло и нещо гласове, което от гледна точка на Зигмунд Фройд си е колосален успех. Би трябвало уважаемите магистрати поне този историески финал да са запомнили. И да си зададат въпроса: как е възможно тежко болен човек да издържи на подобно напрежение. И ако наистина го е направил, не е ли достоен за нещо повече от „домашен арест”. За паметник, например. Защо не? На Левски има, на Ботев също, а дето се вика една доцентура не са защитили, само се шляели из румънско...
Нещеш ли, между 27 април и 2 май Ал.Петр. привикал един от ключовите свидетели – Пламен Устинов в някаква мандра, и там, като в тъмен шумкарски епос, му обяснил, че е добре да промени показанията си. Присъствала и мастита адвокатка. Повечето от разговорите били записани със СРС-та.
Друга свидетелка също се оплака, че Ал.Петр. се опитва да й влияе.
Съдът нямаше какво друго да направи и постанови „задържане под стража” за главния обвиняем по „Октопода”. Което хвърли в огорчение и кахърност – знаете кои...
И така до 13 декември. Оказа се, че човеколюбивите престои на Т. в санаториуми и болници за възстановяване, не са му дали това, което заслужава . цветущо здраве. Ама как е възможно, възмутиха се вкупом, при това съвсем справедливо, магистратите. Какъв е този арест, който не осигурява уют и постоянна медицинска грижа за важен човек като Ал.Петр. И т.н. и т.н. Знаете колко е доброжелателен и червенокръстки настроен нашият съд, да не се повтарям.
Всъщност нещата са много, много по-прости. Колко е болен Т. – не знам. Знам обаче, и то се вижда от медийните му изяви, че когато е на свобода демонстрира перфектна кондиция и напереност, присъщи на хората с богатирско здраве.
Става дума за нещо друго: Ал.Петр. заби звучен шамар на държавата.
Обадиха ми се някои от свидетелите по делото „Октопод”, които не на шега заявиха, че за тях 13 декември е равен на 21-и при състоял се световен апокалипсис. Не знам дали на магистратите понякога им минава през ума какво правят жертвите, свидетелите, техните близки и приятели, когато научат за поредното им човеколюбиво решение. Знам че това е риторичен въпрос. И евтин. В буквалния смисъл на думата.
Жертвите и свидетелите у нас – кучета ги яли. Повярвайте, така е.
Ще ви кажа какво ще стане оттук нататък с този толкова дрънчащ из медиите процес. НИЩО НЯМА ДА СТАНЕ! НИЩО! Скъпоценното здраве на някои обвиняеми ще се окаже наистина скъпоценно. Едни банкови сметки ще набъбнат до степен, притежателите им да отказват да стават конституционни съдии, например.
Ал.Петр. ще си почине от престоя в ареста, ще привика на килимчето когото трябва, а може да даде и нова насока на започналата вече предизборна кампания. Ще мине като на шега и през триинстационното българско правосъдие. Тази досадна подробност вероятно ще го направи по-беден, но пък ще е победител. А и не се съмнявам, че след време в много кратки срокове, ще съумее да си върне производствените разходи и инвестициите в правораздавателната система. Начините са ясни, нищо че някои от тях са описани в Наказателния кодекс. Със сигурност адвокатите на Т. са му казали, че фразата на Екатерина Велика „Победителите не ги съдят” важи и у нас. Как важи само.
Онези наивници в Брюксел сигурно ще напишат пореден назидателен доклад, но на кой му пука. Не и на тези, на които наистина трябва да им пука.
Ако бяхме истинско гражданско общество, нямаше да има нужда от този текст. Ако бяхме истинско гражданско общество, нямаше да се нахвърляме като вълци върху една учителка, изпила две-три чаши и държала се глупаво в училище. Нея я разкъсахме, без дори да се запитаме какво накара тази жена да постъпи така, но мълчим, когато се срива държавата под подлите удари на новите центуриони. Общество без сетива, чувство за самосъхранение и чест. Обречени хора.
Не искам да живея повече в такава държава, но няма да се махна. Първо, нямам пари да го направя и второ: ще се боря доколкото мога да се махнат тези, които я изнасилват и безчинстват с нея, които съсъпаха живота на милиони българи без да им мигне окото. Те да се махат. Да си взимат милионите и чуковете и да заминават в скъпарските си имоти някъде по света.
Може и да не разбирате в момента, но вече имаме нужда от ново Освобождение. Освобождение от мафията. 23 години стигат! Знам, че не си давате сметка за това, знам, че смятате редовете ми за изблик на емоция, но казвам ви, когато злото почука и на вашата врата, ще осъзнаете какво съм искал да ви кажа.
Драмата не е в това, че някакъв обвиняем, пък бил той и едрокалибрен „октопод”, е пуснат да си ходи на топло у дома. Това се случва всеки ден. С това сме свикнали. Ужасът идва от това, че няма изгледи някой ден положението да се промени.
Това вече е безнадеждност.
След нея е краят.

Огнян Стефанов,
Свидетел по делото „Октопод”

ДОГАН /НЕ/ ДОСЕГАЕМИЯТ


Поради факта, че точно преди изборите доверието в ДПС спада, човек би могъл да си помисли, че покушението срещу Доган е добре дошло за партията му. Така "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" коментира нападението срещу Доган.

Раздялата с лидера на турското малцинство в България Ахмед Доган не бе никак достойна, затова пък напълно подобаваща. Бизнесменът Доган е начело на Движението за права и свободи (ДПС) още от самото му създаване - веднага след падането на комунистическия режим в България. А преди това е бил, освен всичко останало, и агент на комунистическите тайни служби, припомня "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" (ФАЦ).

Оттегляне с гръм и трясък

В държавата, в която от промените насам се издигнаха и сринаха не един и двама политици, Доган е сред малкото постоянни величини. Партията му участваше пряко или непряко в много от правителствата, което даде на Доган възможност да преследва основния си интерес, а именно - да умножава състоянието си.

Рекордьор по отсъствие от работа и по брой на агентурните псевдоними

Отсъствията му от парламента са легендарни - никой друг депутат не се отбива толкова рядко в сградата на Народното събрание, колкото Доган. За цял четиригодишен мандат например той е бил забелязан точно десет пъти в парламента... За сметка на това Доган участва доста активно в икономическия живот на страната. Интересите му са сходни с тези на Силвио Берлускони - както към парите, така и към жените.

Разследванията относно неговото (вероятно незаконно придобито) имущество, за непрозрачните сделки с недвижими имоти и изключително добре заплатените "консултантски договори" по държавни инфраструктурни проекти така и не мръднаха от фазата на предварителното производство - нещо много типично за България, пише "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" и уточнява, че не само заради това Доган винаги е изглеждал недосегаем.

Сега поне чухме формално да заявява, че напуска сцената. На конференцията на ДПС той обяви оставката си като председател, но делегатите го избраха за почетен председател. Дори само това бе предостатъчна новина за медиите. Но ето, че оттеглянето премина още по-зрелищно - млад мъж излезе на трибуната и заплаши Доган с пистолет.

Атентат или инсценировка?

Българският политически елит побърза да осъди случая. Но не след дълго сред обществеността възникна въпросът дали действително става дума за атентат - или по-скоро за инсценировка с политически цели. Новоизбраният партиен председател Лютви Местан заяви, че покушението не е просто нападение срещу лидера на ДПС, а срещу всички, чиято воля той представлява в продължение на 23 години. Не се знае кой стои зад атентата, но истинският поръчител е "езикът на омразата и конфронтацията. Демокрацията в България е застрашена", по думите на Местан.

Очи в очи с действителността

Толкова драматични ли са обаче нещата? Не друг, а шефът на популистката партия "Атака" Волен Сидеров излезе с интерпретацията, че атентатът със сигурност ще сплоти още повече редиците на ДПС. Министър-председателят Борисов, когото познаваме като популист, но не и като националист, заяви нещо сходно само преди няколко месеца: "Единственият шанс на Доган е да настрои едни срещу други българските турци и българските християни и да плаши турците с нов Възродителен процес".

Факт е, че в последно време допитванията регистрират спад в доверието към ДПС, и то точно преди парламентарните избори това лято. Поради което човек би могъл да си помисли, че ако атентатът не се беше случил наистина, на ДПС щеше да му се наложи самo да си го нагласи, заключава "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг".

Дойче веле