А лятото бе плитичко
и бегло…

Но днес,
във туристическото влакче,
на рамото ми ти
глава облегна.

Не беше ли най-слънчевия знак,
че
животът е разлистен
и цъфти,
и себе си дарява
на приятел,
какъвто,
изчерпателно,
си ти…

Мерси!
за подареното ми лято.




АТОМ

Дали не знаеш тежестта с която се познавах другия,
онази нежелана просеща за въздух твоя обич,
която без лице, оставаше заплюта във лицето чужда,
а пази нещо в себе си отвътре, винаги погрешно.
Дали не знаеш моята Мария и защо се връщах все отново,
като дете което сгушва се дълбоко в голотата нейна,
и смисъла, когато няма смисъл да си тръгваш, а е трябвало,
и цялата цена, която няма как да изплатиш във себе си.
Остават думите с които да намираме от паметта затишие,
и този грях със който да си казваш има цветове във чувствата,
различни сме с това което все наричаме във себе си за истина,
но не когато търсим плахо, обич от поредното поискване.
И за това обичай ме, със тази проста обич непонятна,
която търсим в собствените си души отсреща като свои,
обичай ме като дърво което вкопчва се в живота здраво,
в земята дето ни прегръща с цялото изгниване на свойто неживяло време.
Обичай ме болезнено, ранимо, неразумно, диво, жадно,
а аз ще се опитам да ти дам едно легло за двама,
ще бъда топлината дето няма да изстива в смяна на сезоните,
ще бъда болката, в която любовта е вечно недостатъчна.





Светлозар Петров

думите никога не стигат, Майк
когато мълчанието е риза без копчета
докато брош секундите
те вече са накъсали мислите
и забравили желанието
те са реката, която те дърпа към себе си
най-добрия начин да се научиш да плуваш
е да се отдалечиш от брега

възможностите, Майк
са маскирани ограничения
сигурността – опитен илюзионист
разхождащ се по стъклен покрив
студенокръвните сменят кожата си
останалите я носят цял живот
или изгарят

тишината, Майк
е наметало, прикритие или верен приятел
най-верният
тя не може да те предаде
тя поглъща думите, Майк
така както реката дъждовните капки

няма окончателен избор, Майк, ако гледаш встрани
преднина не се взема с бягане, а с тичане
много, много, много крачки
и постоянство, което ти смъква кожата
но тогава, Майк
няма да търсиш земя под краката си

тогава, приятелю
ти ще си бряг.






Elpidaa

Гневът на слънцето е основателен.
А кладенците на очите ми пресъхнаха.
Дали ще дойде някой ден водата,
светена от спасително полъхване?
Едно гнездо се срути примирено.
Несбъднатите пилета ги няма.

Ще те обичам.

С всяка своя вена,
в която ще тече живот.
За двама.



nikoi

трептя

в несигурни честоти

чакам

спирам

връщам се

постоянно се опитвам да те изтрия

изпадам в безсмислие

мисля те

-спри да ме мислиш

тревогата намотава невидим

клуп върху шията ми

после го отпуска



опъва ме

спъвам се

вселенският драскач на сънища

разиграва различни сценарии

с не-особено желан край

но

особено поучителен



свивам се на кълбо

разплитам нервите си и оставам

по безчувствени надкожия



приказка ли?

- тая не е измислена



боли ли те?

-има ли значение?

имаме навици

наивници на средна възраст



вярваме си

от тук до долната земя

после

нахлузвам маската на непукизъм

а парчетата вътре в мен

чакат

само една твоя усмивка







Емилия Цветкова

Кажи й, Обич моя, да мълчи,
откъснатите мигове са мои,
и да не търси в твоите очи,
отблясъка на нощите ми голи,

Кажи й, да не пита на кого,
усмихваш се наум сред тишината,
кого проклинаш сън да не заспи,
додето не преглътне любовта ти.

Кажи й да не пита откъде
е топлото в очите непокорни,
и кой сънят ти всяка нощ краде,
чии целувки кожата ти помни.

Кажи й, нека тихо да заспи,
че чашата безумна е изпита,
кажи й, Обич моя, да мълчи,
кажи й, че боли когато пита!

Мълчи, Любов, че двете ми ръце
и тялото ми в твоите се вплитат,
ще си остана дъх от сетива,
а ти, Любов, кажи й да не пита.
Layla

Забравих, че те нося в левия си джоб,
при всичките отминали любови
(из десния се гонят Андерсен, Езоп
и страх да не завъдя нови).

Напомням с нещо мравка, носеща палто.
В ръкавите ми щурат се вселени,
тежат ми двата джоба и, не знам защо,
в палтото най ме няма мене.

Забравих те, но странно - още помня как
за теб седях на дюната си с думи
и правех пясъчни дворци, и чаках знак,
че има нещо помежду ни.

Сега си в джоба ми - забравен, стар бонбон,
изгубен и така и ненаяден.
А някой горе, от небесния амвон,
шепти, че е останал гладен.


12.01.2011
Радост Даскалова

/Не/Равновесно



Искаш ли да си премерим болките,

ризите и ударите вляво,

общите усмивки? Само колкото

разберем дали е оцеляло



малкото ни нужно за разбиране,

бялата надежда да летиме

с някакво хвърчило, прах събирало,

преди с тебе да му вдъхнем име?



Искаш ли? Започваме ли? Лесно е.

Твоето отдясно. Мойто – вляво.

Принцът, онзи мъничкият, (честно е!)

е за теб. Аз справям се и с дявол.



Пиша го наново, знаеш - мога го.

Даже и с принцесите успявам.

Ако искаш, да делим тревогите.

Все ти ги пестих. И си признавам.



Нека да премерим. И зачеркваме

колкото ни трябваше да помним.

Обичта тежи еднакво в черквите,

ала не и в две различни стомни.



Д.Дечева

просто
вали
небе
полепнаха
настръхнали
звезди
по козината
на земята
поникна
нежен
остров
и
рукна
буйна
страст
по улицата
на надеждите
небето
сякаш
пощръкля
от невъзможната
любов
и
избуя

разстреляй ме по пладне mister Morrison








ANG