Минаване на предела


Когато няма никого отвъд
мъгливото усещане за есен
и нямам оправдание за дъжд,
за сторените в миналото грешки

полека онемявам от вина,
а сянката ми диша учестено.
Отвъд очите ми е планина,
която мен и другите разделя.

И в тъмното се уча да мълча
свободната ми воля е черупка.
Сподавените думи си личат
по силата, с която после удрят.

Душата си усещам като път,
погълнат от вековните дървета,
и чувам – с корените пият ръст
и глътки светлина със върховете.

Ще трябва да намеря светлина,
с която да премина през предела.
Изгубена в бездънна тишина
изкачвам най- дълбокото в небето.

И себе си усещам – сетиво,
за друго измерение човечност.
Приличам на избухнало дърво,
което пази в сянката си вечност.




biser4e

Талант за обичане


Партитурата на ноември е мокра
и вятърна,
с хоризонтни ръце
дирижира всяко твое изливане.

Не се питай защо падат
висящите изгреви
и се скупчват разхлипани
по безсънното ти тяло,
а в моите ръкави
надничат изпотени ноти
и удължават нощта.

По цялото протежение на татуираното небе
няма нито едно място, в което да те няма.
Да те обичам е единственият ми талант,
защото смисълът на живота има твоя вкус.
mariq-desislava

Натрупал-ненатрупал... Многопластов
е всеки сняг в сърдечния ми зàвет.
Не ме смразява зимното пространство,
а облакът валящо леконравие...
Обичам те. Студът не се съмнява.
Обичаш ме. Далечно и прохладно.
През зимата небето се смалява,
защото част от Слънцето откраднах.
От Него ли, от мраз ли изгоряхме
и дишаме в ръцете зачервени,
смаляваме се. Стапяме се. Сняг сме.
От себе си – снежинки – разделени.
Натрупал-ненатрупал в обичта си,
смалил се, несмалил се, ще ме има
единствено в мечтата за онази
различна, невъзможно бяла зима.
АТОМ

Когато ми остане свят едничък
и няколко небета за преглъщане,
земята-портокал,
набъбнала в очакване
ще я разчупя,

а с тялото си ще потъна в теб,
лодкарю мой –
пазител на последната планета.

Поискай ме от всички земни божества,
за да засветя над земята
и любовта ни да взривя със себе си.

Извивай ме във песен,
във птица ме извивай,
извивай ме в настръхнали кипариси.
Притискай ме, лодкарю,
по-силно ме притискай,
не спирай да ме галиш във съня си.

За първи път ще се родим един от друг,
един във друг,
навсякъде, където сме се търсили.
mariq-desislava

беше нощем
улиците блестяха от лед
и празнота
изпод устните ти се разпръскваше смях
невидим
валеше върху ламарините на мълчанието

беше нощем
маските ни се пропукваха,
ежедневието се оттичаше от лицата ни
а вятърът го отвяваше като недоносени снежинки в тъмното

беше нощем
оголвахме се от претенции,
срамежливо завити с януарските облаци
се докосвахме тихо през тях

беше нощем
събирах думите ти една по една
и измислях птици от тях
за да ги пуснем да живеят живота ни
сами

беше нощем, бяхме себе си
вплитахме миговете в ръцете си
цигарите ни говореха повече от нас
с очите ни

беше нощем, беше отвъд каквото и да е било познато
неумело
се опитвахме да изразяваме нежност
а тя изпълваше пространствата със себе си
и я дишахме
друго не ни оставаше

беше нощем,
нощ като узряла череша на върха
която те примамва
и изкушава
да я опиташ
дори да се пребиеш
минутите се трупаха отстрани на чашите ни
малки въглени за бъдещи спомени

беше нощем, бяхме себе си
върху масата танцуваше смях без причина
а зад прозорците
януари ни прегръщаше като дете
на сбогуване
sowhat

Фрагменти


1.
Когато любовта
подсвирне весело в ухото ми
обличам слънчевата дреха на късмета,
обличам слънчевата дреха на сезоните
и слънчево лицето ми просветва.

2.
Нощта е болна –
болка е и рана,
разкъсаната перуника на сърцето е.
И в болката й сякаш е събрана
скръбта на всички изоставени
от своите любими.

3.
На дните си от глината неподатлива,
с ръцете на упорството
ще се опитам да извая щастието си.

4.
Рисунъкът на щастието е изящен
и става по красив и лек,
притиснат от петната тежки на тъгата.

5.
Освободен на предразсъдъците от преградите,
вулканът на сърцето ще изригне мощно.

6.
Върху цъфтящото дърво на радостта ми
днес кацнаха грабливите нахални птици
на тъжни помисли и на тревоги.
Очаквам изстрелът на хубав миг да ги прогони.




ivliter

Когато плача

sowhat

Днес е тихо навън. Не минават самотници,
скрити в своите облаци от разрошени мисли
Няма вятър дори. Само дрипави улици
и купчинки тъга от изсъхнали листи.

Днес е тихо навън. Някак плоски са хората.
По лицата им сякаш начупени думи униват.
Нямат въздух дори. Вдишват само умората
от гърдите на зимата - и самотни заспиват.

Днес е тихо навън. Някак сляпо е времето,
всеки миг в него пита - с безумни въпроси.
Плаче в него дъжда. Плаче в него и вярата
и опитва с молитва от живите обич да проси.

Днес е тихо навън. Сякаш слънцето спира,
насъбрало в сърцето си мъка - по дивото лято.
Нещо скита в съня му. Нещо в него умира
и се пръсва на хиляди болки... навътре в душата му...
ch

Сага за отдаването






Намери си го - грешник по презумпция.
Убивал беше. Серийно. И хищно.
И бе преливал с девет адски унции
душите на загиналите нищи.
И кръстове побивал бе в земята си.
(Гърба му - съща гробница след битка.)
Убивал. И духа. И самотата си.
И носеше студа си в девет плитки
заплетени от пътищата чужди,
нерадостно пресекли му съдбата.
Отричаше да има грижи, нужди.
Като прокЪлнат криеше душата си.
А тя реши да му извие пръстен.
И да го свърже с Бащината вяра.
Тогава бе безумна и невръстна,
тогава бе и мъдра, тиха, стара...
И резна. Беше твърде на дълбоко.
Покапа чиста кръв. Изви сърцето.
И някъде отгоре, от високото
посечен падна гълъб бял. Небето и
се сведе до едно златисто кръгче
обрамчило безименно съюза им.
А после тишината, хищна, вълча
помаза раната и, от любов охлузена.
И мина ден, и два. Или година...
Не помни времето, не помни нищо.
Което не намери не подмина
и се вживя от обичта на хищник.
А той се раждаше от утро в утро
и все по - светли ставаха очите му.
Не бе запомнил, гледайки навътре,
не бе видял и, че отнемат дните му.
И вече можеше да чува в мрака.
Да пълни ириси от светлината.
А тя остава вечер, и го чака.
Да утеши прелятото в душата и.
Да плъзне пръсти по гърба и тежък
с побити кръстове на чужди нищи.
И да изтръгне колелцето нежност
от златното небе на влюбен хищник.
И още чака. А небето зрее
сърцето му към Изток да поеме.
По раменете му крила на ангел греят,
очите са откъснати от времето
и с тях не вижда, щом погледне долу
където се прелива, с девет унции
и тихичко, безгласно му се моли
да я намери. Грешна. По презумпция.





secret-rose