ПО МЯРКА


Голямото на малките неща
отдавна ми е мярка на сърцето.
Светулка пък е мярка за нощта
и като риза в тъмното ми свети.

В най-тъмното, когато се свестя
след ласката на Юдата ми верен.
Тогава от вината си пестя –
най-лесно виждаш белия сред черни,

разбираш птицата, щом си пълзял,
за да му търсиш кръв, живот и вени
и го въздигаш – гол, от смърт по-бял –
до ръста на тревите окосени,

до тихото на немия слепец,
целунал с длани утринно росата.
И до сълзата на палач свиреп.
До вярата ми и до мен самата.

Големи са, те, малките неща.
И всекиму (за радост!) не отиват.
Вървят в комплект с красива самота
и риза за сърцето – от коприва.




Дарина Дечева

Роклята ми реже вятъра
и се ражда кикот прелъстен.
Девет чифта криле не опазих
с теб да бъда и сълза, и слънце.
Нека споделим едно небе
и няколко живота до поискване,
за да не спрем да растем
и смутени, избистрени
да признаем, че смърт няма,
не може да има,
щом сме на този свят с любов избуяли
и на всички останали,
в които сме посветени.





mariq-desislava

ЖЕЛАНИЕ



Плъзга се коприната по трепетното тяло,
както когато се оставяхме да паднем
по девствения склон на снега.
Бели хълмове
или медена кал,
влагата, която се спуска с тъжния си говор
към непокътнатата територия на светлината.
Вятърът докосва границата й за миг,
плъзга се към пропастта и отстъпва,
подозира от другата страна жаждата по невъзможното.
Разпалена зора,
страст завинаги,
сигурност на пълнота
при допира на пръстите ми, тръпнещи изплашени.

Език, слюнка, кожа,
всеобхватната дума, пулсът й, дъхът й.

Плъзга се коприната, разпръсва се снегът.
Вятърът настоява.
Плаши да се подозира толкова красота.




Амалия Иглесиас

ЗАЩО питам къде си,
щом не съм сляп,
щом не отсъстваш?
Ако те виждам,
идваш и си отиваш,
тебе, високото твое тяло,
което свършва в глас,
както в дим пламъкът,
сред въздуха, неосезаем.

И те питам, да,
и те питам на какво си,
на кого;
и разтваряш ръцете си
и ми показваш
високия си образ,
и ми казваш, че моя.

И те питам, винаги.


Педро Салинос

РАЗЛИКАТА



Всичко си хармонизира според разликата:
пустинята с леда, дървото със скалата,
нежната фурия на морето със звездите.
Раждаме се прозрачни като въздуха,
ставаме матови като мрамора.
Човек може да понася толкова болка,
колкото наслада е способен да приеме.
Камък, трева, огън, вода,
светлина, мрак, пясъчна буря:
всичко си хармонизира според разликата.
Градът, докато спиш, изгребва
дъното на тишината, правеща всичко ново.
Никой няма друга родина, освен самотата си,
никой не стига до никого, освен за да си иде;
има любовта в прегръдките си
жестокия метод да нахлупва намордник,
колкото ни изпълва от другия, ни опразва.
Облак, корен, песента на птиците:
всичко си хармонизира според разликата.




Анхел Гинда

Сега сълза е хоризонтът само
и корабът смъртта си сред скалите дири.
Скачат ками из водата
като нощен трепет в паметта,
но още удържаш в отворената си ръка
ветрило от светлина, една чучулига,
дръзки песни, изплъзващи се от времето.
Дъжд от тръни отвъд очите ти,
нищо, което да извести брега на другите морета,
тайни реки, рибите, блясващи мигом
и оставящи вълните да погълнат светлината им.
До окрайнините на твоя жасминов блян,
до оголената ти кула от рози и устни
достигат пълнолетието и хладът на отсъстващото ти тяло.
Навярно няма повече път за пътуването ти.


Ана Мария Навалес

Имахме дълга история
Три лакти и половина
Живяхме – с какво ще рекат хората
Обичахме се – докато дойде зимата

Имахме своето минало
Минало, уж, пък ранено
Утре е пропаст раззинала
Разменяхме днес за вчера

Имахме бляскави мигове
Шепа вода зазорявана
Останалото – бели листове
И няколко пълни наздравици

Имахме стари белези
Броня – рана над рана
Късно сърце – до нерв оголено
По- човеци да станем

Имахме дни пъстрооки
В шепа да стиснеш –живот,
Днес сме в различни посоки
Хванали на автостоп.

Имахме думи за всичко
Думи поне ни останаха.
Само едно – обичам те
Тихо изпадна от пазвите.

sowhat

Сипала си малко повече думи
и кораво стои тестото -
мачкам го с кокалчета,
убива ми – дай още вода,
две глътки стигат. Стигат!
Търпеливо мачкам думите,
а безформено стои някак.
Редиш грижливо сричките и
внимаваш
да не ме заболи
отново…
Притисни го и ти с дланите
обрашнени и малки
като бели лястовици
като славослов, като панагерик -
месиш думите като в началото,
когато бе само слово,
да оплетем
онзи козунак жертвен
с побити яйца – като камъни,
като калдаръм,
по който ме следваш –
нестинарке – убивам ти на ходилата
и пак не бягаш от мене,
смирено гледат очите ти
и струят, струят думите –
с какво друго да го наръся,
тестото, коравото…
42 парясани лястовици
кръжат и ми носят кал,
молят ми се гнездо
как се прави
да им покажа,
а ръцете ми - до лактите
в тестото жилаво –
като в тресавище съм
потънал, давят се думите
и пълзят на струйки
по окаляното ти коляно
безкрайно,
безкрайно,
безкрайно…
Като любов.

Стоян Стратиев

Какво красиво бедствие!
Обичам!
Като потоп, осмислил сътвореното,
дъждът се сипе, в себе си улисан.
А Бог мълчи. Вглъбено рони времето.
И слиза между сенките вестител,
духа освободил от неизбежност.
Нощта е само тайната обител
на още неопитомена нежност.
Всевишния дали обича стихове,
глада по теб да споделя в скрижали.
Сърцето ми, препълнено от викове,
подтиква към въстание кръвта ми,
помитащо като вълни цунами
руините от свят под страховете.
Обичаш ли ме?
Всяко обещание
у мен е разсъблечено съмнение,
прошепната над бездната молитва
и опит да запазя равновесие.
Пропадаме, а всъщност ни помилва
един неслучен ангел на крилете си.
Вселената до атом се взривява
и всеки звук до истина пречиства.
Полека свободата оздравява
от чувството, че вече е излишна.
И схлупената къща на тъгата
се срива под небето изумено.
Каква очарователна разплата
за цялата любов неопростена!



biser4e

Гълъбите



Не бяха тези гълъби от Пафос,
да се виждат бяловезани, докато прелитат
над вълните, игри
на ветровете, да проблясват, да изгасват,
пяна бързокрила. Не бяха знаци
на копнеж, които денем извисяват се
до облаците на небето пролетно и синьо,
а пък привечер пламтят, стопявайки се
в сенките най-първи и изчезват надълбоко в тях!

Тъй както ги съзрях в това пътуване, пленени,
неспособни още да летят, но черни,
черни като Мрака на Орфей, и от
Нощта по черни, едно с тъмата
безначална на Олтара, дето никой не проглежда
без сляпата Любов дълбоко в него,
взех ги и Ти ги донесох, взех ги
и Ти ги подадох, белег на Скръбта ми,
която почна от Олтара, и в Олтара
се възвръща още по-дълбоко
да воюва там, където векове се слива
двойката безсмъртни гълъби,
и Божественото, неподвижно, се множи
сред тъмата пребогата, Бракът!

Взех ги и Ти ги донесох, белег
на Скръбта ми, в себе си затворила
Смъртта, донесох Ти ги във градината,
която твоя и на Персефона е,
градината, макар и гробище
двулико и разделно, ала нито прави,
нито хвърля сянка уединена връз живота,
но с огромни кипариси
и далеч оттук простира сянката си,
царството си, чак до бездната накрая.
Взех ги
и Ти ги донесох, както никой досега
не бе ти носил двойка млади гълъби
във храма Соломонов, не жертва тайна във
уречен час, а за да бдиш над тях и да се грижиш,
докато ядрото им се умножи дълбоко,
докато крилото им порасне щедро,
черното крило, да могат
клюновете си да преплетат, на воля
писъка им през деня гърдите
да раздува, да прострат крилото си
един над друг, тъмата
да затворят под крилата,
и с притворени клепачи, влезли
във Олтара на Светилището, да се слеят с
Бога, неразделни, Бракът!

Тъй Ти ги подадох, както ги видях, и така
ги виждам да летят в градината,
която твоя и на Персефона е,
градината, която вечно хвърля сянка
над Живота и Смъртта ни. Тъй
ги гледам и сега да литват, сякаш че са
нашите души, които извисени
пърхат над кипариси големи,
докато не влязат във Олтара на Светилището,
там, където векове се слива
двойката безсмъртни гълъби,
и Божественото, неподвижно, се множи
сред тъмата пребогата, Бракът!




Ангелос Сикелянос