ПРИКАЗКА ЗА ВЯРАТА

Децата ми играеха в пръстта със кофички, лопатки и дараче. Забиваха напречно клон кръстат, до него камък, пръчица, петаче. Ограждаха ги - мислена стена - да пази от нападки и от хули. - Това е, мамо църквица една. - Джамия е. Небето се притули и аз усетих нежни капки дъжд... под свода на мълчанието тежко. Един в душата ми извика "дръж!" а друг се пусна. Смислите човешки, очите на момичетата... Аз. Народите. И вярата им. Мрака. Реликвите - изринати без глас, светините - от майките оплакани. Виделината... в капчица роса по скъсаното листче от лозница и горе в ничията Полоса - една безименна, безгласна птица. Кое ли я държи над свода син, над хорските омраза и несрета...? Навярно в нея всичко е Един изгубен свят, за който не милеем. Навярно тя от висния си взор не вижда границата по земята. Децата ми - един човешки хор - не знаят още колко ще си патят заради тази песен - ничий Храм, която от калта си днес издигат. Но, Боже мой, аз няма да ги дам. На никого. Омразата ми стига. И вдигнах длан. В очите ми - сълза. С един замах и църква, и джамия поеха към онези небеса които раждат мнимите светии. И в падината, в детските очи положих розов храст, и го погалих. - Полейте го! И всеки да мълчи! Той не е турчин, българин, вандалин, той няма храмове, и в него не звучи ни благослов, нито езан, ни вяра. На този чернозем ще разцъфти без граници човешки. И без мяра. Без минало. Без бъдно. В тишина. И който го приема - ще остане. На таз земя, и в тази светлина ще кълнат само истини без рани. Погледнаха ме... с детска простота. Усмивки се разляха по небето. А аз... частичка малка, от света познах доверието на сърцето.

Миглена Гювенал

ОБРАТНОСТИ


В мига, когато стигнем края,
нещата ще ни се разкрият
от опаката им страна
като ръкав, при бяг изсулен
откъм разпрания хастар.
Тогава истината ще прозрем.
Чакълът с челюсти и с нокти
прегризал въжената стълба -
да не излазим до върха,
от сляпа злоба ни е сторил
най-лъчезарното добро.
На враговете да благодарим!
Разделниците - път и време -
разторгнали с копривен вятър
прегръдката на нежността,
от грубостта са я спасили,
от ерозиращия зъб.
Разлъки, нека ви благодарим!
И спуканите несполуки,
с мъгла ни заслонили взора
като лютив, накълцан лук,
били са нашите победи
над жалкия, креслив успех.
На неуспеха себе си дължим.
В мига, когато губим всичко,
ще станем изведнъж свободни,
въздушни, необременени,
владетели на безпредела,
и мракът ще е светлина.
Дано да имаме очи!







БЛАГА ДИМИТРОВА

СПРЯГАЙКИ


АЗ стиснах силно юмруците си
И преглътнах плача си,
ТИ беше свидетел, сражаващ се на моя страна,
ТОЙ си изми ръцете - постмодерният Пилат,
НИЕ си затворихме очите
И горещо се молехме,
ВИЕ избрахте тишината, вглъбени в мислите си,
ТЕ... се смяха доволно.
АЗ молех Господ, чувствайки се самотен,
ТИ ме прегърна силно, целуна ме по устните,
ТОЙ се разсмя, разкривайки злодейското си лице.
НИЕ вярвахме, че се спускаме в Ада,
ВИЕ изглеждахте поразени.
ТЕ направиха всичко възможно да ни осъдят.
АЗ паднах повече от хиляда пъти и отново се завръщах,
ТИ беше винаги там, предлагайки ми ръката си.
ТОЙ се подиграваше с тези неща,
наричаше ги архаични,
НИЕ се барикадирахме срещу всяко унижение.
ВИЕ четяхте псалми, без да погледнете настрана,
ТЕ по всяко време бяха готови да ни оскърбяват.
АЗ се възприех като един простосмъртен,
ТИ ме научи, че всеки сам си избира слабата роля,
ТОЙ обаче не можа да го проумее,
помрачен от егото си.
НИЕ с кървящи колене продължихме напред,
ВИЕ мудно търсехте обяснение.
ТЕ, лешояди на мърша и скъперници, се удавиха.
АЗ съм щастлив с малкото, което е мое -
от никого не съм откраднал.
ТИ си щастлива с мен - толкова моя - колкото и аз твой.
ТОЙ се оказа ялов, защото не успя да притежава всичко
и не го понесе.
НИЕ вървяхме ръка за ръка,
оставяйки следа,
ВИЕ, като сътворени от камък - обладахте самотния екран
срещу себе си,
ТЕ се изконсумираха скоро, в духовната поквара на миналото си.


Густаво Марсело Галиано

ОТВЪД ГРАНИЦАТА НА БОЛКАТА


Отвъд границата на болката понякога е толкова лесно и просто.
Няма нужда да спориш.
Няма нужда от нелепи въпроси.
Не трябва дори да си казваме сбогом
и да си измисляме начини за да запазим хубавите мигове в спомените.
Не се налагат извинения и прочее...
И да прокърви отнякъде – претръпнало е... и спорно.

Отвъд границата на болката – пътища - много.
И няма невъзможни посоки.
Завоите – кой ли би могъл да ги предположи?!
Нито крайпътните камъни – колко ще са.
Нито сълзите, изплакани в безсънните нощи.
Нито мислите пърхащи пред дилеми тревожни...

Отвъд границата на болката потъва времето в самотност.
Лошото е, че понякога си мислим, че това не е чак толкова лошо.
Морето, вятърът, вълните, пясъкът... – твои са.
Но несподелени – за какво са ти?!
И несподелената болка... – носиш си я...

CHOCOLATE

ПАРФЮМ


Нарови устни...
Зеници - ефирна мъгла,
с поглед, пленил съвестта ми за седем години.
Пръсти низспуснати -
кръстена с тях съм била
в тъмната ерес на мрака.
Роди ме.
Отмина.

Днес се усмихва детето ни - нежно сукно,
мека рогозка по диплите златни на здрача:
облаче в облаче сгушено, сякаш едно,
скрито под буките бели, току да заплаче.

Пазиш ли още онези очи от заря...
С тях да погалиш небето по бащински, клетно.
Ти се пробуди, любими. И в мен го съзря.
Аз - ослепяла по теб, под земята ще легна.




Миглена Гювенал

ДЕПРЕСИЯ НА КРАЯ НА СВЕТА


целият свят е изпаднал в депресия
един месец преди края на света според маите,
а според мен, краят на света е всеки ден,
в който нямаш
някой, който да те попита как си
някой, който да те прегърне
или просто да помълчи малко с теб
целият свят е гладен,
за филия хляб
за пари
за печалба от тотото
за любов
за секс
за още едно малко в чашата
и никой не вижда есента, която танцува в канавките
нито спиралите на мъглите
нито тъжните обувки на слънцето

толкова отчаяние залива улиците,
че се питам
за чий дявол беше потребен урагана Санди,
всъщност депресията го покани на гости
а светът изигра ролята на зле платената публика
която е забравила да пита
как си днес
която използва ръцете си за гневни жестове
и прегръдките са й чужди
защото
няма достатъчно
хляб
пари
любов
секс
печалби от тотото

вярно, маите са били мъдри хора,
самотата е единственото, което притежаваме,
пуснем ли я в душите си,
Армагедон просто става ненужен
а краят- краят е вече тук,
пред депресираната ти врата






ЕМИЛИЯ ЦВЕТКОВА

Декември е. И в мене се отронват
последните листенца на Тополите...
Когато се покълнеш - нововолен
по Рождество, не ме завръщай, моля...
Не съм движение, не съм и неподвижност.
От полъха на Сема се притихвам.
В очите на дервишите безлични съм
и в пръстите им... - нечии реликви.
В земята. Като кълн, посечен рано
от ледената мантия в сърцето ти.
Или една прозирна, бяла пяна,
след Океана, плиснал от ръцете ти.
Заглавие на приказка, забравена.
Дантела, от скрежинки по стъклото.
Когато се родиш, с онази рана...
не ме завръщай.
Нека Е, каквото е.

Миглена Гювенал

Нощта ме настъпи по пъпната връв към деня ти
и въздухът, скрит в тишината у мен, се задави,
копнежът на твоите стъпки разви се нататък,
забравил кога се е спънал в ръцете ми слаби.

Върви и не спирай. Животът е тъкмо вървене.
Ръцете ми корени как да докоснат простора,
разлят на потоци по твоите дишащи вени,
които случайно в пръстта ми нашепнаха порив.

И аз те шептях, но увехна беззвучен гласът ми.
Протегнах изсъхнали мисли към други възможности,
потънал в следите ти вярвах, че вече съм пътник,
а в мъртвата вяра самичък се взех за заложник.

Решетки и нощ. Предумишлена нощ, без мотиви.
Навън е престъпна тъмница. Но сякаш, че в мене
изгряват от твоите стъпки звездици щастливи.
Върви и не спирай. Животът е тъкмо вървене.




ATOM

На една толкова малка гара
че знае за нея
само един влак
касиерът преброи
стрелките на часовника
и предаде касата
в сигурни ръце

никой дори
не забеляза
че липсва
един билет

но има такива пътувания
от които човек се връща
само като сълза




Адам Жемянин

Ръката ми потъва в тишината.
Мъгла и сън съм, някъде изгубени.
Без твоите зеници в самотата ми,
без топлото ухание на влюбеност
какво е този ден - игра на сенки.
Кристалчета, с живот една сълзица.
И капчици, в които се оглеждам -
залутана душа, ранена птица.
И полет. Все надолу и надолу.
Безкрайна е земята за достигане
когато си самоотнел просторите.
Когато си изхвърлил всички могове...
И целият живот е вдъх поезия
изписана с ръката от мъглите,
с перото на безмълвната Nemesis ,
пренаредила мен и теб. И дните ни.


secret-rose





Безименна носталгия
танцува
в ресниците
на спящата ливада...
С любовен полъх
вятъра рисува
в косите и
желание за утро...
В сърцето на нощта
е тихо, млада е...
а скоро сънен лъч
ще я събуди...
Задъхва ме цигулката
в минутите
на щурчовата изповед...
Прекрасно е...
Превръщам се и аз
в искрица музика...
И в дъх молитва
стапям се безгласна...

mariq-desislava