МЕЛАНХОЛИЯТА НА ЕГЕЯ



Одисеас Елитис

Превод: Стефан Гечев

Какъв химн за душата във полета на чайките след обед днес! Какво безкрайно спокойствие във гласовете, които идват тук от сушата далечна! и кукувицата в зелената забрадка на дърветата, и тайната вечеря на рибарите, морето, дето свири на фисхармоника, и мъката далечна на жената, красивата, която свойта гръд оголи когато споменът се върна във гнездата и люляците поръсиха със огън залеза! Със ладията и платната на Богородица поеха по добрия път на ветровете онези влюбени в чужбината, на криновете, където се преселиха. А как ромонеше в съня нощта с коси прозрачни и вълнисти по лунните й рамене, или по белите и дълги брегове. как Орион със златния си меч разпръсна и високо разпиля праха от сънищата на момичетата, които дъхат на босилек и на здравец! На кръстопътя, дето древната магьосница се спря, да прикади със суха сяра ветровете, стройните сенки минаха със лека стъпка със стомна, пълна с мълчаната вода* тъй лесно, сякаш влизаха във рая. А заедно с молитвата на хиляди щурци която над полето трептеше като пяна, се появиха хубавиците със лунна кожа и на хоро се уловиха в среднощния харман. О, вий, нишани, които преминавате в дълбочината на водата; държи тя огледало - знайте това вий, седем крина, със чаровен блясък. Когато ще се върне мечът на Орион той ще намери хляб бедняшки под светилника. Ала душата в звездната жарава ръце огромни ще намери в безкрая разклонени, и сухи водорасли - последните чеда на пясъка, годините отминали - зелени камъчета. Зелено камъче, кой ли гадател по бурите те е видял когато при раждането на деня спря светлината и пак я спря при раждането на очите на света!

НАТЪЖЕНА



Георгиос Сеферис

Превод: Стефан Гечев

На камъка на търпението ти привечер приседна, в черния ирис на окото личеше колко страдаш; а устните ти са черта и тя оголена трепери, когато се люлей душата и въздишките се молят; в ума ти беше песента, сълзата от която почва, ти беше тяло, що след края се връща към плода; но свиването на сърцето не стана ек, а се превърна във смисъл, който на света дарява звезден небосвод.

Ще ида да видя
Алабастровата джамия в Кайро.
Ще видиш! -
С ръцете си.
Две длани, крадящи,
по-жадни и влажни и искащи
жилките, кръвни печати -
артерии Истина, пулсиращи
по тялото на пирамида -
очевидец в алабастрова роба,
под мекото на пръстите ти, топлите.
Играят си на криеница с камъка.
С млечното, мамещо, канещо, гълтащо
жълто - нагоре, нагоре пълзиш
по снагата - опната длан е джамията
и минаретата - насочени палци
и показалец за - ТАМ.
Както аз,
когато обгръщам бедрата ти и притискам
брадичка в корема,
забождам очите си в шията
и те искам - и Пътуваме.
А вечер светвам нощната лампа -
испанска, фина изработка.
Погалвам овала на столчето -
хлад алабастрова,
гладкост на камъка
смуче ми дланите и настръхвам.
Мека светлина пълзи и притопля
опакото на ръцете, с които
те помня.
Тогава си пускам Демис - Mon Ile
и заплаквам усмихната...
Ще ида да видя как галиш стените.
Ще видиш!
С ръцете си.
Аз ще сме - ТАМ.


из "Предислямска арабска поезия"

не мога да се измълча напълно,
докато навън прибягват капчуците
и почукват
с токове в сребристо,
в разтварянето
на всяка една мъничка пъпка,
от която утре ще се роди
плод,
а червеят на съмнението
се е загнездил
по средата на типичните ми състояния,
след което
всяка една дума е с липсваща част
от пъзела
на свободно фиксирани изречения,
звучи глухо и мрачно гъргорене

(перфектна вогонска поезия)


такава, че почервеняват очите
и се разбиват мислите
в кея на най-старите ти спомени,
прогнили от солта на всяка сълза, която
никой
не е изпил в екстаз,
поне веднъж,

за да престана да говоря
(всъщност да премълчавам),
ще е добре да се разтопя
още сега,
докато духа южнякът,
да попия в рохкавата пръст
и да дам начало на тревите и мравките,
нищо че утре ще ги стъпчат,
случайни и кални обувки
или ще нахранят поредната гладна коза;

днес не говоря с теб.


sowhat

Цяла

Поредният подслон ми бе последен.
Преди дори не мислех да остана.
Отдавна с гръмотевици преследвам
едно небе. И то е мойта рана.

И ме боли, когато го докосвам
с върха на изморените си пръсти.
Просмуква се по тялото до кости.
Достигам го. Но все фатално късно.

И затова за дълго не оставах.
Опустошавах хищно всеки покрив.
А в бягствата, удобни като навик,
оглеждах се наивно. Като в локва.

Докàто най-случайно не замръкнах
на рамото ти, миг небе побрало.
Поникнах гръмотевично във стръкове,
разпръснати по теб. И станах цяла.

А ти съвсем не беше тази рана,
докосната за сетен път със пръсти.
Събирам ти небе. За да останеш.
Последният послон на тебе кръстих.

06.02.2009 г.
Дарина Дечева

All in love

всяка любов е роман който си струва да прочетеш

дланите са изречения
а устните запетайки

нощем очите говорят императивно
и всяко бедро е елативно тире

утрото създава непрекъснати сюжетни линии
вечерите са дилема

всяка среща е отново роман
в който
тя е просто
той сложно съставно изречение

разделени от скобите на различни нощни прозорци
променят фабулата

затварят я под миглите си
надявайки се
на щастлив финал.



sowhat

Всеки ден аз промивам загнилите рани от минало
с дестилирана болка, наситена с вятър памучен.
И растат като личинки лакоми чувства, раззинали
рой невидими гладни усти: чакат болка да смучат.

Всеки ден аз лекувам с отровата на остротата си
чужди мазни усмивки: желани, сами и разглезени.
Е, понякога мрат. И заравям ги плитко в душата си,
със език, от товара на тежък сарказъм изплезен.

Не потъвайте в грижи за моето лично спасение:
пътят беше постлан със безкрайно добри намерения.
Ще останете болни. А аз като привидение
ще се връщам с парчета от думи да нося вълнения. nikoi

Педро Салинас

От испански: Рада Панчовска

ПРИТЕЖАВАНЕ на твоето име, единственото, което ти позволяваш, щастие, душа без тяло. Вътре в себе си те нося, тъй като изричам името ти, щастие, вътре в гърдите. „Ела" и ти идваш тихо; „иди си": и устремно бягаш. Присъствието и отсъствието ти са сянка едно на друго, сенки ми дават и вземат. (И разперените ми ръце!) Но твоето тяло никога, но твоите устни никога, щастие, душа без тяло, чиста сянка.

В ада не вали


Накъде? При мене е простора -
хванах го, на пъсти го лових.
Беше невъзможно, но го сторих -
светъл свят за тебе сътворих.
Гледах те..но виждат ли очите.
Вътре - непрогледна дълбина.
Къс по къс небета ти събирах,
срина ги – затрупах се сама.
С времето проглеждам и ми пари,
пари ли – тогава и сълзи,
както по стъбла ранени лази
сок горчив от плачещи лози...
Няма накъде, къде да хвана?
Тъпча все на място и назад.
Казаните думи са в казана,
паля и сама си правя ад...
Адската горещница не дреме,
стръвно зее, хапе... и боли.
Облачно. Не святка и не стене.
Не, не чакам...В ада не вали.
Atima_viva