Зачеване на сезони



дете, има една река

в която, колкото и камъни да хвърлиш,

ще ги затваря в дланите си,

все едно нищо не е било и все пак,

никога повече няма да е същата.

и не защото ти си в нея, а защото

тя е в теб.



ето, плодовете на крушата натежали над

горещото ложе от угар

с примамливата си мекота са само

още едно семе тлен

търсещо да оплоди пръстта



остави думите да дишат в теб

отхапи от тях

почувствай сладостта им, после ги забрави

когато животът изоре душата и сърцето ти

а дъждовете на съдбата те напоят достатъчно

каквото е нужно

ще покълне.



дъще, в корените на офиката

ще се роди зимата

с гъстата сладка кръв на нар



има един вятър,

който свири в клоните на тополите всяка нощ

нежен като цитра,

прерязва китките на есента



с любов.



sowhat

Златното руно


Нито със ореол, нито в шайка на грешници грешни,
крих жената на ближния в свойте зеници,
за да храня с въздишки мълвата, че който я мерне
ще зареже я царство, я кротки дечица.

Тя с косите си тръсва хиляда слънца разжарени
и гнезди светлините им в цвят или ручей.
Би могла да е, Господи, твое досущ отражение,
но нали с мен я срещна нелепия случай.

Аз вградих вдън душата й (между дълга и каприза)
тъмна страст, дето плъзва по кожата вечер.
И сега Тя е вик, по-неравен от кулата в Пиза
и по-остър от връх на откъсващ се глетчер.

И дори да линее у мене поетът, ще вметна,
че понякога сутрин (не в час вероломен),
кротко, кротко клокочи в очите й... Етна
и залива света ми. От корен до спомен.

И притварям очи. И как смея, как смея изобщо
да изопна сърце или тялото струнно,
щом от бенка до болка край Нея среднощем
друг е стражът законен на златното руно... barona_36

нося огледало под ноктите си
и когато ми позволиш да те разкъсам
от опаковките
можеш да видиш само част от себе си
онази която те опиянява
в мен
и заради която си казваш
ти си
аз съм – отговарям ти
имам огледало под зъбите си
докато храня страховете си и подхранвам
скритите ти кошмари
можеш да се докоснеш за малко
между две притваряния на устните ми
с начинът
по който ме дишаш
те дишам
кратко
крия огледало зад пръстите си
и изписвайки думите
знаеш
че ще си там – от упор
и ще кажеш
този съм
този си – ще отговоря
който можеш да си позволиш да си
чакаш да се огледаш в кожата ми
влажна
от страст и глухо стенание
и да видиш в очите ми сянка
и да кажеш
тъмно е
топло е – ще отговоря
ала виждаш очите си
там.



sowhat

Улики и улици
улицата на дните ми

не притежава нито едно винаги

няма дадености като тротоари и указателна табела
понякога е задънена
друг път прилича на безкраен булевард пълен с любопитни зяпачи
без край

в улицата на дните ми срещите ни са улуци за внезапен дъжд
след който съм незначителна като локва
копнежът ми виси по телеграфните стълбове и кара всички телефони
да дават заето

думите ми са мънички като росата по прозорците
и тихи
толкова толкова тихи сред безкрайната глъчка от хора

в улицата на дните ми
няма да чуеш безмълвните писъци на очите ми
имаш право да ме болиш
до доказване на противното



Емилия Цветкова

Предчувствие


Като в светлинно петолиние
разтегнато на кадифен екран
светкавиците кратки ноти
проблясват тук,намигат там.
Стоя захласнато.Не дишам.
В очакването случване кънти.
Дори и вятърът е стихнал,
във въздуха листенце не трепти.
След само миг е вече друго.
Отвесни падащи черти.
Небето разпилява диаманти.
Усмихвам се.Започва да вали.

Автор:
elineli

Рецепта за отглеждане на тъга


намирате си една мъничка липса




















sowhat

ПЕСНИЧКА ЗА ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА

Недялко Йорданов

И тъй веднъж в една гора
внезапно случай стар събра
под сянката на месец жълт
Червена Шапчица и Вълк.
Напук на всички правила,
той каза и': "Със мен ела!"
И тя повярва на вълкът
и двама тръгнаха на път.
Една звезда им беше знак.
Вървяха те под дъжд и сняг
без дъждобран и без чадър -
тя по-добра, той - по-добър.
Ала един ловец с перо
от приказка на Шарл Перо
изпълни свой служебен дълг,
убивайки добрия вълк.
О, смел ловец, поклон, поклон!
О, пушко, и на теб поклон!
Поклон на точния патрон!
Поклон на строгия закон!
Червена Шапчице, здравей -
недей да плачеш ти, недей!
Къде бе тръгнала, къде?
Той щеше да те изяде.
Но кой ще разбере защо
без шапчица и без палто
тя все тъй броди в оня лес
и търси своя вълк до днес.

Може Би

И аз сломен попитах - и сломен,
най-после чух! То беше, знам, душата,
една вълшебна корда в тишината,
то беше моята душа пред мен,
звучаща тихо: може би...
А слънцето захождаше. В забрава
от страх, попитах - и тогава
аз чух най-тихо: може би.

И аз сломен глава на гръд оборих,
но все прострях към изгрева ръце,
с надежда в безнадеждното сърце,
и като ехо в себе си повторих,
сломен повторих: може би...
А слънцето се беше скрило вече
и нощ зловеща, близо и далече,
со смях понесе: може би.

И аз все чакам! Ето векове
изминаха как гледам в тъмнините.
И аз все чакам! Ето ветрове
до кървав плач ме шибат по очите.
И все повтарям: може би...
Аз чакам слънцето и слънчев блясък,
с очи покрити веч от прах и пясък,
и сляп отдавна! - може би.

П. К. Яворов