Заточеници

От заник-слънце озарени,

алеят морски ширини;

в игра стихийна уморени,

почиват яростни вълни...
И кораба се носи леко
с попътни тихи ветрове,
и чезнете в мъгли далеко
вий, родни брегове

И някога за път обратен
едва ли ще удари час:
вода и суша - необятен,
света ще бъде сън за нас!
А Вардар, Дунав и Марица,
Балкана, Странджа и Пирин
ще греят нам - до гроб зарица
сред споменът един.

Рушители на гнет вековен,
продаде ни предател клет;
служители на дълг синовен,
осъди ни врага заклет..
А можехме, родино свидна,
ний можехме с докраен жар
да водим бой - съдба завидна! -
край твоя свят олтар.

Но корабът, уви, не спира;
все по-далеч и по далеч
лети, отнася ни... Простира
нощта крилото си - и веч
едва се мяркат очертани
на тъмномодър небосклон
замислените великани
на чутният Атон.

И ний през сълзи накипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели,
угаснал взор - за сетен път
простираме ръце в окови
към нашият изгубен рай...

Горчива скръб сърца ни трови. -
Прощавай, роден край!


Пейо Яворов

Моя вяра



НЕ СЕ доверявам на розата
от хартия,
колкото пъти съм я правил
със собствените си ръце.
Нито се доверявам на другата
истинска роза,
щерка на слънцето и зрелостта,
годеницата на вятъра.
На тебе, която никога не те направих,
на тебе, която никога не те направиха,
на тебе се доверявам, чиста
сигурна случайност.

Педро Салинас

Знаеш ли


когато ме остави да си тръгна
усмихнатото на думите ми се напука грозно
начупи ме на парчета
и ме оцъкли в окото на бухал –
да свети в нощта
и да не пуска съня в тишината ми
аз не плаках
нямах ни капка живот
за да тръгне цветът му по скулите
всички видове кактуси ми набодличиха игленика на доверието
и зачакаха своите жертви
заприиждаха хищници разни
надушили плячка в усоя на моята сянка
после бягаха
счупеното умее да стреля
без пропуск
и тогава
тогава нощта ме прегърна в крилото на прилеп
кадифено, но силно
и улавящо повече звуци от черното на съмненията
и потъвах нанякъде
дълго
всъщност се търсех в без_тебие

днес съм силна
достатъчно сила си взех от руините на илюзиите
и озъбеното на дните
затова се усмихвам на думите
а пък те ме обичат




GINKO_PRIM

с реките е така
водата помни
пресъхналите устни на брега си
и ледове
сковали хоризонта
и пълноводия от разтопена (с)нежност
мочурища в чиято застоялост и обездвижване вони
бръмчат комари
и липсва чистотата на прозрачното
което утолява всяка жажда

с реките е така
както и с хората



GINKO_PRIM

Черна чистота


Очите ти се бяха взрели
в очите ми. И върху всичко
разляха чернота...Като жасмин през август,
в дълбоката, безкрайната Севиля,
звездите , заблестели с траурни огньове,
облякоха в алегоричен креп Хиралда.
Сърцето ми внезапно ослепя
от тази сянка! Черните очи, спокойни,
играеха и ласкаво, и дръзко,
и правеха съкровищата на света
да губят всичките си цветове!
Очи, заради вас
сега е черна чистотата!

Хуан-Рамон Хименес

простих ти
нося всички грехове
и ги разпръсвам със замах наоколо
крепи ме само старото небе
не ми остана капка вяра в хората
не ми остана вятър – да плете коси и гриви
умори се кончето
от невъзможност му поникнаха криле

аз ти простих
не ти простиха коленете ми



GINKO_PRIM

Аз съм Гневът!
Моята маска е огънят.
Когато хвърлиш съчки
и полееш с бензин,
драсваш клечката.
Аз горя!
А горенето е
светлина,
топлина
и уют.
Изгорелите клечки
раждат новото.
Да ме простиш
госпожице Прошка.
Твоята маска
е невидимост.
Хвърляш в коша,
мръсни дрехи –
хиляди незаслужени
рани, ножове и обиди...
После бавно ги
влачиш в пералнята
(изпиращата ти душа).
и си казваш
„Убиха ме.
Опетниха душата.
Препарът за чистене.
Ще изпера!”
И петната изчистени
светят в старата дреха.
Мерси. Благодаря
Искам Нова.
Хвърлям всички обиди
като съчки в огъня
Драсквам клечката...

Става топло.
Уютно.
Става светло....

Аз съм Гневът!
Моята маска е огънят.
dumite

Ето ме, Господи - цялата,
изправена,
застанала пред портите
на вечния си дом
и ти чакаш изповедта ми.
Аз нямам сълзи, Господи,
и език нямам,
и думи не ми останаха,
изтръгнати от неверниците,
затова ти нося нож - Режи!
Режи греховете ми!
Режи дългите ми коси,
които пусна като копринени змии
да плетат капани за слабите -
връщам ти ги!
Изрежи очите ми - две ключалки,
през които гледаше
като малко любопитно дете
как течеше кръв по земята
и омразата разяждаше кората й,
и лудостта пируваше с чадата ти -
връщам ти ги!
Режи ръцете ми и нежните им пръсти,
които създаде за любов,
а очакваше да спират бурите
и да изтръгват отровните ти жила,
и да лекуват болките -
връщам ти ги!
Режи краката,
които коленичеха пред предателите,
облечени с кардиналски мантии
и устните, които целунаха
пръстена на Рибаря ,
след като три пъти пъти се отрекоха -
връщам ти ги!
Режи, Господи,
връщам ти всичко, което е твое.
Един единствен грях премълчах -
сърцето си оставих при Хората.





wingstofly

Чуй:

отдавна загубихме истинските думи,
забравихме ги в отминалите хилядолетия,
превърнахме ги в дим на огньове
някъде между първородния човек,
който вярваше, че светкавиците са богове,
а дъждовете са милостиня
и тогава думите бяха само три:

Аз,
Това, което е в мен,
и Това, което е извън мен

но после дойдоха други хора
и думите станаха повече,
и хората ги изричаха,
и тогава светът беше съвършен
с неясните си очертания,
с мечтите в далечните си хоризонти,
с олтарите в стволовете на баобаби,
със свободата в стъпките
и безкрайните прерии,
непроходимите гори,
и небетата, кръстосвани единствено от птици.

Чуй:

сега нямаме думи,
останаха само препинателните знаци,
запетайки с форма на бутилки от кока-кола,
скоби като тлъсти наденици, които цвърчат по скарите,
безкрайност в сметките на психоаналитиците,
тиретата в математическите формули,
с които философите изчисляват смисъла на живота,
а той е толкова естествен-
всички ние сме родени, за да умрем
и няма значение колко е малък промеждутъка,
стига да си спомним думите,
а те са вътре в нас
и са на върха на езика
и са толкова леки за изричане

Дори да се срутят всички фабрики,
Оборите за хора да оживеят и да разкъсат телените си огради,
Барелите с мазут да се взривят,
Робите да разкъсат веригите на вещите
Оглозганите кокали на бунтовниците да вампирясат,
Творбите, извеяни с неон да срежат слънцето със острите си краища,
А слепите да поведат армади срещу блясъка на уличните лампи,

Изречи ги,
смисълът е в теб,
само кажи думите -
протегни ръка на падналия,
покажи пътя на заблудения,
дай последния си залък на гладния
смисълът извира от теб
и прелива като в скачени съдове,
и така побеждаваш смъртта.
Думите тежат като камък, когато дават,
и се търкалят от върха в теб, надолу,
докъдето стига погледът ти и докъдето не стига
и повличат доброта като каменна лавина.
Изречи ги.

Чуй,

не ни трябват много думи
не ни трябват думи като бетон, бомба, атомна енергетика,
найлонови чорапи или венчални халки.
Само ме пусни по ръбовете на очите си,
ще се спусна по речните камъни в ирисите ти,
надолу, ще излея Думите с водопадите
в бавните води на Нил
и ще напояваме пустините,
и ще никне пшеница
и бедните ще запалят пещите,
и ще пекат черните самуни
на Добротата
и ще ги раздават нататък.


Чуй ме,
Чуй:

Малко думи трябват, да сме хора!
Малко думи трябват за обичане!





wingstofly