Идвай в съня ми,
моя близка далечност,
докосвай ме с восъчни пръсти,
подари ми дълбокото болно
на твойта сърдечност,
ще поделим това помежду си.
И когато усетиш слабост в крилата си,
уморен от жестоките бури,
приземи се, довери ми душата си,
ще приседна до теб,
и ще чакам… докато се събудиш.

Вълшебство направи-
тъгата претвори във песен,
скрий дълбоко отровните стрели,
приеми лека, скрит в зелената плесен.
Пей, моя тъжна и нежна китара,
за вятъра, който обича твоите струни,
за свободата пей!
И стягай отново катуна
на път към новия кей,
където ще се сгушиш за малко,
и излекувала белите врани в сърцето си,
ще излееш тъгата в безкрайността
на морето ми.

а аз ще те прегърна
просто... с нежност

подарени усмивки...
макове алени,
широта в тюркоаз,
мекотата атлазена
и късче кървящо сърце,
избродирало твоето име...
дете!
не поглежай към минало.
лице!
подмини всяко зримо
криле!
разперете се облаци
море!
покажи ми провлака...

Късче кървящо сърце,
избродирало твоето име

в скрижалите на съдбата.

Не тъгувай, море!

Мекотата на топлите устни

ще завие нозете ти

с пламък.

И ще свети по-силно

гласа ми.

Но бе оставила усмивка,
скрита в робата на спомена,
която се измъкна мълчаливо
и озари лицето с домино.
Стана чудо. Маската се свлече,
разтопена от тихо лъчезарие,
очите грейнаха. Човече!
Случайност казваш...

едва ли е...

Танцуващи демони...
днес кръвта ми ухае на люляк,
ще бродирам цветя в теменужено,
върху сърцето, което
отказва да бъде ненужно.
Ще танцувам с вас, демони,
докато съвсем отмаляла
се предам на умората-чуждата
и цялата почна да светя
като свещ, секунди преди
изгрева укротен и послушен.

мънички рози
по ръцете разцъфнали,
ухаят на болка,
малки, преходни стръкове
кой така ви ориса?
да сте обичани само по цвят,
но не и по тръни?
да ви презира големия свят,
когато в капчици кръв
му напомняте, че е безумен?
Малки, крехки, красиви цветя,
не тъжете!
някой, някъде ви обича такива-
с бодлите и с цветовете ви,
някоя силна и нежна ръка
с кръвта си ще слее световете ви.

"Има една легенда за птичката , която пее само веднъж в живота си , но по - сладко от всяко друго земно създание. Още щом напусне гнездото си , тя дири трънлив храст и няма покой , докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки , притискайси гръд към най - дългия им и остър шип ,за да умре , извисена над своята агония, надпяла и чучулигата , и славея . Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят притихва заслушан и дори бог на небето се усмихва. защото най - хубавото се добива само с цената на голяма болка... "




Колин Макълоу "Птиците умират сами"