Обичам "Славеят и розата" на Оскар Уайлд, Албе

Да ме опива любовта ти
като младо вино,
да влиза нощем в съня ти
бяла самодива.
Да танцуваме двамата
валса на времето,
онемели, забравили
на живота си бремето.

Понесла песента си в ръцете
заравям краката си в жар,
но не петите, гори ми сърцето,
поднасям своя любовен дар.

Танцувам за теб по жаравата,
която за кратко наричам "живот",
искам малко-заведи ме в забравата,
завали над мен, моя тъжна любов

Завали над мен, моя тъжна любов
като сребърни капчици

по стъклото на залеза

разкажи за горещия спомен

на разплакан живот.
И не тръгвай.

До живот!
без право на замяна!
осъдена съм... да обичам-
нощем Луната ме къпе в сребърна пяна,
денем към слънцето тичам.
С крака изранени на живота от тръните,
измръзнали пръсти, носещи кръста-
напред и нагоре по "виа долороса",
сред тълпата крещяща,
полугола и боса
пристъпвам миг подир миг
към мечтата си.
А болката...
тя ми стана първи приятел.

Танцът на водата

По прашния път на водата
унесено се стичам -
гребен на малка вълна
песенно обичащ.
Не знаеш...
И водата я боли,
когато ден след ден целува
белите, тъжни скали,
а изглежда тъй игрива,
палуваща...
Искри са водните пръски,
заглаждащи камъка,
страст са... и сълзи
понякога радостни,
друг път горест задъхана
в тях оставя следи,
а водата танцува,
не спира...
заслушай се! Чуваш ли? Тя мълви:
"Ето ме идвам при теб,
моя обич. И...нека боли!"

Вали...
по прозореца се стичат цветовете
на нечии тъй далечни и така близки сълзи
опитвам се в шепи да ги събера,
в слънчева песен да ги заплета,
да я чуят всички...
и ти!
Погледни ме!!!
Със сърцето си ме погледни,
не ме гледай с очи, те лъжат,
а от лъжата боли...

В дъното шир - приканваща,
чакаща развратница
разтворила широко бедрата си...
Не. Не е за мен тази пропаст,
пропита с безумие и страх.
Няма принцеси там
остана купчинка грах...
На мен ми дай вятърни мелници,
палитра и водни бои,
да оцветявам безличните делници
тогава забравям колко боли.

Мисля за теб...
Мина цяла вечност
в мисли разпилени,
като пилци непослушни,
знамена от вятър разлюлени,
като сенки, потъващи в мрака,
редуват се дъждовете... после суша.
Отдавна забравих да чакам,
не обичам кварталните спирки,
прегърнала своите мисли,
не спирам да крача... и крача
по хорските сбирки,
тук-там спирам само за малко-
да чуя гласът на китарата,
да нахраня гладно лиричие,
а сутрин си тръгвам с омарата
и мисълта, че обичам
... че те обичам!