Огънят, чийто език
рани дълбае по мене.

Огънят в сладкия дъх,

познал на кръвта ми

предела...

Огънят -сляпо желание

да си мой.

Благодаря ти от сърце Алба!:roseforyou:
Точно в десятката!!!

Питам Тишината:"Какво е Любовта?"
Тя ми отговаря:"Сбъдната мечта"
Самотата се намесва:"Затворена врата е."
Тъгата я подкрепя:"Пролятата сълза е."
Включва се в спора нейната сестра:
"Тя е ярко слънце"-казва радоста
Прекъсва я лъжата:"Има две лица!"
Истината скача"Горда и добра!"
"Всичките сте прави!"-заявява Мъдроста
"Тя е буен огън,падаща звезда,
нежната симфония,бурята в ноща.
Тя е Тишина,Радост и Тъга,
често е Самотна,Истина...Лъжа.
Някъде в сърцето ражда се с надежда
има я в усмивка или в поглед
нежен-бисерна сълза...
Живота мили мои-това е Любовта!

Непознатият


Остави ме! И бягай.

Далече от пръстите ми ,

които бавно разговарят

с настръхналата ти кожа.

От залите на дъха ми,

с който напивам

красивите ти очи.

Толкова е гола душата ми,

че студената броня разрязва

дори и насън

неловкото ни мълчание.

Горещи са мечтите ти за мен.

И устните, които те следват.

Бягай ! И не се обръщай!

Смъртта се усмихва

на прага ми.

Защото забравих да слушам мечтите си.

Познаваш ли странното чувство -
сякаш си ничий и никъде
в ден излишно измислен
покълнал от сън безличен...
Приклещен от чужди илюзии,
изгубен в поредните грешки
в анимация смешна, привързан
за релси - без веригите тежки
Използваш ли тихата лудост
в строежа от каменни спомени?
Завършен... ровиш ли с пръсти
в сълзите - болка докосват ли?
С мисъл рисуваш ли име
в петното черно отсреща,
шепнеш ли с вятъра,
минал в съня ти нощеска?
Познаваш ли себе си
в думите, значи познаваш и мен...
Заровихме заедно чумите -
сега да изровиме песен.
За теб!

Есенна нощ в бяло


Танцувах боса в призрачната вечер.

Листата шепнеха пастелните си тайни.

Във бяло, с лилии в косите -

на здрача годеница леко стъпвах.

В жаравата от прекипели спомени

от лепнещата есенна палитра

изплетох ризите за отлетелите си братя

и влязох в пещерата на мълчанието си.

По роклята ми рани разцъфтяха

като целувки на обречен влюбен

огньове лумваха и се топяха

по тръпнещите ни тела притихнали.

Крилата на дърветата се ронеха,

блестяха перлите им в котешки усмивки

и бледите ми устни с лунна нежност

измиваха годините от твойте пръсти.

До плАстиката в синята постеля

угасваше уханна кехлибарна роза

като дъждовна есенна импресия

родена в саксофона на съня ни.

прекрасни сте

Къде тръгна приятелю...
без да кажеш "довиждане",

без да стиснеш ръката ми..

само миг....и отиде си.



Къде тръгна приятелю...

вземаш всяка усмивка

и изтръгваш душата ми!

Остават болка и писък!



Вече тръгна приятелю...

Нека Бог те прости...

Ще те нося в душата си

Там...пак ще се срещнем..

Амин!