Патриотични и социални

samvoin · Нед Окт 11, 2009 3:00 am

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА

Иван Вазов

11 август 1877

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

Жидов гроб

/еврейски гроб/

Иван Вазов

Издайство, измяна позорна
пропусна врага в крепостта
и Царевец як след упорна
отбрана потъна в кръвта

Бранители храбри паднаха
под турския кръвнишки нож,
палатите царски пламнаха,
огряха зловещата нощ.

На утрешний ден пред пашата
евреин се мръсен яви
целуна му робски полата
и с вид горделив заяви:

Преславний войводо, сполучих
услуга да сторя на вас.
Аз портата таз нощ отключих
и Царевец в твоя е власт

Паша милостиви: награда,
А, ти ли бе хитрия жид?
Велика награда се пада
на подвига твой бележит.

Избягаха гадове смрадни,
остана издайника сам.
Затрупан с камъни хладни,
с храчки,проклятия и срам.

Дизраели

"В Бългаpия клане и сеч! -

вестяват някои газети,

но аз ви давам честна pеч,

че тyй са клевети, навети:

отдавна ние знаем веч

жypналите какво са цвете.

Лъжа е чиста, yж че там

секат наpода без пощада,

че от тpи месеца насам

май много от ножа пада!

От Елиота1 точно знам:

въз Поpтата е тyй набяда!

Не кpия тyк, че има (ах!)

и две-тpи села изгоpяли,

но тypци да бедим е гpях,

че тyй да стоpят са желали:

знам точно, че огъня в тях

сами са бълrаpте тypяли!

А за жените? Може, да...

към тях са слаби османлийте;

но и жypналите всегда

дъpжат за капитал лъжите

и тез безбpой моми, деца

в колоните им са yбити!"

Тъй нагло лоpдът с хладен вид

министерската pеч си каза -

и тих, циничен, звеpовит,

блъвна си стpашната омpаза

към нас и лъжейки без стид,

очите на света замаза.

Но, о, афpонт! На тyй пpотест

от хиляди места се дава

и после таз гpъмовна вест

лъжлив пpед цял свят лоpдът става.

О, Английо, защо ли днес

бездyшен жид те yпpавлява?

1876, авгyст

1 - Английски посланик в Цариград през 1876 г.

http://bgsviat.narod.ru/jew_devil.gif

Юноша

Христо Смирненски

Аз не зная защо съм на тоз свят роден,

не попитах защо ще умра,

тук дойдох запленен и от сивия ден,

и от цветната майска зора.

Поздравих пролетта, поздравих младостта

и възторжен разтворих очи,

за да срещна Живота по друм от цветя

в колесница от лунни лъчи.

Но не пролет и химн покрай мен позвъни,

не поръси ме ябълков цвят:

пред раззинали бездни до черни стени

окова ме злодей непознат.

И през облаци злоба и демонска стръв

черна сянка съзрях да пълзи —

златолюспест гигант се изправи сред кръв,

сред морета от кръв и сълзи.

В полумрака видях изтерзани лица,

вред зачух плачове като в сън

и жестока закана на гневни сърца

се преплете с оковния звън.

Аз познах свойте братя във робски керван,

угнетени от Златний телец;

и човешкия Дух — обруган, окован,

аз го зърнах под трънен венец.

И настръхнал от мрака на тази земя,

закопнях, запламтях и зова:

— Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!

Загърмете, железни слова!

Нека пламне земята за пир непознат,

нека гръм да трещи, да руши!

Барикаден пожар върху робския свят!

Ураган, ураган от души!...

И тогава — залюбен в тълпите, пленен

от лъчите на нова зора, —

без да питам защо съм на тоз свят роден,

аз ще знам за какво да умра.

"Работнически вестник", 2 септември 1922

БРАТЧЕТАТА НА ГАВРОШ

Христо Смирненски

Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!

Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.

Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвред
и ето ги: стоят на ъгъла,
с прихлупен до очи каскет.

Какво им даваш от разкоша си
ти - толкоз щедър към едни,
а към бездомните Гаврошовци
жесток от ранни младини?

Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави,
и колко мъка се чете!

Но тръгват си те пак одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща...

Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят.

Откровение

Сънувам подвизите на деди,
как страшно ханът меча си побива.
Как азбуката тука се реди
и как край Ахелой кръвта попива.

Как сам издъхва Самуил
сред слепи войни - войни върволица.
И как със кука тегли Калоян
след коня си надменен рицар.

Сънувам как на Орлово гнездо
и мъртвите за свобода умират.
Във пламъци е бащиният дом
и ядното "Хоро" на Страшимиров.

Но тук сега пред мен и наяве
Марица придошла е пак тревожна.
Не спя, Родино, щом ме позовеш,
главата си за теб ще сложа.

И паднал в гроб без име и без кръст,
в треви и бурени - вместо камбана.
Ще съм щастлив да стана родна пръст,
една отломка малка от Балкана.

Сънувам как бездарните дула
прицелват се в стиха и на Вапцаров.
Със дупки от куршум върху чела,
спасилите от смърт, Българио!

И паднал в гроб без име и без кръст,
в треви и бурени - вместо камбана.
Ще съм щастлив да стана родна пръст,
една отломка малка от Балкана.

* * *

Текст: Цветан Начев
Музика: проф. Найден Андреев

http://www.balkanyt.hit.bg/

ПА ШТА СИ ТИ?
Иван Вазов

Па шта си ти? - такъв въпрос задава
във твоя дом безочлив чужденец.
Па шта си ти? - с такваз псувня смущава
душата ти некакен пришълец;

Па шта си ти? - туй питане навред -
при Дрин, при Шар, при Вардар, Преспа драга
о, бъларино, сърбин ти полага
и чака с начумерен лик ответ.

Но ти пази се, прав ответ не давай.
Кажи се португалец кюрд, сириец,
лапонец, негър, циганин, индиец -
но българин се само не признавай.

Че тоз грях смъртен прошка там не знай:
влече позор, побой затвор, изгнанье -
невидени при прежните тирани.
Скрий, че си българин в най-българския край;

че си потомък Самуилов, на Атонский
Паисий внук; скрий на коя си майка син,
на кой язик пей мътний Вардар, синий Дрин,
и езерата и горите македонски!

Не споменувай Лозеград,
Люлебургас, ни Булаир ужасни:
ти би разбудил подозрения опасни,
че на героите техни може да си брат.

Мълчи! А вместо тебе всеки дол, пътека,
дъбрава, езеро, река, рид, планина
ще викат с глас през всички времена:
"Тук българи са, българи от памтивека!"

Април, 1913 г.

БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК

Иван Вазов

Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.

Пловдив, 1883

Написано в ответ на единодушните почти тогава твърдения за грубост и немузикалност на нашия език, твърдения, давани от чужденците, като пишеха за нова България, в това число и русите. В хармония с тях повтаряха това и самите българи! (Б.а.)

ПЕСЕН ЗА ВЛАДО ЧЕРНОЗЕМСКИ

Какво е чудо, чудо станало
во града Марселия
Там са навлезли автономисти
и братя усташи.

Тръгнал ми кралят со парахода
от града Дубровник,
и ми зацепил по море широко
за града Марселия.

Там го посрещнал министер
Барту со генералите.
Те се собрали союз да прават
против Македония.

Народ се сбира, тълпа голема
и вика: „Живио!" А от тълпата
глас се провиква:
„Смърт на тиранина!"

Това ми беше Владо Черноземски
от Македония.
Той се затича към автомобила
со пистолет в ръка.

Крал Александър
подло се моли
и на Владо говори:
„Аман бре, Владо,
не мой бре, Владо,
мене да ме убиваш!"

Владо на краля гордо отговаря:
„Чуй бре, тиранино,
мене ме изпрати
Ванчо Михайлов
да изпълна присъдата.
Я стани, стани,
шумадийско куче,
тебе ке те утепам."

Пистолетьт грьмна,
кралот се обърна
Да живее Македония!
Нека се знае, знае и помни
по цела Европа, че македонец
робство не търпи.
Смърт на тираните!

Патриотични и социални

Кой е на линия