К А Р Д И О


Да се събудиш призори
и да не ти достига въздух,
да осъзнаеш,
че животът си отива
с една нелепа мисъл
за нещо незначително и тривиално,
което не си успял да свършиш вчера...

А после –
натрапчива сирена на линейка...
забързани сестри...
угрижени очи на лекар с маска на лицето...
внезапна лека болка в слабините
и приглушения му глас: „Това е всичко”...
и как ти става безразлично...

А след това...
Отново дишаш
и спареният въздух в болничната стая
е толкова... прекрасно сладък...
Системата, забучена в ръката
е толкова... приятна и интимно близка...
Мониторът отдясно на леглото
писукайки отмерва пулса ти
показва ти, че още си на този свят,
че още си в играта...
И вече можеш да се върнеш
дори към тъпата нелепа мисъл
за недовършеното вчера,
че има време и това да сториш,
когато се завърнеш у дома...

Да се събудиш призори...

Много писимистично но е добро