РЕКАТА НА ВРЕМЕТО


Седеше на брега на реката, а голите й крака, спуснати в ледените води, изглеждаха призрачни. Тя не забелязваше, че бързеите изсмукват розовото на кожата и го отнасят надолу на топли потоци. Беше вперила напрегнат поглед нагоре, срещу течението. Чакаше го... Всяка нощ...

*

Топло, много топло, истински човешки грил. Ако на някого се наложеше да излезе в такъв лепкав ден, гледаше да го върши вечер. През деня основната задача на всеки си оставаше да пази биологичния процесор в черепната си кутия от прегряване. Цъкане на копчета – това правеха хората в светлата пеш на деня - трескаво натискаха снежинките в дистанционните на климатиците.
Пола мразеше жегата. Смяташе, че я изсушава, сбръчква, състарява... Но имаше нещо по-лошо от нея. Разбираше, че свиква необратимо с омоталата я като паяжина самота. Чувстваше я все повече като ушита специално за нея дреха - удобна, почти като втора кожа.
Едва дочака вечерта. Облече най-малката рокля, която намери в гардероба... Високи, тънки токове. Коса, която галеше гърба й на едри медни спирали. Червило. Достатъчни оръжия, за да ампутират паяжинената самота, сраснала се с устните, ръцете, краката й... С всичко.
- А! Кучето! – сепна се тя на прага и с досада се повлече обратно. Беше забравила, че не е излизало от сутринта. Гледаше я предано. Чакаше я с каишка в уста, пристъпвайки нервно от крак на крак.
- Добре, добре – Пола дръпна ядно нашийника и трескаво го нахлузи на шията на горкото псе. – Сега и с теб трябва да се бавя, вместо... – вбесено подвикна червенокосата на нещастното животно, което само искаше да се изпикае навън, за да не си го отнесе.
Вечерта беше блестяща! Около Пола се движеха разни хора, лъскави, изпотени, но готови да живеят. Тя бързаше по кучешката алея. Искаше да прибере „ангажимента” и да се присъедини към другите.
Тогава го видя. Вървеше висок, леко вдървен точно срещу нея и... спря. Пола също. Не помръдваха. Той не знаеше защо. Тя обаче стоеше заради погледа. Ледът му светеше в нажежения мрак познато, охлаждаше приятно и тя жадно поглъщаше синята му студенина. И се консервираше, опъваше, спираше времето и старостта.
- Здрасти, Пола. – каза шепнешком той и дъхът му леко близна власинките по лицето й.
- Кой си? – с престорена изненада прошепна тя. – Не те познавам!
Той се смути – ами да, не се бяха виждали никога. Поне не на живо. Само дето я сънуваше всяка нощ до безумната, страховита Река. Заекна, докато се опитваше да даде смислен отговор. Не можа – само ръкомахаше. „Банално, – помисли си Пола и погледна с досада нагоре – той е още момче, което е чуло кой знае какво и откъде за мен... Ще видим докъде ще я докараме. Дано си заслужава чакането... Толкова нощи...” И тя продължи напред, сигурна, че ще я последват. Е, за кучето не беше особено убедена – беше истинско диване и единственото мъжко същество, което не й се подчиняваше.
Тръгнаха. Вървяха без цел по улиците, провираха се между сградите, пресичаха кварталните градини, треволяците ги боцкаха. А те говореха. Смееха се. Изненадваха се, по-скоро той, на съвпаденията между тях, на еднаквостите, едновременностите, на казаните и помислени в един и същи миг неща... Дали пък не му четяха мислите?
Имаше само едно нещо, което разваляше милозливата картина на влюбеност – двамата не се докосваха. Дори случайно. Пазеха се с особено усърдие един от друг. Беше заради промъкващото се подозрение, че допирът ще ги блъсне във водите на Реката и нямаше да има път назад – само надолу по течението.
Разделиха се без обещания за друга среща, но въпреки това се видяха на следващата вечер. И на по-следващата. И след това. Червенокосата не бързаше, не искаше да го притиска, защото винаги се страхуваха от Реката. Беше подсъзнателно, като леко процеждане на генетично заложен ужас.
Времето минаваше. Пола усещаше как жадните му нокти дращят неумолимо лицето, шията й, как тялото й се пълни с него и натежава. Нямаше за кога да отлага... Ледът в очите му вече не беше достатъчен. „Тази нощ!” – реши тя и грижливо подбра всичко. Падналата презрамка викаше ръцете му, а парфюма притегляше устните и обещаваше. Първо го докосна с огнените си коси. Той почувства допира, като сблъсък с гигантско електрическо поле, но после реши, че му харесва. Протегна ръка, за да усети отново електрическите й коси, да свали и другата презрамка, да махне роклята... Устните му бяха толкова сухи и сами се доближиха до влажния й език, мокър от водите на Реката.
Дори не разбра как се озоваха във водите й. Той пиеше жадно от нейното време. Това забързваше неумолимо неговото, смучеше го и й даваше младост. Изведнъж неговото течение го подхвана и го затегли надолу, а нейното се забави и потече на обратно... Той изпусна ръката й, която ставаше все по-млада, а неговата все по-състарена. За последен път я видя като малка точка далече зад себе си, докато Реката го тласкаше все по-бързо напред към старостта.

*

Отново беше нощ и тя седеше на брега на Реката на времето, с крака спуснати във водата. Както го правеше повече от триста години. Течението отнасяше розовото от кожата й, но червенокосата знаеше – той ще дойде и ще й я върне. Чакаше Следващия.





ANNNA

"Рано или късно ще ви излъжат. Може да е в началото на вашата връзка. По средата. Или в нейния край. И тогава няма много неща за правене - или ще си тръгнете, или ще забравите, или най-вероятното - ще започнете също да лъжете. "

СЪБИРАНЕ НА ЗЪРНА НАР

Ще

ти позволя да ме променяш, ще ти позволя да ме редактираш, ще ти позволя да ме нарисуваш в снега, да сложиш в косата ми неуспелите да пожълтеят листа, щипка, канела и конски кестени.

Ще ти позволя да ме държиш, да ме гледаш, да ме лъжеш, да ми изпееш песен, да ми разкажеш приказка, да ме сложиш в ъгъла на мястото на умрелия бенджамин.


Ще ти позволя да ме вървиш, ще ти позволя да ме връщаш, ще ти позволя да ме сънуваш, стъпка по стъпка , ще ти позволя да ме валиш, после да ме намериш като пътека, която се крие


Ще ти позволя да ме разказваш, да ме мълчиш, да ме носиш, да ме разрушаваш дума по дума, да ме превръщаш в белег, в длан, в трева, в дървен парапет, който е събрал спомените за много и различни ръце, но не помни, кога е създаден.


Ще ти позволя да ме търсиш, да ме откриваш, да ме прескочиш като вода, да ме пиеш, да ме носиш в шепи, ще ти позволя да си жаден, да си топъл, да си горещ, да ме изгориш като август под дюните, които никога не са приютявали тела.

Ще ти позволя да ме имаш, ще ти позволя да ме познаваш, ще ти позволя да ме хвърлиш като скъсани ръкавици напролет, когато слънцето топли ръцете ти и топи снегове.

Ще ти позволя да ме подправяш, да ме разбъркваш, да ме киснеш в марина от босилек, масло и розмарин, да ме изяждаш и да ме повръщаш.

Ще ти позволя да си бил, ще ти позволя да ме нямаш, ще съм детелината под босото на душата ти, ще съм шепата сняг във врата ти и дъждовна ламарина. Привечер само

Ще ти позволя да ме държиш, ще ти позволя да ме пускаш, ще съм шепата ти пълна с вятър, ще съм слънцето над дъждовните облаци, ще съм всичко онова, което още не знаеш, че ти е нужно, ще съм на една ръка разстояние, ще съм хиляди мили по източния бряг, ще съм призрачно пълнолуние и гладко езеро призори

Мога

Но когато искам да си най –тихото на мълчанието, ми запей
Може да не знаеш думите на текста или мелодията , но не е важно това
Мълчи, когато се давя в порои от думи и ме прегръщай, когато казвам – знам, че не обичаш такива неща

Не ми купувай цветя и парфюми, нарисувай възглавница и ми подари само един сън

Когато ти кажа, че мия прозорци ми купи кутия с целувки, за да ги изхвърля през тях и да ти кажа, че не са сладки колкото твоите

Наречи недели всичките ни четвъртъци, въпреки че знам,
Аз не съм алфата и омегата на живота ти

Някога, когато събера всички зрънца на нара и ги пръсна под леглото ни
Ще се събудя цялата в рани
И ще излъжа, че не боли

Ще ти позволя да ме обичаш, ще ти позволя да си идеш, ще ти позволя да ме нараниш, ще ти позволя да забравиш
Ще ти подаря нищото, което нямаме, но други хора цял живот го търсят и му измислят имена...

После ще се съмне.








Емилия Цветкова

СКЪП ГОСТ


Тази седмица имах скъп гост. Беше премръзнал навън от студените ветрове и носа му беше зачервен и подут. Носеше голям протрит цилиндър и палто на карета.
Толкова много трепереше пред вратата ми, че нямаше как да не го пусна в моята къщичка. Настани се удобно но малко плахо и едва едва напомняше за себе си в първите дни. Нарекох го господин Грипов - странно ми приличаше на някой от предишно боледуване. Отказваше храна, пиеше само чиста вода и обичаше лимони. Излежаваше се на топличко дни наред и дори слушаше музика. Предпочиташе пиано, някак странно притихваше под звука на акордите. Веднъж дори се надигна и затанцува. Не можех да го накарам да пие лекарствата, които личният ми лекар предписа. Не обичал горчиво, нито твърдо. Изпитваше ужас и от голямата игла на госпожа Спринцовка, която, влюбена в него, години наред го преследвала с имунизиращата своя любов. Как е странно, че дори любовта понякога плаши.
И, знаеш ли, у дома му хареса. Дори мислеше да се настани завинаги при мен, но както всеки от неговото семейство, знаеше, че човешките къщички са несигурни. И вчера се застяга за път. Не можех да го изпратя с празни ръце, толкова дълго ми беше другарче. Изрових от сандъка на баба ми шарена бохча. Грижливо сгънах в нея всички свои страхове, положих и съмненията си. Натъпках борбата, покрих отгоре със силата... получи се един хубав подарък. Той гледаше и се смееше с глас от радост - никой до сега не го бе изпровождал с дарове. Зарекох му да се върне пак, ако измръзне. Аз нямах нужда от нещата, които му подарих. И той обеща. Щеше да заръча и на всички останали премръзнали родственици да искат подаръци на изпроводяк, защото хората имали много за даване. Отчаяние, неверие, ужас или паника - все непригодни нам, а нужни за болестите. И така се разделихме с него, с прегръдки и добропожелания.
Болестите са онова от нас самите, което ни избавя от излишности - трябва да ги обичаме. Ако те навестят не се страхувай, дай им всичко, което ти пречи. И ще си заминат доволни.
Няма неизлечими болести, има неизлечими страхове.







Миглена Гювенал

ОТРАЖЕНИЕ


Щастието е въздух,
напоен с антисептични затворени кутийки – заряди, галещи влечението ми към клоунада.
Писъците на черния цвят са зад границата на лилавите мигли, страхливо изливащи отрова към всяка усмихната мелодия.
Краткостта е присъща на малките квадрати,танцуващо свличащи се в бездната на всекидневния кратер. До тях секундите куцат в такт, плавно се спускат и пукат сапунено.
За протегнатите ми шепи мимолетността е измерима с пукот. И щастието се изсипва, изтрива искрящия поглед
и засивява. Тежи страха, преборил иронично светлината.
Нищо, че съм облечена в най-веселия ми циркаджийски костюм! Това не пречи сеизмолозите, размахвайки пръст, да ми напомнят как са предизвестили трусовете след сапунените протуберанси на щастието.
Фанфарите замряха, и среброто ми идва в повече!
TIMON

Рубиненият Сид /летецът/




Истината е винаги близо до лъжата. Ако лъжата е на една крачка от истината, то аз си мисля, че истината не се опитва да се отдалечи от нея, защото това й харесва.
Харесва й да е рубинена на цвят, с метален привкус.
Летецът беше готов за поредния полет. Обичаше си професията, защото около него имаше винаги хубави жени. Е, напоследък нещо не ги подбираха по красота, но от четири една хващаше поглед. И това му стигаше. Ръцете му бяха заети непрекъснато, устата му не спираше да бръщолеви, а те се кискаха на неговият тъп, просташки и безвкусен хумор. Разказваше само мръсни вицове и сам се очудваше на духовитостта си. Много “умен” беше, особено на тема вицове за стюардеси.
Тръгна към самолета, а до него, както винаги, крачеха поредните дълги бедра. Никога не помнеше лицата им, но оценяваше хубав глезен и дълго бедро. За гърди, талия и ханш не мислеше. За него важеше изразът от един филм” И една шепа е достатъчна, ако са две Бог е бил милостив” .Седна в кабината и се приготви. “Дълъг бедър -1” му донесе сводката за пасажерите и любимото лате с много малко захар. След дългите бедра, кафето беше на второ място. Приготвяха му го със специален инстант, който той лично си купуваше от един специализиран магазин за кафе в Индийския квартал. Сам го откри. Вкусът му беше тръпчив, а при отпиване аромата беше особено силен, след преглъщане се усещаше като галене по небцето. С всяка глътка потръпваше от удоволствие. Всяка глътка като токов удар. Всичко това съчетано с пилотиране му даваше удоволствието от живота. Вярно беше, че всичко това гребеше с пълни шепи и не спазваше дозировки. Всичко в максимално количество - полети, бедра и кафе. Все едно членуваше в клуб” Адреналин”, без да плаща членски внос. И никога не мислеше за нещо лошо, напротив - беше отчайващ оптимист. Сякаш животът нямаше никога да свърши. Трите блага го правеха щастливец и кръвта му вреше.
След 20 минути трябваше да излетят в посока Близкия изток, затова се наслаждаваше на кафето. Първата глътка го обля с ароматните си черни нюанси и танцуваше по небцето му ориенталския си танц. Затвори очи и се облегна назад, за да изпита вълната от удоволствие. Втората глътка, придружена с изпиващ поглед към “Дълъг бедър-2 “му донесе стрелкаща болка в лявото слепоочие, но не й обърна внимание. След това изпусна чашата, не чувстваше ръката си. Пред очите му всичко стана червено. Рубиненочервено.Полетът беше отложен.





timon

МАЛКА МРЪСНА ТАЙНА

18+

I`ve played that game a million times and see the signs
I`ve played the game from A to Z, I`ve lost a million times*

Беше чувал, че средностатистическият мъж мисли за секс на всеки 15 секунди. Стефан напълно вярваше в това. Самият той беше потвърждение на това правило – поне отчасти, защото не мислеше съвсем точно за секс.

Централният климатик се беше развалил и докато чакаха техниците да дойдат и да го поправят, всички врати и прозорци в офиса зееха широко отворени. Не се дишаше. Въпреки неудобството, което му създаваше жегата, Стефан не беше недоволен. Така към него се разкриваше чудна гледка към другия край на помещението.

Катя говореше по телефона. Беше небрежно протегнала напред десния си крак и той се подаваше под бюрото. Беше обута в елегантни сиви сандали на средно висок ток. Ноктите й бяха лакирани в цвят с нежен прасковен оттенък. Тя не носеше чорапи в горещия юлски ден, но крачето й изглеждаше лъскаво на падащата от прозореца светлина.

Какви чудни глезени имаше Катя само! Тънки, изящни, създадени от Бога само за целуване. Другите мъже се възбуждаха като гледаха голи снимки на млади момичета с големи цици, но за Стефан нямаше нищо по-изкусително на света от женско ходило в обувка във висок иглен ток.

Все още с мобилния в ръка, Катя стана от стола си и направи няколко крачки пред бюрото. Носеше прилепнала сива рокля до коляното. Без ръкави, с цип. Погледът на Стефан се плъзна по елегантната й фигура. Дупето й беше стегнато и добре оформено. След две раждания коремът на Катя беше съвсем плосък, а гърдичките й – облички и твърди като две малки ябълчици. Големи колкото да паснат в мъжка шепа… Стефан нервно облиза устни. Радваше се, че в този момент Катя е на крака, а той - седнал, защото ако беше обратното, щеше да има сериозен проблем!

Катя приключи с разговора по телефона. Седна отново и сложи ръце на облегалките. Крачето й вече не се виждаше под бюрото. Стефан в миг си представи, че вместо в офиса на въртящия се стол, Катя седи в тронна зала на своя престол, а той е проснат ничком пред нея. Тя вдига нежната си, властна ръка и му дава разрешение да я докосне. С благоговение Стефан поема лъскавото й краче и го гледа в захлас. Бавно, много бавно сваля изящната й сива обувка и тя пада с глух звук на земята. С изкусни пръсти младият мъж започва да разтрива малкото ходило. Знае той, знае каква тежест понасят нежните женски крака обути в елегантни обувки на висок ток. Знае каква радост доставя на притежателката им да бъдат масажирани, особено в онази част между връхчетата на пръстите и свода. Катя въздъхва доволно и затваря очи. Цялото й телце се отпуска. Изящните й, дълги устни се извиват в едва забележима усмивка. Той целува ходилото. Полага целувка на всяко едно от малките пръстчета. Стефан не спира, движи се нагоре към глезена, към прасеца, към коляното. Пъха глава под роклята и обсипва с нежни целувки вътрешната част на бедрото й, продължава нагоре, към мястото, където то се съединява с другото… от устните й се откъсва стон на наслада… Желанието напира в него, побърква го!

Желаеше я, но не фантазираше за секс с нея. Това му се струваше някак грешно, пошло. Катя беше щастливо омъжена. Беше виждал съпруга й, бащата на двете й момченца, само три пъти. Първият път дойде в офиса да я вземе за вечеря. Беше с една глава по-висок от Стефан, спортен тип с големи сини очи. Катя се беше наконтила с дълга черна рокля и мрежести чорапи. Представи съпруга си на колегите. Стефан се изчерви, протегна ръка, изломоти “приятно ми е” и се върна на бюрото си, където тайничко го гледаше със завист и злоба. Представяше си как двамата ще отидат в шикозен ресторант в центъра, ще вечерят насаме и ще изпият бутилка червено вино. Мислеше си как на път за колата той ще я докосне по дупето, а тя ще му се усмихне обещаващо. В ума си ги виждаше да се прибират у дома си, да влизат в общата си спалня. Как той сваля ципа на Катя. Как тя ляга по гръб и нетърпеливо разтваря бедра. Как изражението й се променя от очакване в наслада. Как...

Следващите пъти когато съпругът й дойде в офиса, Стефан бързо си намери работа на долния етаж и го мярна само от разстояние.

Катя отново говореше по телефона. Спореше. Стефан не чуваше какво точно казва тя, но тонът познаваше добре. Строг, делови. Гласът й – плътен и същевременно много женствен. Катя говореше някак гладко и плавно, без да се запъва, без “ами”, “ъъъ” и тем подобни. Използваше често думите, “искам” и “ще”. В техния труден бизнес, натоварен с много отговорности и доминиран от мъже, жените най-често си проправяха път напред по “втория начин”. Затова на онези, които видеха Катя в гръб, можеше да им мине през ума, че е получила назначението си чрез ен на брой секс услуги за изпълнителния директор, но очите й говореха друго. Под погледа й човек бързо разбираше, че зад привлекателната й външност стои проницателен и пресметлив ум на жена надарена с изключителен интелект. Не за малки сладки кукли като неговата приятелка тайно мечтаеше Стефан, а за такива властни и самоуверени дами като Катя.

През отворената врата той я видя да обляга глава назад на върха на стола. В миг си я представи в същата поза чисто гола във ваната, а той, нейният роб пред Нея, треперещ, в очакване да изпълни всяко Нейно желание. Палеше десетки свещи. Една по една те осветяваха гладкото й лице. Въпреки че Катя беше на 34, в тъмната й коса нямаше и един бял косъм, а на челото й – и една бръчица. На Стефан не му пречеше, че тя е с шест години по-възрастна от него, напротив. Качествените жени и качественото вино само ставаха още по-желани с времето. На тези години Катя беше на върха на зрялостта си – знаеше какво иска и как го иска. Представяше си я във ваната, как Тя сочи с пръст към него, как тихо му заповядва. Как той слага по капка шампоан на дланите си, нежно го втрива в косата Й, а Тя, неговата Господарка, го възнаграждава като го поглежда с премрежен поглед и го подканва да продължи. Как той накрая изплаква косата Й и я увива с кърпа. Как после продължава с масаж на раменете, там, където е събрала най-голямо напрежение. А неговата властна Господарка простенва тихо, на лицето й се изписва наслада...

- Стефчо! – чу той Катя да го вика.
Той се сепна и с бързи крачки тръгна към кабинета в дъното.
- Стефчо, готов ли си с доклада за продажбите?
- Още от сутринта.
- Браво на теб! Донеси ми го да го разгледам, ако обичаш.
- Разбира се. Веднага – усмихна й се Стефан.

На излизане от кабинета той дори не погледна към лъскавото краче на шефката си, което отново се подаваше изкусително изпод бюрото.

- Стефчо, само остави вратата отворена, моля те. Страшна жега е.

Burning in water
Drowning in fire*

----
Текстовете със * са от песента Exile на Tristania. Превод:

*
Играл съм тази игра милион пъти и виждам знаците;
Играл съм играта от А до Я, загубих я милион пъти

*
Изгарям във вода,
Давя се в огън





Milvushina

"Нито един от двамата няма да се поколебае да използва магия, за да обвърже другия. Тя ще си мисли, че може да избяга от понякога болезнената му любов, но той ще я държи здраво с неопределимата си загадъчност и тихо ще я предупреждава, че ако си отиде, ще отнесе със себе си неговия отпечатък… После той може да реши да я изостави, но нейните теменужени песни ще го следват навсякъде и ще оцветяват сънищата му със светлолилав оттенък.”

КАТИНАТА НИВА

Лятото покриваше златните ниви с коси. Облаците се оплитаха в къдриците му, а птиците кацаха като панделки върху тях. Земята потръпваше влюбено под стъпките на галещото слънце. Целувките пареха кожата ú, но тя обичаше да усеща силата им. Това я караше да се чувства жива.
До една нива край извора лятото се завъртя на пръсти. Разпери ръце и погали класовете на житата. Красавица бе Катината нива. Любимката на лятото потръпна от милувката на слънчевото докосване. Всеки, който минаваше по пътечката за вода, спираше и гледаше жадно изобилното злато на едрите класове. Дали защото водата бе близо, или защото нивата бе като в прегръдка между хълмовете и опираше устни в пътя, водещ към големия град и пазарите, но Катината нива бе като хубава ябълка, която много селяни искаха да откъснат. Тя се предаваше като зестра за дъщерите на прочутия род и много ергени вземаха моми от там, само и само нивата да бъде тяхна.

Дълго стоя на извора Аргир. Дълго пи от ледената вода и гледа класовете на нивата. Сърцето му се обръщаше в сладост, желание и някаква страст, която го караше да настръхва. Искаше тази нива, искаше я безумно, като любима, на която да остане верен до края на живота си. Ала цената бе също така безумна. Той, красавецът на цялата долина, трябваше да се ожени за грозната дъщеря на собственика, да ú бъде верен до гроб.

Слънцето протегна ръце между клоните на ореховото дърво. Попи капките пот по лицето на момъка. Лятото се обърна и го погледна усмихнато. Катината нива прошумя с тежки класове. Изворът се ослуша. Тишината на онази съдба, която направлява живота, бе завладяла деня. Лятото и нивата искаха Аргир за свой стопанин. Младият мъж искаше нивата като жена. Трябваше само момичето да се съгласи, за да се случи магията.

Цялото село ахна, когато минаха под венчило Аргир и Елена. Ахна, но не се учуди. Поодумаха ги месец – два, пък замълчаха. И всичко тръгна като по вода. Нивата имаше своя всеотдаен стопанин, а той - своята жадувана земя.

И както в приказките царят и царицата живеят щастливо, но се случва някаква беда, така след няколко дълги лета, в разгара на лятото, Елена дари своя съпруг с хубава дъщеря. Облаци забулиха сърцето на бащата, мъката пусна бурени в мъжката му душа. Нивата трябваше да бъде зестра на малката Елица, когато порасне. По-скоро би продал на Дявола своята мъжка душа.

И всяко лято тревогата на бащата растеше. Малката разцъфваше като цвете в някаква безбожна красота. Все по-тъмно ставаше челото му по време на жътва. А земята притихваше под ръцете на своя стопанин, а лятото целуваше до огън сърцата на всички жита. Катината нива пътуваше щастлива във времето. До лятото, което отне половината ú душа.

Аргир се връщаше от нивата в разгара на жътвата. Бягаха пред очите му още златните снопи, когато на прага пред къщата видя красивата дъщеря. Говореше със сина на Манол, човекът на новата власт.

- Влизай вкъщи и да не съм те видял повече с него! – през зъби прошепна бащата и влезе, без да се обръща назад.

Момичето го погледна ядосано.

- Остави го – погали лицето ú с длани младият мъж. – Скоро всички ниви ще станат една. Като влезе в ТКЗС – то, баща ти ще престане да се държи така.

Отново погали косите ú.

- А ние с теб ще идем в града. Татко ще уреди всичко. Ще живееш като принцеса с мен. Не искам никакви ниви, само да се обичаме двамата.

Лятото сви косите си мълчешком. Идваха бури, които не можеше да спре. Земята се ослуша тревожно. Идваха студове, от които душата ú може би нямаше да оцелее.

Летата се търкаляха като зърната на разпилени жита. Катината нива стана част от общия блок на стопанството. Трактори и комбайни минава върху нейната плът. Стискаше устни земята и чакаше своя Аргир, чакаше своя стопанин, ала усещаше студ. Пътят разтегна алчно своите устни и спря до сърцето на нивата. По-лесно да влизат машините в нейната златна душа. Лятото пак се завръщаше и отново пламтяха косите му, ала изворът под ореха не се усмихваше в утринта. Ще почака земята, ще потърпи. Ще намери своя стопанин отново, своя любим, който да гали житата ú, да я докосва с любов.

Посивяха и косите на Аргир. Като облаците, които топяха душата му. За Катината нива и за Елица сълзите му напираха без звук. Едната му откраднаха насила, а другата сама избяга. Не се обаждаше от града дъщерята, и внучката не пращаше при тях, да не вземе да прихване нещо селско. Виждаха я само на рождени дни, когато с автобуса отиваха в апартамента. Горчилката топеше душата му, а лятото я стягаше в капан. И внучката по жътва се роди, и косите ú имаха цвят като злато. Красива като земята, на която той бе отдаден докрай. А може би тя щеше да бъде различна. А може би тя щеше да изгони студа.

Така си замина по време на жътва Аргир. С отворени очи на извора. Към Катината нива и съдбата...

- Какво ще правим с Катината нива? – обърна се сериозно съпругът към Елица. – Връщат ни я с ореха и извора. Баща ти е бил умен все пак. Поискал е да ги запишат в зестрата.

Машините реваха няколко дни върху нивата. Земята свиваше уплашена черноземните си криле. Орехът тревожно тръпнеше в горещото лято. Катината нива щеше да бъде првърната в механа. Засадиха трева, оградиха с високи дувари – извора, ореха, останалата жива земя. И вместо жътва вечер кючеци виеха бясно. Катината нива умря.

Лятото стъпваше тихо по хладните плочки. Някъде долу, с дъх на сълзи и премала, стенеше златна земя. Малко момиче рисуваше ореха и косите от злато на слънцето в утрото.

- Бабо, тук наистина ли някога е имало нива? – детето погледна старицата изненадано.

- Да, малката ми, тук имаше много красиви жита.

- Затова ли механата се казва „Катина нива”?

- Затова – тихо прегърна детето жената.

Спомените я върнаха някъде в светлото детство. Баща ú Аргир се връщаше от жътва вечерта. Носеше студена вода от извора и няколко стръкчета жито, да се похвали какво е отгледал. Усети като полъх душата на баща си до своята. Механата от известно време не вървеше. Станаха много заведения по главния път. В тях предлагаха на чужденците неща, с които тя не можеше да се съгласи.

- Може би е по-добре да повикаме багери и да насеем отново жито, както си е било. При тези изкупни цени на зърното ще има печалба веднага. Пък и работата не е повече от тази в една механа – внучката на Аргир погледна въпросително Елица.

- За мен да се връщам е късно – бавно отрони Елица и се взря в далечната синева.

- Но за нас още не е – усмихна се слънчево дъщерята и погледна рисунката на детето – там лятото танцуваше босо сред усмихнатите жита.

__________
* Разказът е отличен с Второ място в Летния фейсбук конкурс "По стъпките на лятото" 2012 г., раздел Проза





ina_krein

Ако оставя сърцето си да кърви


Докато чаках порцията суши за в къщи в суши-бара на "Денкоглу" и гледах през прозореца как над снежна София се спуска подранилата нощ, се сетих за филма, който гледах предната вечер - „Хемингуей и Гелхорн”. Любовната история на един Мъж и една Жена, които никога не са се примирявали със света, измислен от другите. И затова са го измисляли сами. „Как пиша ли? Слагам лист в пишещата машина и просто оставям сърцето ми да кърви", казва Хемингуей във филма (обсебващият Клайв Оуен) на Марта Гелхорн (Никол Кидман, която въпреки съпротивата на ботокса в лицето й играе добре). Всъщност, това е писането, да. Ако оставя сърцето си да кърви, ще кажа, че имам зверска нужда от любов. Не от секс. От любов. Някой да държи ръката ми и да ме гледа нежно, да усещам топлината му през километрите заледени улици на града, да пием младо божоле и да гледаме снежинките, които се стелят от небето.
Прозорецът до масата ми в суши-бара гледаше към миниатюрен вътрешен двор, отделен с тухлена стена от съседния миниатюрен вътрешен двор в сърцето на София. В стената, измазана със сиво-бяла грапава мазилка бяха направени 12 квадратни ниши, а във всяка от тях гореше голяма червена свещ. Свещите изглеждаха прозрачни в горната си част, а пламъчетата светеха магически в тъмната зимна вечер. Снежинките танцуваха край трепкащите пламъчета като в кадър от филм. Беше толкова красиво. Докато чаках сушито, си поръчах чаша червено италианско вино и си казах мислено "Наздраве". Опитах се да си представя човека, с когото искам да споделя тази студена декемврийска вечер, с когото да сгушим душите си, за да се стоплим. Не успях. Съвършената вечер е, когато си с някого, в когото си влюбен. Понякога съвършената вечер е, когато си сам, съвършено сам.



Милена Попова