Осланям се на маранята
"Слава богу, че поне игрите на децата не порастват.
Естествено, при хиляди чешми, аз ще отпия от ведрото на момиче. Ревнувам дивите места сега дори от своя собствен поглед.
При тишината, за да си представи и други нечии съдби, самотникът дочува от ламята: семейството е многоглав човек...
И безпощадният ловец би носил върху свойта шапка перото от безсмъртна птица.
Защо съм роден да общувам, когато с това се привършвам: при всяко ръкуване зная, че няма безръки палачи.
Не падай духом ти, опора на небето. Защото долу кладенецът казва: живей си в своята дълбочина!
Каквото и да се говори, все пак разчитаме на чудо. Нощем немият сънува как светът го слуша.
Осланям се на маранята. Би могло да се помисли, че земята в този миг издъхва, но водата маха с кърпичка: искам да си преброя капките и ще се върна!..."'



Николай Кънчев

Сонет 130


„Предай това на Юлия – каза жена му. – От мен.”
Почувства се като ужилен от пчела – беше алергичен. Обзе го странна скованост, езикът му сякаш се поду и той не каза нищо. Овладя се и тръгна с малката пътна чанта и с лаптопа през рамо.
Следващите три дни щеше да прекара в забутано градче – шефът го командирова. И в цялата история нямаше да има нищо необичайно, ако Юлия от много години не живееше там – в дома за душевноболни. Сега си даде сметка, че с Катя не бяха споменавали името й повече от двадесет години.
Юлия беше най-добрата приятелка на жена му. Запозна се с нея малко преди сватбата си. Тя следваше в София, имаше тесни очи, плоски гърди и пищен ханш. Беше толкова лятна, колкото е и името й. Обожаваше поезията и най-вече Шекспир. Сменяше рязко настроенията си, но тъгата й траеше колкото юлски дъжд. Омагьосваше всичко около себе си и както става в романите, се ожени за най-добрия му приятел. После роди. Бебето било с тройно усукана пъпна връв около вратлето и тя чула как лекарят казва, че го изтърват. Малката оживя, но Юлия изпаднала в шок, който отключил болестта й. Носела шизофренията в себе си – вуйчо й, художникът, бил циклофреник, - но можело и да й се размине, ако не бил този непосилен стрес…
Престраши се да отиде при нея последния ден – малко преди да отпътува. Дежурният лекар беше рано оплешивял и уморен млад мъж.
- Тя е много отдавна тук, от нашите ветерани е. Не зная откога не сте я виждали, но малко е останало от предишното й „аз”. Няма да Ви досаждам сега с медицински термини – истината е, че изцяло е потънала във фантазиите на болната си психика, измисленият й свят властно доминира над реалния. Все по-рядко се завръща в себе си – обикновено когато имаме литературна вечер. Да, ние правим такива неща. Тогава е в стихията си: Яворов, Дебелянов, Емили Дикинсън… И особено Шекспир.
- Най-вече сонетите му, нали?
- Да, сонетите му:
Устата й не са корали нежни;
очите й не са съвсем звезди;
тя няма къдри злато, преспи снежни…
- … не бих нарекъл нейните гърди. Сонет 130. Любимият й.
- Точно така. Благодарение на нея го научи целият персонал. Но Вие не очаквайте нищо от срещата – едва ли ще си спомни кой сте. Казах Ви вече, че не е в нашия свят… Времето днес е хубаво, изчакайте на някоя пейка в градината – сестрата ще я доведе.
Беше слънчево – необичайно топъл ноемврийски ден. Позна я веднага – наедряла и посивяла, но тя. Усети слабост в слънчевия сплит, краката му отмаляха и сърцето му задумка, виждаше нея и сестрата двойни. Мамка му, каза си, кръвното ми пак е на майната си…
Седна на пейката до него, а лицето й не изразяваше каквато и да е емоция. Подаде й торбичката с плодовете и бонбоните и тя я взе безмълвно. Отблизо ясно се забелязваха бръчките и кафявите петна по кожата й, белите щръкнали косъмчета по брадата и над горната й устна. Господи, Юлия, простена нещо в него, но после съобрази, че всяка жена на тази възраст – включително и неговата, би изглеждала така, ако не се поддържа.
Мълчаха. Опадалите жълти и червени листа миришеха на смърт. Някаква странна едра птица, черна и с бели пера в крилете, безшумно търсеше нещо за ядене. Розов храст обречено цъфтеше, в него паяк беше изтъкал мрежата си и тя светеше сребърна – като сегашните коси на Юлия.
Помнеше нощта, в която останаха сами: жена му беше с детето при майка си на село, а приятелят му се запиля нанякъде – май по служба в Каварна. Тогава й призна любовта си и прави най-позорния секс в живота си – дори дебютът му беше по-успешен. После Юлия казала всичко на жена му и Катя си отиде с детето. Успя да си ги върне след повече от година. По някаква неразбираема женска логика двете си останаха приятелки – Юлия бягаше от психиатрията и идваше у тях, а той, щом я видеше вкъщи, веднага си намираше работа навън или просто си стоеше в другата стая. Беше дошла късно през една зимна вечер – само по тънка нощница. Жена му я облече в свои дрехи и се обади на баща й. После близките й я настаниха в този дом, мъжът й се разведе с нея и продължи живота си с младо момиче, което не одобряваше старите му приятели… А между него и Катя никога повече не беше същото.
Сети се за подаръка на жена си, отвори чантата на лаптопа и подаде пакета на Юлия. Тя беше все така в други измерения, той вече не усещаше горчивия дъх на гниеща шума, а странната птица бе отлетяла по пътя си. „Това е от Катя” – каза.
Стресна го шумът на разкъсвана хартия. В ръцете на Юлия лежеше книгата със събраните съчинения на Шекспир – тази, която купи на жена си преди две години за рождения й ден. Тънки листове и дребен шрифт.Позна, че е същата, защото имаше леко пречупено долно ъгълче: няколко дни беше бесен, че е дал толкова пари, а тя е с дефект. Не посмя да я надпише – щеше да е кощунство да оставя името си точно тук. Юлия я разгърна и тя се отвори на страница, отбелязана с картонче. Нямаше защо да гледа – знаеше, че е сонет 130.
Какво правеше той тук? Тази жена вече дори не беше и призрак, изваден от гардероба. Защо Катя бе постъпила така? Толкова ли дълбока е раната й, нанесена от него, та не заздравя за всичките тези съвместно прекарани години?
Обзе го паника, прииска му се да бяга. Тръгна, без да каже и дума, насили се да не хукне. Само припрените му стъпки нарушаваха тишината, а земята се люлееше под тях. У дома, у дома! Гласът на Юлия го препъна:
- Не успя да спреш да ме обичаш, нали?!




anonimapokrifoff

Ще поседна на този клон...


Не е лесно. Никак. Да се катериш по това дърво. Искаш да се качваш като тигър, а пълзиш като мишка и короната ти се вижда като космическа планета – някъде далеч, далеч и нагоре. Искаш докато се катериш да носиш товари на гърба си. Искаш да си силен като хипопотам, а си безпомощно и хърбаво магаре. Превиваш се под тежестта и короната на дървото продължава да ти прилича на космическо тяло. Опитваш се да дишаш дълбоко, а нещо непознато и странно е стегнало гърдите.
Лепкава смола покрива тялото ти. Това е от дървото, в което си се вкопчил и упорито катериш- все едно има нещо на върха. Клони. Катериш се към върха на клони. Искаш да седнеш на някой от тях и да погледнеш света от горе. Да видиш другите, покачили се като теб на дърветата.
Дали си мишка или тигър, няма никакво значение. Всичко е една заблуда. Губиш време да пренасяш тежките товари на гърба си и да издираш ноктите си по кората. Губиш време да се заблуждаваш, че има нещо горе. Преследваш онова, което наричаш мечти, а всъщност преследваш дървесни мравки. Съвсем не разбираш за какво служат мечтите. Съвсем не разбираш, че никога не си имал нищо друго освен тях.
Никога, дори за миг няма да разбереш, че най-истинското щастие се е крие в корените на дървото и че никога не е трябвало да го търсиш. То е било до теб през целия ти съзнателен живот. Просто ти е било трудно да повярваш, че е толкова близо до теб. Докато си искал да бъдеш тигър, е било съвсем достатъчно да си мишка, за да го откриеш.
Всички сме устроени да си мислим, че няма как на нас да ни се случи. А когато се случи, съвсем не разбираме. Приемаме, че не е нищо особено. Чиста случайност. Никаква съдба. Продължаваме напред- да търсим „истинското щастие”. Програмирани сме да пропускаме всички съществени неща, а да се стремим към онези, за които не знаем нищо, но са всеобщо приети за мечтани.
А то – щастието, се е скрило вече в хралупата на дървото и отегчено гледа наранените ни крака отдолу. Повтаря си тихичко какви сме идиоти и не може нищо друго да направи.
Какво може да направи едно пропуснато щастие? Да чака може би да се случи на някой друг идиот?
Щастието всъщност се оказва обречено. Никога не се случва на никой. Твърде самовлюбени и отчайващо упорите сме. Все бягаме от него. Дали не се страхуваме, че няма да го понесем? Дали не ни е страх от пренасищане? Нямам представа. Така програмирани сме.
Ние сме тигри и мишки едновременно, хипопотами и магарета, иижектирани със стотици дървесни мравки и мечтаем да седнем на най-високия клон на някое дърво, за да позяпаме щастието си отгоре.
Смешничко,а?





Милена Динева

Виждаме образа й навсякъде! Някои й се дразнят, други искат да приличат на нея, трети не вярват в реалното й съществуване.
Тя е напориста, безчувствена, самовлюбена и често "обичана" от много мъже. Тя е нещастница и глупачка, но въпреки това се мисли за щастлива и дори умна. Тя е "творение" на Дявола!
Виждаме образа й рядко! Много не я харесват, но й се възхищават, много я мразят, но й подражават, много я обичат, но никога не биха били като нея. Тя е умна, но и нащастна, тя е вероятно много уязвима и чувствителна.
Тя е способна на любов, но сама се отказва от нея. Мъжете я мразят, защото е силна. Тя е творение на Бога, въпреки, че рядко вярва в него.
Това са образите на Неосъзнатата Безчувственост и Съзната такава. Неосъзнатата кучка не чувства, не мисли и няма идеи. Тя е материя, която прикрива празна душевност. Тя е провал на висока цена.
Осъзнатата - "желязна" жена е душевност, която е прикрита от материята й - тяло. Тя се превръща в това което мисли. Тя е успешна на висока цена.
И двата образа са трудни за постигане, крайни и на висока цена. Обикновено на нас - хората, ни е най-трудно да намираме баланса, но не и в този случай.
Бог ни е създал с чувства и разум, така че ние сме създадени да можем да балансираме между емоциите и желанието за успех. С други думи:
Внимавай с мислите или чувствата, защото те се превръщат в думи!
Внимавай с думите, защото те се превръщат в действия!
Внимавай с действията, защото те се превръщат в навици!
Внимавай с навиците, защото те оформят характера ти!
Внимавай с характера си, защото той определя съдбата ти!


(Мерил Стрийп, "Желязната лейди" 2011

ПРЕДЛОЖЕНИЕТО


Познаваха се бегло и отдавна. Засичали се бяха служебно. Дори не помнеше по какви точно въпроси. Харесваше я от мига, в който я видя. По-точно желаеше я, не, пожела я и после всеки път когато я срещнеше. Това не го накара да търси близост или срещи. Видеше ли я му беше приятно и си позволяваше малко да пофантазира. Толкова.
Живееше отдавна сам. Не бяха се развели, но така негласно се разбраха с жена си: всеки в свое жилище. Беше мъжкар. Сериозен, едър, по-скоро набит и стабилен. Тъмнокос и тъмноок, мълчалив. Обичаше пиперливи изрази и солени забележки, но не го демонстрираше. Затова когато след дълго мълчание се включеше в разговора с нещо такова, мъжете се подсмихваха доволно, а жените оставаха изненадани и замислено го разглеждаха. В областта на работата си беше специалист и то голям.Канеха го за експертно мнение в разни държави при леки или тежки аварии в някоя атомна централа. Дори беше си докарал прекалено облъчване в една такава централа.
Когато я срещна случайно на улицата нищо не предвещаваше събитията напред. Усмихна се, спря се дори. Това го учуди. Поздравиха се, размениха реплики. Преди да се разделят тя някак между другото го покани на вечеря. Ако няма ангажименти и хей така, да се разговорят. Съгласи се и всеки пое към задачите си. Той си помисли, че ще иска някакъв съвет, защото беше разбрал, че вече върти свой бизнес в областта на енергетиката.
Вечерята беше в изискан ресторант, беше много приятно, дори задушевно. Той се изненада защото я познаваше като делова жена, а и той си беше малко сухар и затворен. Разприказваха се, разбира се за енергетика, атоми и разни такива теми. Неусетно преминаха на по-лични неща, може да се каже, че и искри прехвърчаха през масата. Музиката беше чудесна, светлините приглушени, обслужването върховно, получаваше се тая вечеря…
Когато си тръгнаха някак естествено се озоваха в нейния апартамент. В своя той и не помисляше да я заведе. Ергенско жилище. Сам мъж, колкото и да е подреден, все си е бекярска работа. При нея беше друго. Шикозно, обширно, с удобства. Наляха по чаша, седнаха удобно и когато той мереше разстоянието до приятно разтвореното й деколте, усещайки много близко въздействието на парфюма й тя започна делово: „ Отдавна те харесвам и те желая. Виждам,че и при тебе е същото. Имам делово предложение. Аз съм изключително заета. Отсъствам често, пътувам зад граница. Нямам време за ухажвания и подбор, нямам време за връзка. Имам потребност от мъж и ти предлагам сделка. Когато съм в къщи и имам нужда, и време, ще ти се обаждам предварително, ще идваш при мене за нощта. Когато пътувам в чужбина и дестинацията ти харесва, а моите ангажименти позволяват, ще те вземам със себе си. Не е проблем. За цената предлагам…” - и тя назова сума достойна за уважение, в евро разбира се. Слушаше я и гледаше луксозното жилище, изисканата жена до себе си, красивите й дрехи, елегантните обувки, стройните крака, приятно заобления ханш, съблазнителните гърди, поддържаната коса, добре очертаните устни и огромните кафяви очи. Всичко това се продаваше и то на добра цена. От него се искаше обслужването.
Стана бавно, остави кристала с недопитото питие. Не се обърна, не каза дума.
Крачеше по късните осветени, опустели улици. В душата му беше празно, в устата му горчеше, а в ушите му звучеше все: „За цената предлагам…., за цената предлагам…,за цената предлагам”.

Милка Маркова

Пробудените за утрото тревици тръснаха главички, изгубиха се в басейнчета роса и само свирукането на един закъснял лъч напомни, колко са мимолетни...
Спомена за танцуваща нощем вода запя в лоното на златните пясъци, тигровия ден настъпи и преметна над дюните бремето на земята – тежка, жадна и помнеща.
Само Вятърка подръпна непослушно един златен кичур от още спящия залез, смигна към черупчестия наклон надолу, чак до далечния бряг на туарегите и духна в съня им. Песъчинките заиграха под съпровода на хиляди мечти – спящи в лагуна бебета-еднорози, уханна мъгла на разсъмване, мокри листа и белокаменни песни.
Някога с теб сънувахме, че сме си чужди, Любов...
Някога, в неохотната ни любов се раждаше песента на тъгата.
Миглена Гювенал

"Всяка илюзия започва отнякъде. Няма състояние без начало. Но обикновено не усещаме кога ни връхлита. Просто един ден знаем, че е там..."

Тюркоазеното килимче на залива тихичко влива мекота в зареяните човешки ириси. Взор след взор, стъпка по стъпка... и нежната мъглица над него добива прозирни очертания на стълбица. Стълбица към Любовта.
Чуваш ли я, мое сърце...



Миглена Гювенал

Хубавото идва така рязко само тогава, когато нищо в главата ми не му пречи – когато приемам нещастията с доверие, със знанието, че няма как да знам дали случващото е за добро или за лошо в дългосрочен план. Спокоен ли съм, съм пробуден. И животът е съвършен.



Иван Владимиров