Прочетох "Голям гальовник" за първи път , когато бях на 16 години и бях силно впечатлена. Имах страхотна учителка по литература. Преди известно време, пренареждайки книгите в библиотеката , отново реших да изживея онова истинско удоволствие, докосвайки страниците й.


Ето още едно мнение:

"Голям Гальовник четох съвсем наскоро и трябва да кажа, че си беше абсолютно преживяване за моя обръгнал литературен вкус. История за отношенията между един човек и един питон. Приказка за интимността (да не се бърка със секс), за различността и за онази чувствителност, която прави хората раними. Обществото прегазва различните. Питонът като метафора на този процес – отблъскващ, заради студения си, безстрастен и опасен вид. Човекът, обичащ питон сякаш приема метафоричните характеристики на домашния си любимец. Странната змия и странната птица (интроверт, мечтател, романтик, малко луд), смятани за противни поради своята различност.
Книгата е написана на невероятен език (оле за преводача), разчупващ линейността и статичността на думите. Език-лабиринт, разкриващ, забулващ, провокиращ. Бих го сравнил с езика на Павич, но приликата е в ефекта, а не във формата. Голям Гальовник ми се нарежда до Хазарски Речник на Милорад Павич, Generation П на Виктор Пелевин, разказите на Борис Виан, Истории за Кронопи и Фами на Хулио Кортасар. Освен с оригиналния си език и сюжет, обикнах тази книга заради живота, който лъха от нея. По това се познава истинското изкуство. В него вибрира енергията на живота, автентично, прогарящо. Ето няколко цитата от книгата за добиване на кило представа и сто грама усмивки.
"... и да обича Девета симфония от Бах.
- Девета симфония е от Бетовен - каза инспекторът.
- Знам, но е време за промяна..."

"Когато смяташ по цял ден с милиарди, вечер се връщащ вкъщи обезценен, в състояние, близко до нулата."

"Животът е сериозно нещо поради своята незначителност."

"Но усмивките честно са тъжни, трябва да им влизаме в положението."

"Много хора не се чувстват добре в кожата си, защото тя не е тяхна."

"Няма нищо по-кофти, по-мръсно замислено от страните, където човек разполага с всичко, за да бъде щастлив."

"И наистина през 1931 г., както Ви е неизвестно, се е състоял първият бунт на сперматозоидите в Париж..."

"... щастието се познава по мълчанието. Когато единението е добро, истинско и без преструвки, само мълчанието е в състояние да го изрази."

"Любовта е най-вероятно най-добрата форма на диалог, измислена от човека, за да говори на себе си."

"...избягвайте да се пържите в собствен сос. Отсега си създавайте навика да се пържите в соса на другите, тогава не боли толкова."

"Не знам дали хората достатъчно ясно осъзнават огромното значение, което едно събитие може да придобие, когато има опасност да не се състои."

"... и аз мълчах с целия дар слово, на който съм способен."

"А и по улиците е пълно с ксенофобия, хората са против незаконната имиграция и един питон не може да мине незабелязан, араби са били пребивани за много по-малко."

"Стърчах насред стаята и преглъщах своите улики за човечност, за да не се издам, но няколко от тях все пак се търкулнаха по бузата ми при опит за бягство."

"...когато човек е очаквал цял живот любовта, той е съвсем неподготвен."

"Сълзите ми продължаваха да напират в очите Й..."

"Добре известен дихателен метод е това, през носа - опитваш се да го вирнеш високо, за да спасиш личното си дишане."
"- Кузен, аз отглеждам питон.
- Бюрак, произходът ми е полски – каза ми той – аз съм зъболекар, но бих желал да съм диригент.
Все още се намирах под въздействието на пресния случай с маслото от Нормандия и за миг се изплаших. Някои хора изневиделица ти правят взривоопасно признание, за да се докопат с последни сили до твоето дружелюбие и да установят връзка с теб, признаци на доверие. То е психологически метод. Мисля, че се показах на висота. Трябва да кажа, че го разбирах. Аз също бих желал да съм някой друг, да съм аз самият. Има разни случаи. Той може би чуваше прекрасна вътрешна музика, с медна група, цигулки и тимпани и искаше целият свят също да я слуша, с оглед щедрост, но е необходима публика, необходими са любители, внимание и изразни средства, на хората не им е приятно да се обличат и напразно да се разкарват. Тъкмо на това му викат съзвучие. Вътрешната музика е нещо, което се нуждае от външна помощ, без нея тя се превръща в адски грохот, защото никой не я чува. Той държеше ръката ми в своята – едър плешив човек и нос с голям мустак, в живота беше зъболекар, на шейсет години, меко казано, а за един диригент, който е все още зъболекар, това не е малко.
- Бюрак, произходът ми е полски – каза ми той – аз съм зъболекар, но бих желал да съм диригент.
- Влизам ви в положението по-добре от всеки друг – му казах аз, - прекарал съм целия си живот при курвите и нали разбирате.
Господин Бюрак отдръпна ръката си и ме изгледа така, да, така, друга дума няма. Дори лекичко отдалечи стола си.
Пък аз просто исках да му кажа, че също бих желал да съм.
От друга страна, в израза ‘себеподобните ни’ има страшно много истина. Дори надникнах в речника, но там имаше нещо калпаво, нещо скалъпено. Пишеше ‘съм – съществувам’. Не бива да се доверяваме на речниците, тъй като те са създадени специално за нас. Конфенция е това, в тон с околната среда. Когато един ден излезем оттам, ще стане ясно, че 'съм' подразбира и означава 'съм обичан'. То е едно и също. Но те го избягват. Погледнах дори на раждане, но и там го избягваха.
Ще се учудите като ви кажа, че Андите трябва да са много красиви. Казвам го без връзка, за да покажа, че съм свободен. Държа на свободата си повече от всичко друго."
"Г-н Паризи е много известен чревовещател. Откак е слязъл от сцената, преподава изкуството на диалога със социологическа и хуманитарна цел – обясни ми той – и обучава нашите себеподобни да задават правилно въпроси и да получават отговори и необходимите утехи.
Въведе ме в един чист хол и начаса накара телефона да звънне.
- За вас е – каза ми той. – Обадете се.
- Но...
- Хайде, приятелю, обадете се!
Вдигнах уреда.
- Ало? – рекох предпазливо.
- Ти ли си, мили? – рече един глас на жена. – Ти ли си, любов моя? Мислеше ли си мъничко за мен?
Втрещих се. Г-н Паризи беше в другия край на стаята, не можеше да е той и после този глас на жена, дори нещо повече, женски глас...
- Мислеше ли си за мен, скъпи?
Мълчах. Очевидно за нея мислех. Какво друго да правя?
- Знаеш ли, липсваш ми...
Шепнешком. Съвсем нежно, едва доловимо. Това беше телефон с необикновена чувствителност.
- Не се двоумете – каза г-н Паризи. – Успокойте я. Усещам, че се тревожи, страхува се да не ви загуби...
Сега или никога.
- Обичам те – казах аз, бял като платно.
- По-силно – подвикна ми г-н Паризи и постави ръцете си на корема. – Оттук... Отвътре да дойде, оттук, трябва да излети навън...
- Обичам те – изревах аз отвътре и от страх.
- Не е нужно да крещите – каза г-н Паризи. – Важно е убежедението. Трябва
сам да си вярвате, това е изкуството. Хайде, опитайте.
Казах на телефона:
- Обичам те. Да знаеш колко ми е трудно да живея без теб. Толкова отдавна вече чакам тук, на слушалката... И все се трупа, трупа във вътрешността. Натрупал съм истински американски склад – искам да кажа свръхпроизводство, - страхотно, всичко това е за теб...
Цели пет минути говорих с телефона и когато млъкнах, имаше въздишка и целувка, после слушалката тракна."

Голям гальовник е феномен в литературата и по чисто фактологична причина. След като вече е спечелил престижната 'Гонкур' (френския Пулицър) през 1956, Ромен Гари е утвърден писател. В началото на 70-те критиците започват да плюват, че се изчерпал и вече не е интересен. Империята (в случая мосю Гари) отвръща на удара по исторически начин като публикува Голям гальовник (1975) под псевдонима Емил Ажар... и печели отново 'Гонкур'. Гари си остава единственият френскопишещ автор, печелил наградата два пъти (тя може да бъди присъдена само веднъж на даден автор). Едва след смъртта му (самоубийство през 1980) се разбира, че Ажар е Гари. Няма друг такъв ташак с критиката.
Голям гальовник можете да си купите в повечето книжарници.' " Nav

Испанката Роса Монтеро е като героиня на Алмодовар. Дребна, жилава, подвижна, жена с нерв. В София тя представи двете си излезли на български книги - „Дъщерята на канибала“ и „Указания за спасяването на света“ (ИК Колибри). Светът на Монтеро е населен със странни птици, овдовели таксиметрови шофьори, жени с изчезващи мъже, но затова пък със секси бенки край устните, африкански проститутки, алкохолизирани професорки и 20-годишни хубавци. Малките хора, които не стигат до камерите на телевизиите, но животът им е истински, а понякога и красив. В книгите на Монтеро те идват от опита й на журналист, най-вече във в. „Ел Паис“, а може би и от сенките в стаята й, когато е малко момиченце, болно от туберкулоза, и единствено въображението й можело да се разхожда навън.


Здравейте, г-жо Монтеро! Може би защото много харесвам книгите ви и се въодушевих малко повече за предстоящата ни среща, но тази нощ не можах да спя. Как спите вие, откакто сте пристигнали в София?
Много добре, въпреки че съм с настинка.
Питам и защото в книгата ви „Дъщерята на канибала“ има едно описание как пътуват жените, когато са млади – само с пуловер и чифт бельо за смяна в раницата. И как постепенно на рафтчетата в банята в хотелските им стаи се натрупват шишенца, тубички, калъфчета, кремове, очила, хапчета за сън и хапчета за разсънване.
Да, ужасно е, но при мъжете е същото. „Дъщерята на канибала“ е за кризата на 40-те години и за това колко е трудно да се научиш да живееш и да откриваш себе си. Но аз смятам, че през тази криза минават и мъжете, и жените. Работата е там, че главната ми героиня е жена, а и защо не, при положение че сме 51% от населението. Но това, което ме дразни, е, че когато жена пише роман с главна героиня жена, всички смятат, че тя говори само за жени. Когато мъж пише роман, чийто главен герой е мъж, всички смятат, че говори за човешките същества.
Има ли я наистина тази криза на 40-те? Нима в 20-те, в 30-те години няма криза? А 50-те – това не е ли кризисно положение?
Има я. Някои по-рано, други по-късно, но преминаваме през една врата - както става, когато си приблизително на 14. Има физически промени, които на 20 години ги няма, и промяна в това как виждаш себе си и как виждаш света. Следващата врата е на 70 и през нея се преминава към старостта. Така че ако имаме късмет и доживеем до старост, ще сме минали през тези три врати.
40-те ли е възрастта, когато жената става невидима? Когато мъжете престават да я забелязват? Една от вашите героини е в бар с прилепнала блуза, без сутиен, с къса пола и въпреки това застаналият до нея тираджия не я удостоява с поглед?
Около средната си възраст жената наистина се страхува, че става невидима. Но това не е така. В моя роман героинята има връзка с 20-годишен младеж. Голямо значение има самочувствието на жената. В момента 30-годишни действат като 18-19-годишни, а 40-годишните - като 30-годишни. Погледнете Деми Мур.
Такива връзки са описани и в двете ви книги.
Имам една документална книга, която се казва „Биографии на жени“. Не можете да си представите колко много жени на средна възраст са имали връзка с млади мъже, става дума за XVIII и XIX век. Има един общ период за мъжете и за жените в момента на съзряването, когато се изпитва невероятно влечение към по-възрастните хора. Съвременното общество го е допуснало за мъжете и браковете на по-възрастни мъже с по-млади жени се приемат. Обратното просто не беше прието, но това не означава, че не е съществувало. Препоръчвам на жените на 40 и 45-годишна възраст: погледнете младите мъже, те ви гледат. Гледат ви със сигурност повече от мъжете на вашата възраст.
Това ли са вашите указания за спасяване на жените? Връзка с по-млади мъже? Не включвате ли Светата троица на борбата с възрастта – диети, йога и ботокс?
От цялата си душа ненавиждам хирургическите намеси, пластичните. Смятам, че това е патология. Жените с много пластични операции са като анорексичките – не се виждат какви са в действителност и колко ужасно започват да изглеждат след пластиките. Не казвам, че всяка жена трябва да търси връзка с млад мъж, но подчертавам, че тя е изключително атрактивна за младите мъже. Можеш да имаш връзка, която после може да тръгне добре или зле, всички връзки са сложни. Но ти не си прозрачна и невидима.
Вие самата имате ли такъв опит?
Имала съм отношения с по-млади мъже, но последните 20 години съм с един мъж.
С него ли живеете?
Мъжът, с когото живеех последните 20 години, почина миналата година от рак. И в момента съм сама.
Изглеждате страстна жена. Имате ли други страсти освен писането?
Имам куп страсти и увлечения. Четенето, музиката, приятелството. Смятам, че това, което правя най-добре, е да съм приятелка. Обожавам животните. В момента имам две кучета.
В „Дъщерята на канибала“ има едно много симпатично дебело и старо куче...
Да, Пера-Фока. Образът е вдъхновен от кучето, което имах тогава и което почина.
В книгите ви има много красиви секссцени. Но не се ли надценява сексът в съвременния свят?
По-скоро се банализира. Става стока, продава се, както се продават колите.
Пишете, че любовта е нова измислица. Защо така смятате?
Тя е измислица на романтизма в началото на XIX век. Става дума за любовта страст. Тя е мираж.
Но как е възможно толкова хора да бъдат накарани да вярват в мираж?
Това е начин да продължим, да оцелеем въпреки смъртта. Религиозното учение се базира на желанието на човек да излезе извън себе си. Дрога се взема по същата причина. Напиваш се заради същото. Това е необходимост да избягаш от себе си, от смъртта, която те очаква. Тази опияняваща, зашеметяваща любов те изважда от теб самия и те спасява.
Излиза, че преди два века идеята за страстната любов идва, за да замести отслабващото влияние на религията.
Може да се каже. Любовта не е да обичаш любимия, а да обичаш любовта. Хората харесват емоцията да се чувстват влюбени.







едно интервю на Адриана Попова

"Това е най-искрената книга за секса, писана някога от жена, въпреки че е много далече от порнографията. Катрин Миле се заема да изследва хладнокръвно и рационално неутолимите си апетити, и успява да разкаже история, която въобще не е потресаваща, а точно обратното. Тя е изчерпателна и елегантна." Едмунд Уайт

Държи грубостта настрани чрез резервиран, изящно кристален стил, толкова елегантен, колкото която и да е френска порнография от времето на Маркиз дьо Сад насам." Сп. „Вог", САЩ
Тази стилистична изява на умения, описваща три десетилетия сексуални подвизи, учудва не само поради факта, че е разказана от женска гледна точка, но защото избягва каквато и да е политика. Картин Миле отказва да поднася социална притча за морала. Нейната история представлява отмъщение на секса над политиката. За нея, автобиографията е разказ за тялото в съвсем буквалния смисъл. Четенето на тази книга не е толкова да я преоткриеш в един примерен живот, нито пък представлява огледало само за себе си. По-скоро става дума за това да заемеш правилната позиция. Отпуснете се, седнете на мястото си и се наслаждавайте. Букфорум
Да описва удоволствието само за себе си е подмолното удоволствие на Миле." Ню Стейтсмън
Написана с пестелив, елегантен стил, „Сексуалният живот на Катрин М.", е автобиографията на известна парижка изкуствоведка, която обича да прекарва нощите си в клубовете за неженени в Париж и в Булонския лес, където прави секс с редица непознати мъже. За разлика от много съвременни писателки, в историята на Миле няма чувство за вина, не се представя хроника на привички и злоупотреби: точно обратното, тя въобще не съжалява за енергичната си сексуална дейност. Творбата на Катрин Миле е проницателно размишление за границите на изкуството и живота и тя използва прозренията си за ролята на тялото в съвременното изкуство, за да създаде сцената за собствените си многобройни сексуални срещи.
Феноменален бестселър във Франция, където са продадени над 1 000 000 броя. Във всички останали страни, където е публикуван, романът „Сексуалният живот на Катрин М." представлява до голяма степен манифест на днешните времена, когато сексуалното равенство на жените е реалност и където любовта и секса вървят по свои собствени отделни пътища. Също като „Историята на 0.", този роман е шокираща книга, която улавя решителен момент от нашата сексуална история."

След смъртта на баща си младата французойка Елен Тибо пристига в България, в село Градище. Тук се губят следите на загадъчния основател на тяхната фамилия и знаменит катар-богомил Робер Бугр. От него е останал само един пергаментов лист, изписан с неразбираеми знаци и букви-рисунки. Елен трябва да разкрие какво послание съдържат те към потомците му и към света.

В своето търсене младата жена се запознава с отец Петър и с авантюриста Виктор, който отдавна търси ръкописа на „Тайната книга на богомилите”. Отношенията в този триъгълник ще променят всеки от героите, но и завинаги ще им напомнят, че човекът и човешкият живот стоят над всичко.
Какво се крие зад буквите ND, изсечени в темелите на православен храм? Какви са загадъчните каменни човечета от църквата в село Градище и чий е бродещият в нея дух? С тези въпроси ще се сблъска младата французойка Елен Тибо, пристигнала в България, за да търси следи от късно богомилство. Тук Елен среща група студенти, които реставрират църквата заедно със своя преподавател Стефан Методиев. След като се настанява в къщата на баба Монка, където живее и красивата художничка Марица, Елен се запознава с Виктор Марков. Започват да се случват необичайни неща, които въвличат всички в неподозирани и спиращи дъха събития. Сънища, предания и реалност се смесват в едно ужасяващо двудневно пътуване в земния ад на любовта и страстите.

Едва ли в българската литература има много книги, които взимаш вечер и не можеш да оставиш, докато не ги прочетеш! "Стъклената река" е една от тях. Емил Андреев майсторски разказва и гради естетиката на ужаса, напрежението и загадката. Романът е и приключенски, и готически, и много български.

"Мъжете не стават за нищо"


Джулиана Фостър написва цяла книга за нещо, което ние отдавна си мърморим под нос. „Мъжете не стават за нищо“ (ИК Skyprint) се казва книгата й, пълна с доказателства за непригодността на силния пол. Мъжете не стават да ги пратиш на пазар, ако готвят вкъщи, изцапват всички съдове, печката, децата, себе си и котката, оглушават, щом ги помолиш да ти помогнат, скъперници са, посредствени лъжци, мързеливци. Освен това хъркат, харизматично съчетават чорапи със сандали, загащват панталоните си до под мишниците, способни са да ти подарят ютия за рождения ден и отгоре на всичкото имат майки. На тях майки, на нас свекърви. Когато говорят с нас, не ни гледат в очите, а... в другите очи, въпреки че гърдите ни доказано не разговарят. Но истината е, че Джулиана е написала всичко с толкова готино чувство за хумор, че е ясно – всъщност мъжете са най-милите същества на земята, като изключим нас самите. И в крайна сметка са единствените, които ще ни защитят, когато ни нападнат извънземните патици...

Chicken_Invaders. Пилета нашественици. Така се казва моят личен кошмар. Мъжът ми играе тази ужасна компютърна игра от две години. Едни зли патици снасят яйца, с които бомбардират лирическия герой, т.е. мъжа ми. Той крещи, обижда ги на най-милото им, но това само заздравява връзката им. Няма вечер, в която аз да не се прибера от работа и да не заваря следната картинка: той вдигнал крака на бюрото, сложил клавиатурата в скута си и трака като луд по клавишите. След което се чува едно: ей, мама му...! Защото - представете си, той се е стреснал от моето завръщане, което довело до моментно отклоняване на вниманието му, тутакси използвано от гадните патици, за да снесат върху лирическата му глава огромно експлодиращо яйце. Така в мозъка му трайно се оформя следната причинно-следствена връзка: аз-падащо яйце-мъченическа смърт. И понеже той все играе на тази игра, каквото и да го попитам, отговорът му е: видя ли сега, пак ме убиха заради теб!!! И не е отговор, а стенание на мъченик. Нещо като Ян Хус на кладата, но като се замисля, каузата на Хус е доста по-неясна от тази на мъжа ми – победа над патките!
И аз месец след месец се чувствам виновна, все пак заради мен човек загива, бил той и мъжът ми. Чудя се как да съм по-безшумна, затварям внимателно врати, говоря с ръка пред устата по телефона, дори спрях да се карам на децата и кучето, само и само да запазя един човешки живот. Но не!
В един момент ми идваше да кажа: баста! И да изтрия играта от компютъра. Но какво ще постигна? Първо, той ще си я намери пак. След това може да се пристрасти към други, много по-лоши игри. Например може да убива смърфове или телетъбиси. Детеубиец да стане! Не, да изтребва зли патици е много по-мъжествено. А и не е толкова кърваво! Като си помисля, че има мъже, пристрастени към резачките на Doom! И такива, които ходят по жени. Или се напиват всяка вечер. Хей, има толкова ужасни мъже! А моят си стои вкъщи и единственото, в което реално мога да го упрекна, е, че си пада по едни патици. Знаете ли – ще го преживея!

Джулиана Фостър пише по подобен повод в книгата си: „Можете да инсталирате пилон и да танцувате гола пред съпруга си, но той няма да отклони поглед от фантастичното чудовище, което се опитва да убие.“
Едно предложение от мен, Джулиана. Остави го да убие чудовището. Какво пречи след това двамата да танцувате диво и страстно край трупа му? Защо да не влезеш в играта и ти?






Адриана Попова

Зачетох тази книга и толкова ме увлече! Хареса ми идеята в основата на кабала, че словото е магия, която твори реалността, и че човек може да създава собствената си съдба.
Гал е ерудиран, пише леко, умно и с хубаво чувство за хумор. Включва в обясненията си различни притчи, митологии, филми. А втората му книга „Космическият навигатор“ е още по-интересна, защото съчетава кабала с астрология.

Сасон е завършил психология в Израел и астрология в Golden Circle School of Sacred Sciences (Училището на Златния кръг на свещеното знание) в Мексико. Професионален музикант е и композитор на свещена музика. От 4 години по покана на изд. „Кибеа” кабалистът води лекции и семинари у нас и изготвя персонални хороскопи. Този път дойде, за да говори за световната икономическа криза и за календара на маите и 2012-а. От EVA отново го потърсихме за интервю.


Кога ще приключи финансовата криза според прогнозите ти?
Още от лятото имаме шанс това да стане. Кризата е провокирана от Сатурн, който в астрологията се свързва със сътресения и уроци. В момента той излиза от дома на Девата – знака на прецизността и пречистването, и навлиза в дома на Везни, знак на равновесието, баланса и добрите взаимоотношения. Но кризата е урок да се научим да се справяме с ресурсите. И ако не го научим до 2012-а, ще стане по-трудно, защото тогава Сатурн влиза в Скорпион – знака на обновлението чрез смъртта, и в този дом уроците са драматични.

Това има ли връзка с прогнозите за края на света и с календара на маите?
Тази тема е спекулация на интернет. Маите имат три календара, а този, за който се вдига шум, е цикличен. Написан е до определена дата, но може би просто там е свършил да пише, който го е писал или пък на жена му й е писнало мъжът й да пише едно и също.

Какви са другите по-интересни позиции на планетите?
Например на Юпитер в Риби през септември. Влиянието на Юпитер по принцип е позитивно и подкрепя развитието на основните сфери в живота. Това е време, в което можем да се освободим от крайностите в харчене, хранене, във всичко. От 8 октомври до 18 ноември Венера е ретроградна в Скорпион, което означава, че е добре да внимаваме за връзките си. Има и още една интересна тенденция, която предстои да се разгърне, и то скоро. Така както отпадна илюзията за пространство и се загуби смисълът на географските граници, ще се стопи и илюзията за времето.

А ти на колко си години? Имаш ли семейство, деца?
На 42 и съм сгоден. Деца нямам, освен ако... Преди 21 години бях с една индийка в Индия. Повече не се видяхме, но се надявам да не е забременяла.

А в коя част на Ел Ей живееш?
В Силвърлейк, близо до Холивуд. Прекрасно е, определят го като най-артистичното и интересно място в западните щати. Пълно е с млади хора с кучета и деца, с писатели, музиканти, артисти. Чувстваш се като в малко селце вътре в града. Наел съм къща. Имаме сливови дървета, ябълкови. Мечтая си да имаме птици и кокошки.

Ядеш ли месо?
Не. Позволявам си яйца и риба.

И доста тренираш очевидно.
На 12-13 г. бях втори на Националния шампионат по гимнастика в Израел. После се занимавах с акробатика, с жиужицу. Винаги съм се движил много. Практикувам йога, тичам. Баща ми пък беше известен футболист в Израел и после треньор на националния отбор, а майка ми беше плувкиня и след това учителка по английски.

Истина ли е, че баща ти е българин?
Да. Всъщност дядо ми е турчин. Избягал от турската армия и дошъл във Варна. Бил висок и красив. Прадядо имал антикварно магазинче, харесал дядо ми и го сгодил за баба ми, без двамата да се познават. След Втората световна война заминали за Израел. След десетилетия семеен живот баба ми още беше убедена, че това е бил нейният мъж.

За какво ти е приятно да си спомняш?
За българската ми баба Виктория. Ходех при нея след училище. Аз съм от Хайфа в Израел, който много прилича на Варна. А баба ми ми правеше турско кафе, черпеше ме с кашкавал или вкусни баници и много си говорехме. Много я обичах. Беше единствената, на която можех да разказвам за моя свят и която ме приемаше какъвто съм, без да ме съди. Помогна във време, в което бях потънал много. Живеех непрекъснато във въображението си и ме влечеше мистицизмът, а родителите ми бяха хора на логиката, атеисти.

Пиел си турско кафе като дете? Не беше ли силно за теб?
Още пия, по две на ден. А най-добрият ми приятел беше българският ми братовчед, син на брата на баща ми.

Поддържаш ли връзка с варненските си роднини?
Да. Виждах се с моя братовчед Влади, който ми показа къде са живеели баба ми и дядо ми - на улица Одрин, близо до центъра на града, и къде е било антикварното магазинче на прадядо. Имах толкова силен порив да видя Археологическия музей. Впоследствие разбрах, че там е било училището, където са учили баба и дядо.

Вярваш ли, че си се прераждал?
Да, бил съм българин, отвлечен от турците някъде през XVII век. Четох книга за кръвния данък, който са плащали страните, поробени от Османската империя. За момчетата, които са били отвличани, обучавани и превръщани във войници. Докато четях, изпитвах силно усещане, физически спомен, потекоха ми сълзи. Почувствах, че е много важно да отида в Истанбул. Имах драматичното чувство, че там или ще ме убият, или ще се случи нещо уникално хубаво и кармично предопределено. Първо, по случайност летях с чартърен полет и срещнах Ума Търман. А после се запознах с Ели – преводачката на моите лекции тук. Тя донесе книгата ми в България и уреди да бъде преведена и издадена. Така попаднах тук. Знам още, че съм живял в Южна Франция по времето на Римската империя и съм бил гал. Прекарал съм и доста време в Мароко.

Гал, наистина ли второто ти име е Балкан?
Всъщност е медийна измислица, както и че съм гуру на Мадона. Балкан се казва кучето ми, защото в превод означава „цар на вълците“. Според някои и Стара планина е наричана така, защото била царство на вълците. А кучето ми се страхуваше от всичко – от балони, трамваи, чернокожи, и майка ми искаше да му дам силно име. Имам и котка Лайра. Домашните животни са изключително важни учители. Котките учат как да даваш любов, а кучетата - как да я приемаш.

Какво те прави щастлив?
Да пътувам, да тренирам, да се занимавам с градинарство. Да наблюдавам как цъфтят цветята. Обичам да чета, да гледам филми. Много харесах „Аватар“ например.

Любопитно ми е има ли позиция в астрологията, която да може да покаже, че някой е гей? Защо според теб броят им нарасна в последните години?
Не съм открил нещо, което драматично да индикира това. Не мисля, че са повече. Според статистики 10% от населението винаги са били гей ориентирани, просто не са се афиширали. А има и статистики, според които само 20% от хората са категорично хетеро. Останалите са потенциално би. Мисля, че просто в последно време хората са по-отворени към различното.

А какво мислиш за нарастващия брой жени лидери?
Жените винаги са били лидери, но засега е управлявала повече мъжката енергия. Тенденцията като че ли е на власт да дойдат жените, които пазят женското в себе си. И въобще да започва да води женската енергия. Погледнете дори Обама. Въпреки че знакът му е огнен, Лъв, той е по-нежен, по-внимателен. Работи повече върху социални, по-женски теми като образованието. Даже намалява състава на НАСА, което едва ли един мъж би допуснал.



Лилия Стамболова

Гретхен Рубин търси щастието къде ли не. В чекмеджетата с чорапи, по магазините, в гушкането със съпруг на дивана. И дори в загадъчни фрази като: Не допускай Идеалното да стане враг на Доброто. Стига до извода, че само любовта има значение. Това е достатъчно, за да се превърне книгата й „Проект Щастие“ в бестселър.

Влязох в книжарницата, за да си купя “Проект щастие” (ИК Хермес). Наредих се да платя на касата. Жената пред мен купуваше “Променете своето ДНК”. И такова нещо ли има, възкликнах аз притеснена, че сега освен всичките си несъвършенства ще трябва да оправям и ДНК-то си. Дамата, желаеща да промени дезоксирибонуклеиновата си киселина, се смути и промърмори, че книгата е за положителното мислене.
И “Проект щастие” е за положителното мислене. За мой късмет творбата на Рубин не се цели в киселинната ми основа, а дава няколко прости трика, с които да се чувствам по-щастлива. Вижте сега, не че съм някаква Пепеляшка на съдбата. Има неща в живота, с които ми е провървяло страхотно – педикюристката ми е забавна, вече не ме изпитват по химия, знам къде правят най-хубавия крем брюле в София и досега нито веднъж не съм засядала в асансьор. Обаче щастието… То е като онези задачи с думи с басейните, в които водата се влива през две средни тръби, а изтича през една голяма и три малки. Накрая в моя басейн щастието винаги стига някъде до глезените, не повече! Рубин пише, че според научни изследвания генетичното наследство определя 50% от усещането за лично щастие. 10-20% зависят от въз-
растта, пола, етноса, семейния статус, доходите, здравето и кариерата. Остават цели 30 до 40 стотни, които зависят само от нас. И Гретхен, каквато е дейна нюйоркчанка, се захваща да работи точно за тях. При това не се хвърля в скъпи пътешествия като колежката си Елизабет Гилбърт, а търси щастието в собствения си дом. Прави едни таблички със задачи, които разпределя по месеци. С други думи, ощастливява се по месечен график. Януари например й е времето за повишаване на енергията – ляга си рано, тренира повече, изхвърля ненужни вещи и т. н. Хм, да видя сега при мен как е. Лягането рано не ми се получава, решавам да го компенсирам с късно ставане. Веднага обаче се явяват пречки под формата на работно време, ранни позвънявания на досадници и куче за разходка. С изхвърлянето съм по-добре. Мъжът ми още помни как изхвърлих една негова жилетка, мама продакшън, с цвят, с който могат да се изтръгват самопризнания от рецидивисти. След това имахме такъв горещ скандал, последван от такова ледено мълчание, че дори пингвин би се простудил… Казала съм – повече жилетки не изхвърлям, както и боксерки с тъпи картинки на патета. Личното ми щастие не може да се гради върху чуждото нещастие и прокудени водоплаващи птици – разбрах го завинаги.
Задачата за февруари беше: помни любовта. Оказва се, че за да се увеличи любовта в дома, трябва да намалее натякването. Обаче как да се откажа от едно от най-големите удоволствия в брака?! Например: мъжът ви бърза за самолет, но не може да си намери късметлийските чорапи. Точно тогава вие се изправяте като Богинята на възмездието и му припомняте, че ако не би бил толкова разхвърлян, както многократно сте отбелязвали, вероятно би намерил лесно чорапите си. Кое е по-приятно и удовлетворително от това в едно съвместно съжителство?
Ясно е, че моят проект щастие се очертава доста различен от този на Гретхен. А и май съм съгласна с мисълта, че ако се построи къща на щастието, най-голямото помещение ще е чакалнята. Дали поне там сервират хубаво кафе?


Адриана Попова

Изглежда, всяка осма глава в кубинската литература е обречена да бъде порнографска, пише в книгата си кубинката Сое Валдес, която от години живее в изгнание в Париж. Осма глава в издадената у нас „Всекидневното нищо“ (ИК „Жанет 45”) е силно еротична, но порнографска не е. Къде е границата ли? В любовта. В обяснението, което самата Валдес даде при гостуването си у нас по покана на Институт „Сервантес“: „Моите героини имат една обща черта. Те всички обичат. Те вдигат температура, когато любовта я няма.“

"Когато се съблече, гръцкото му тяло ме остави без дъх, с отворена уста и с потекла лига. Раменете – малко по-широки от ханша, чисто пушено филенце, опечено от нашето родно индианско слънце. Тесни бедра, перфектно дупе, гладко, косъмчетата изникват изпод члена и пълзят по бедрата. Стройни бедра, мускулести, здрави крака, плътни глезени, много елегантни правилни стъпала – това е добра поличба, – има я и подробността за средния пръст, който, ако е по-дълъг от палеца, без никакво съмнение това е крак от Древна Гърция. Шията е точно премерена, нито много широка, нито прекалено дълга. Чуплива коса, челото му украсяват красиви къдрици. Издаден прав нос. Устни като коприна, блестящи. Мускулести ръце, но не прекалено, силни китки, нежни дълги длани – вече съм говорила за тях преди. Колко странно! Този мъж ми се предлага като произведение на изкуството както отвън, така и отвътре. Защото е нежен, спокоен и търпелив. Гласът му никога не се повишава. Той е мой любовник, а не палач.
А членът му... Оооо, благословен Свети Лазаре, мой Бабалу Айе! Инструментът на Нихилиста е осмото чудо на света. И дано не заеме първото стъпало по скàлата на богатствата на този век! Защото да носиш инструмент като този е все едно да притежаваш сметка с милиони и милиони долари в швейцарска банка. Да не забравя да отбележа, че до пъпа има черна кръгла бенка. През нея от порите му блика копринената сексуалност, приканва да бъде докосната. Когато ръката се сблъска с основата на члена му – няма нищо общо с партийния член, – не можеш да се сдържиш, устата ти се пълни със слюнка, а по ъгълчетата на устните ти излиза пяна."

Една моя приятелка има любовник. Дори не един, няколко са. Няма особени чувства към нито един от тях, прави го заради флирта и секса. Не е спряла да обича мъжа си и отказва да се чувства виновна за забежките си. Не съм лишила никого от нищо, казва тя и вдига рамене. Всички са щастливи в тази нейна история.
Всички (почти) са нещастни в историята, която разказва Калин Терзийски в новия си роман „Войник“. Приятелят му Джими има нова млада жена. И красива. Заради нея е изоставил предишното си семейство – жена и дъщеря. Положението е: влюбен в едната, тъжен заради другата.
Според Калин разковничето е човек, в случая мъж, да се отърве от чувството за вина и да се опита да дава на жените си (една, две, повече?) любов и нежност. А не да избира измежду тях. Нещо, което моята приятелка отдавна прилага на практика. Съществува все пак въпросът дали обектите, на които предстои любовта и нежността да се изсипят върху главите, са съгласни да делят любимия/любимата с други обекти. И дали желанието някой да е само с теб е егоизъм и чувство за собственост? В романа се прокрадва идеята, че хората при подобни обстоятелства се разделят, не защото наистина не могат да понесат да са част от любовен триъгълник или колкото там ъгли има фигурата, а защото обществото е наложило подобно поведение, защото от тях се очаква да кажат: „Аз така не мога да живея, избирай аз или тя/аз или той!“

За книгата: Във „Войник“ (ИК „Сиела“) се разказват войнишки спомени от края на тоталитаризма на фона на настоящето на едно мъжко приятелство. Книгата е силно автобиографична, както и предишните два романа на Калин Терзийски - „Алкохол“ и „Лудост“. Калин Терзийски е един от най-интересните умове на българската литературна сцена и какво ли би се получило, ако излезе извън орбитата на лично преживяното?




Адриана Попова