"Под небесния екватор в долините, където се смесват солена и сладка роса, расте огромна отровна гъба и на нейната шапка, превръщайки заразната й кръв в сладост, има малки ядливи печурки с изключителен вкус. Елените обичат да обновяват в този край мъжката си сила и зобат печурките от отровната гъба. Но онези, които не са достатъчно внимателни и захапят твърде надълбоко , поемат заедно с печурката и парче от гъбата и умират отровени. Всяка вечер, като целуна своя любим си мисля: съвсем естествено е, че някой път ще захапя твърде дълбоко..."

"Когато падне вечер, каганът отваря тихо вратата на покоите ми и носи свещ, чийто пламък мирише и потрепва от страстта му. Тогава аз не го гледам, защото прилича на всички други любовници по света, белязани с щастие по лицето. Ние двамата прекарваме нощта заедно, но в зори, когато той си отива, аз гледам в излъсканата мед на вратата неговото лице и по умората му отгатвам накъде отива, откъде иде и кой е. Внимавайте на връщане! Лошото слизане може да утнищожи щастливото изкачване на планината".

"Ако откриеш ковано ковчеже с бижута в някоя хралупа, не бързай да го отваряш, а прокарай най-напред нежно ръка по него. Ключалката му може да се окаже ръждясала или счупена. И все пак погали всяко ръбче, претегли ковчежето в ръката си. Не го разбивай с брадвата, преди да си му отдал дължимото, след като си го изровил оттам, където е лежало погребано години наред. Не ахкай пред чудото, макар и да е истинско то, защото магията е в това, че ти си се досещал от самото начало за ковчежето".

"Мястото за почивка на ума е сърцето. Единственото, което умът чува по цял ден, са звънтящи камбани, шум и спорове, а иска само спокойствие. Единственото място, на което умът някога ще намери покой, е в тишината на сърцето. Ето там трябва да стигнеш."

"Но тя се чудеше дали честността, единствената възможна честност в този объркан живот, не се състои в това да обичаш някого достатъчно, за да го направиш щастлив. Дори, ако трябва, с цената на отказ от любимите самоизяви. "

"Съществува самота, която можеш да приспиш. Свиваш колене, обгръщаш ги с ръце и се полюшваш напред-назад, напред-назад. За разлика от люшкането на парахода, това движение успокоява и утешава люлеещия се. Уж е нещо вътре в теб, а те обвива плътно- като кожа. Съществува и друга самота-бродница. С люлеене не можеш я залъга. Тя е нещо живо, самостоятелно и всепоглъщащо. От нея очите ти остават сухи, а отминаващите ти стъпки оттекват, като че ли идват от другия край на света."

"Когато болката мина, защото всичко минава, се опитах да си присадя нови приятели, за да не остана сакат. Често ми се струваше , че операцията е излязла успешна, но рано или късно отхвърлях присадката и пак си оставах инвалид. Постъпих като всички други: живея с приятели-протези, които оставят илюзията, че са истински."

"В гордите, сдържани очи на холандеца Дан съзираше една единствена утеха- утехата, че в крайна сметка важни са не уменията, познанията и интелектът, добрият или лошият късмет, а способността да направиш правилния избор и да се научиш да чувстваш. Няма ли желание- няма истинско състрадание, няма ли състрадание- няма истинско желание. Прозрение- защото всичко останало е безнадежност."

"Може би час по-скоро в своето вътрешно небе да спреш сълзата от някое близко, скъпо, разбито същество, което се е раздало за другите. И тази сълза, непрестанно да свети на твоето небе, да се завърти в твоята орбита, да пречиства вътрешното ти пространство от всякакви тъмни помисли."

"Но вече не сме сами по плажовете. Златните дни, безсънните нощи, лудият смях в сумрака, преследванията по уличките, любовните приключения без бъдеще и безразсъдствата без последствия вече не са само наша привилегия. А колкото до лудия разврат, за който ни обвиняват, свидетели сме , че той се върши сега и от други, само че без излишество и без невинност."