Романтиката в любовта


Сестра ми е романтична. Тя обича дългостеблени тъмночервени рози, плюшени играчки и картички със сърчица. Не, тя не е вманиачена домакиня, разкъсвана между печката и сапунения сериал. Има си съвсем отговорна професия, делова и перфектна е, с две висши образования и доста на брой квалификации. Това не й пречи на романтизма.
Аз съм артистично разпиляна, с неподредено битие, пиша любовни стихотворения от втори клас и когато стане дума за мен, винаги са казвали „Тя е много отвеяна…“ А съм непоправима реалистка. До скепсис. До цинизъм.
Хич не си представям как Ева романтично е откъснала ябълката, за да я напъха зорлем в ръката на неведомия Адам. Ако не го беше направила практично и без лиготии, той и досега щеше да си лежи безметежно сред райската трева и да зяпа мухите. Щото щом в Рая е имало всичко, не може да е нямало и мухи, нали и те са Божии създания. А каква романтика има в мухата? Освен ако досадата е романтична. Ако го обърнем – излиза, че романтиката е досадна... Чувам вече надигащия се вой от необорими аргументи в защита на нежните души и техните розови помисли. Добре, бе, прави сте! Две трети от вас са пред компютрите и без откъсване от производството си теглят късметчета с детелинки и калинки, а останалата една трета прещраква дистанционното от романтичен турски сериал на още по-романтичен латино. Помежду тях – „Стъклен дом”. Като алтернатива. Не че не го правя и аз – и късметчета си тегля, и телевизорът ми е постоянно включен, та хвърлям по едно око, че се и зазяпвам, колкото да констатирам туй, дето Ламбо още става, въпреки бая да е мръднал от времето, когато всичката женска половина в България беше романтично влюбена в майор Деянов. Аз също. Бях в седми клас.
Преди повече от половин век Вапцаров гениално декларира: „Романтиката е сега в моторите…“ Ако кажа „романтиката е сега в компютрите” – то е едно и също. С още по-голяма сила. Времето на Дамите на сърцето и принцовете на бели коне отдавна, отдавна е отминало. Ако въобще го е имало. Човек е така устроен, че идеализира всичко непознато и неизживяно от него самия. Както идеализира и собствените си преживявания от дистанцията на времето. Всеки от нас си има звездните споменни моменти, в които се скрива като в непревземаема крепост от връхлетелите го в настоящето проблеми, несполуки, житейски катастрофи. В годините на непоносимия си брак всяка вечер заспивах мислено на рамото на най-светлия мъж в живота си… Друг е въпросът, че ако бях имала глупостта да се омъжа за него, дали главата ми нямаше да се прислонява на рамото на бившия ми съпруг… Вместо многоточието много ми се ще да можех да сложа онази въргаляща се от смях емотка, дето с едно кликване изразява поне две ръкописни страници. Ммдааа.
Обвиненията, че романтиката е изчезнала от живота на т. нар. фейсбук поколение, са толкова чести, колкото и обвиненията в липсата на отговорност и заинтересованост. Алоооу! Ами това са НАШИТЕ деца! Чакайте сега да видим кой и какво ги направи такива. От една страна – еволюцията, модерните технологии, световната икономическа криза, криворазбраната ни демокрация и всичко, което можеш да си помислиш или измислиш. От другата обаче сме ние. И всички сме в кюпа. Аз самата с чиста съвест съм курдисвала децата си пред екрана – за да сготвя, но и за да си побъбря с приятелки. И не виждам нищо лошо в това. Ама съвсем нищо. Защото как да им назидавам: „Стига с този компютър, излез навън…”, като „навън” отдавна не е понятие, включващо игра на жмичка, каране на колело или разходка под звездите в парка… Ще те пребие някой бабаит, че си се скрил под балкона му, ще те блъсне пиян юначага, превърнал кварталната улица в скоростна отсечка, а какво ще ти се случи в парка – да не дава Господ… Ние самите волю или неволю участвахме в ликвидирането на едни опорочени ценности, но на тяхна място не предложихме абсолютно нищо.
Та да се върнем при „романтиката е сега в моторите…“. Фейсбук предлага неизчерпаем набор от приложения, пълни с така харесваните от сестра ми букети от рози, сърчица, котенца и меченца, вълшебни пейзажи и анимирани картинки, че докато стигна до необходимата ми информация, минавам през километри покани за целувки, подаръци, цветя, феи, ангели и всичките придружени с послания „за най-добрия приятел“, „специално за теб“, „за най-щастлив ден“ – пожелания, колкото не съм чувала през целия си съзнателен живот наяве. И сърце не ми дава да ги изтрия и блокирам, макар че изобщо не познавам 99% от хората, които ми ги изпращат. И даже ми е гузно, дето нямам физическото време да им върна жеста… Май млъкнахте и се посбутахте да ми направите място сред вас, а? Споко, аз съм реалистка. Скептична съм. Гледам трезво на нещата през чашата с безалкохолна бира. Изобщо – стрелян заек съм. (Не че не ми омекнаха коленете, когато на 23 януари празнувахме с най-светлия мъж в живота ми рождения му ден. Не заради вечерята на свещи, посипаната с кристали „Сваровски“ покривка и дългостеблените тъмночервени рози, друг път ще ме впечатлят ресторантските екстри! Но докато вървяхме после към колата, той делово промърмори: „Рожбо, колко пъти ще ти казвам да не си изпускаш нещата в джоба ми“, и надяна на стиснатата ми в шепата му ръка пръстен, който за пръв път виждах... Обаче ако си мислите, че се оставих да ме вземе в обятията си и устните ни да се слеят – не сте познали! Много скептично се подсмихнах: „Ами като ми е широк, как няма да го изпускам...“, и – от мен да мине – оставих го да ми отвори вратата на „Туарег“-а си).
А пръстена си го нося. Изобщо не е някакъв лигав годежен пръстен! Семпъл е, удобен, не се набива на очи и деветте половинкаратови диаманта по нищо не се различават от цирконите. Освен това е практичен - в Годината на Белия заек белите метали са един от символите, носещи късмет. На практика късметът е полезно нещо. Както казах – аз въобще не съм романтична. Романтична е сестра ми.






Маргарита Петкова

Хубава жена



Ще се върна към темата за красотата и
репликата на една приятелка, че си падам
само по хубави жени.
Красотата е гъвкаво понятие и не се осланя
само на физиката. Добрата визия е като
основа на многоетажна сграда. Някои
си остават само с нея. Но пък без нея
следва срутване.
Възхищавам се на хората, опитващи се да
извадят максимума от себе си.
Във всяко отношение.
Човекът е многоизмерно
същество и всеки пласт отразява
останалите. Умът, духът,
емоциите и тялото не подлежат
на разделение.
Не мисля, че има грозни хора,
само неподдържани и неуверени.
Красотата е следствие от много
шлифовка (отвън и отвътре).
Тя е в усещането за удовлетворение,
което ни носят личните
усилия и грижата за себе си.
Увереният човек е
като перла в тълпата от
инертни сиви камъчета.
Такъв човек винаги е харесван,
дори когато е нисък, грозен,
но за сметка на това с лупи като Уди Алън.
По-подходящ пример е Ал Пачино
(в Адвокат на Дявола, уникум),
пралеля ми (на 95) или един нисък,
трътлест и плешив Джак Никълсън.
Още нещо.
Красивите жени обикновено са уверени,
а силната воля ми е афродизиак,
признавам си.
Ако трябва да го обясня поетично:
Бъди като Котка . .
Непредвидима
Игрива, безразлична
и ранима
Накарай ме да се напрягам
да те спечеля
А щом успея,
рязко ме одрасвай
Бъди коктейл
от козина и нокти
Ще те отпия
От изригващия
огън на желанието
ще си направим
Вакханалия

Въпреки че харесвам страстните хора,
харесвам и тези, които могат да
обичат ефирно, с душата си. Ето така:
Позволи усмивката ти да целуна
[b]С мечтите ти нека потичам
Сънищата ти да досънувам
Мисълта ми
да те разсъблича
Дори с една дума да присъстваш в деня ми,
ще я разтегна,
ще те извая
Следващ чувството, с което ме даряваш,
ще те срещна в безкрая[/b]
Най-хубаво е, когато човек може
да бъде майстор на флирта,
хищник с дефлориращ поглед,
но и нежен, обичлив, споделящ.
Въобще, всякакъв.
Вярвам, че във всеки от нас е заложено
всичкото това разнообразие –
една игрива възвишеност.
Дори перверзийките
могат да бъдат част от любовта.
Или поне от едно красиво общуване.
Женствеността
и красотата за мен са
естетически категории.
Обичам да съзерцавам
изящна женска шия,
рамо, длани, устни (че дори и мъжки).
Това ми отношение е асексуално и не
съдържа желание за консумация.
Всяка форма излъчва
индивидуалност и превръща тялото
в книга.
Красотата е метафора и докосва
вътрешния ми стремеж
към съвършенство.
Тя често е проекция на качества
като воля, постоянство и усет към хармоничното.
Не мога да приема, че ‘какво като съм
наднормен, мазен и с лош дъх,
важното е, че съм умен’
(така каза един мой роднина).
Интелектът е само парченце
от пъзела на естетичното.





Nav

Невинна до доказване на противното

Отидох на фризьор – да ми издуха косата и тъпите мисли, които се въртят някъде под нея. Обикновено, знаете, го правя с прахосмукачката (издухването на мислите, не на косата), но когато не става с нея, отивам на фризьор. Моята фризьорка е едно смешно момиче, сякаш е излязло от филма “Уилоу”. Педя жена – лакът коса с най-големия сешоар, който можете да си представите. В мъничките й ръце е като трион, с който ще реже глави... Размята кабела на сешоара като ласо, тъй като не може да контролира сешоара, извънгабаритен й е някак. Редовно ме удря поне по десет пъти с кабела през лицето. Голяма психарка е тази моя фризьорка, като миниатюрна богиня на справедливостта е, защото накрая винаги ме прави такава, каквато заслужавам да съм точно този ден... Понякога излизам от там хубава, понякога имам доста налудничав вид, а веднъж излязох руса... И пак си го бях заслужила. Странна жена! Сестра ми казва, че не е странна, а просто некадърна. Може. Ето сега например излязох с едни големи букли, които да си навивам на пръста, заедно с натрапчивите мисли. Много подходяща прическа за днес, когато хиляда души ми казаха, че не съм права. Да, не съм. Сега вече и косата ми не е права. Натрапчивите мисли са свързани с непрекъснатото ми недоволстване, което страшно изморява хората около мен. Най-вече мъжа ми – основния обект на недоволството ми. Очевидно съм от онзи тип жени, определяни в българския фолклор като “проклети”. Кажете сега, проклета жена ли съм като искам той да организира ваканцията в Санторини или да ходим на пиано-бар всеки петък без изключение или да правим секс в три през нощта понякога? Нямам ли право да искам? Аз изпълнявам всичките му желания, с изключение на това да не искам нищо. Тази идея, че съм проклета жена, не е моя. Внедриха ми я. Тази сутрин на вратата се позвъни. Погледнах през шпионката и видях една особа, която живее в съседния апартамент – категорично отказвам да я нарека съседка, защото да наречеш някой съсед, това означава, че го приемаш за част от обкръжението си. Аз тази жена не я приемам, тъй като от една година си е поставила за цел в живота да ми продаде нещо – каквото и да е то. В началото бяха някакви хранителни добавки с хрущяли от акула, котешки нокът и други подобни вуду активни елементи. Не й се получи. Сега от известно време пробва с комплект семейни велосипеди на много изгодна цена. И тъкмо взех твърдото решение да й кажа, че не я харесвам, не искам нищо да купувам от нея, баста, когато тя кротко ми показа един брой на EVA вместо пропуск, промъкна се край мен, мънкайки, че идва да ми върне списанието и заяви: “Ти защо пишеш толкова срещу мъжа си?” Направо онемях. Тя обаче не ме изчака да й кажа каквото и да било и продължи: “Недей, един ден този човек може да те гледа в болницата. Не си права, да знаеш.” И си излезе. Знам, наистина съм писала много срещу него. Голямо плюене е падало! Но нищо не съм излъгала – за нито едно нещо. И хубави неща съм писала, но повечето са кофти, виждам. Непрекъснато недоволствам, знам. Защото си мисля, че е тъпо да казваш “да, о’кeй, всичко е наред”, след като знаеш какво може да бъде. Лесно е да си премълчиш хиляда неща. Лесно е да си кажеш: един ден този човек може да ме гледа в болницата?! Какво повече да искам от него! Дай да го обичам, защото в противен случай един ден… Тя, любовта, скъпи господа и дами, не беше ли нещо друго, а не пенсионен фонд тип «за достойни старини»? Какъв човек трябва да търсиш – който да те направи щастлива, когато си здрава, млада и красива или който да те гледа в болницата, ако се разболееш... И ако не успееш да намериш някой, на който да можеш да разчиташ и за двете, защо тогава второто да е по-важно от първото... Не съм права, сигурно. Обаче смятам, че аз може и да пиша много срещу мъжа си, но съм достатъчно честна, за да не го лъжа, че всичко е прекрасно. В брака трябва да си бунтар без кауза, иначе рискуваш да си много, много нещастен. Да те гложди непрекъснато нещо, ти да не го казваш и то да продължава да те гложди, да расте в теб, да се храни с недоволството ти и един ден да те превземе отвътре. В деня, в който усетих, че това е на път да се случи с мен, проклетията ми се разгоря с пълна сила и казах на мъжа ми: Пусни ме на свобода! Остави ме да плувам сред всички възможности и не ми казвай, че не е честно спрямо теб. Честно е, защото ти знаеш какво искам, казвала съм ти го неведнъж. Ти единствен знаеш, защото бях достатъчно честна с теб, за да не се правя на доволна. Така че имаш повече жокери от всички останали, трябва само да искаш да се възползваш от тях. Имаш всъщност най-много жокери. Ти решаваш. Аз не харесвам брака. Не смятам, че е добра идея. Да, вярно е, че не си сам, че не се събуждаш сам, че има с кого да си говориш и дори може да ти е интересно това, което си говорите. Не казвам, че не са важни неща, важни са, много. Обаче не е всичко, съвсем не е. Защото истината е, че всъщност си си сам – с твоите си желания, мисли и така нататък. Една огромна част от тях не споделяш никога. Или ако ги споделиш, в огромна част от случаите не те разбират, не искат да те чуят или чуват нещо друго. И ти правиш същото. Всеки си е сам. Така че липсата на самота в брака е само на повърхността, само за кратко и всъщност е абсолютна илюзия. Просто е споделена самота. Най-много. Въпросът е доколко го осъзнаваш. Знам, че е лесно е да плюеш нещо, когато го имаш и непрекъснато, като озъбено черно куче, ме преследва страхът, че ще оценя онова, което съм имала едва след като го изгубя. И ще си вкарам страшен автогол. Аз така ги мисля тези неща – с бакалския тефтер в ръка. Вадя, събирам, умножавам, деля, тегля чертата с ясното убеждение, че всички сметки излизат криви и че на този свят, при цялата му обърканост, в края на краищата, има някакъв железен баланс и резултатът от всички действия и противодействия е винаги е нула. Добрият стар Нютонов закон. От една страна разбирам, че за да се създаде истинска връзка, трябва да минеш през всичко с този човек – през скуката, досадата, неудовлетворението, дори през мисълта да се разделите. Хвърляш се – в брака, във връзката, в любовта - и плуваш. Няма го ефекта “обратен каданс”, при който някой, който е скочил във водата, излиза обратно и си се качва пак на брега, от който е скочил. Няма. Скачаш и плуваш. Може там да ти дойде краят, може да успееш да изпълзиш на някой бряг като самотен корабокрушенец и да чакаш да мине спасителен кораб, който да те вземе на борда си. Между другото, страхувам се от това да не стана самотен корабокрушенец. В смисъл – страхувам се от физическата самота, другата ми е сигурна. Представете си обаче какви са шансовете, ако се окажеш самотен корабокрушенец, вълните да те изхвърлят на прекрасен остров с цветя, тропически плодове и да кажем страхотен хотел от веригата “Хайят” и там да те чака прекрасен мъж с разполовен кокосов орех в ръка... Какви са шансовете за това? Нула. Голяма, сладка, кокосова нула. Пълен кич. Георги Господинов май беше казал, че в щастието има момент на кич. Хубаво го е казал. Онзи ден с мъжа ми си говорихме за предишните връзки и осъзнах, че аз този човек изобщо не го познавам. Не знаех, че за пръв път е правил секс върху българското знаме в една библиотека с учителката си по физика (по физика!) в десети клас, не знаех за прекрасната руса туркиня в кораба, с който е пътувал до Египет и благодарение на която е станал неуязвим за морската болест вовеки, тъй като в един момент люшкането се е сляло с оргазма и той изживял най-дългия приливно-отливен оргазъм... Мъжете никога не усещат кога да спрат да говорят. Той пък не знаеше за връзката ми с един негов приятел, който ми остави уж краткотрайна червеникава следа от ръката си на едното ребро, а после тя взе че се превърна в синкав белег и си остана там. Никога не изчезна, не знам как се случи. Медицински прецедент. Аз пък му оставих един сутиен, който той демонстративно ми върна по пощата. Да си забравиш сутиена някъде не е на хубаво, да знаете. На раздяла е. И когато си разказахме всичките тези неща, бяхме като нови един за друг. Все едно не се бяхме женили и се срещахме за трети път например – горе-долу на третата среща се говори за предишни връзки, нали? И понеже знам, че всички, всички на света ще кажат, че не съм права да искам, да недоволствам и че трябва да приема човека до себе си такъв какъвто е и че трябва да съм щастлива с това, което имам и така нататък, затова реших да се смиря. И отворих да чета Еклесиаста – най-смирената от всички библейски книги. И отворих на подходящата страница – винаги става така. Там пишеше: “Весели се в младостта си, сърцето ти да вкусва радост през дните, когато си млад; и ходи, където ти сърце тегли и дето ти очи видят; само знай, че за всичко това Бог ще те изведе на съд.” А сега иди се весели, ако можеш! Но нали в крайна сметка и там, пред онзи съд, дори ние, проклетите жени, сме невинни до доказване на противното. Ирис Крилатска

Анкета на сп.Ева



Наясно сме, че мъжете преди всичко се интересуват от душата и вътрешния мир на една жена. Въобще не се съмняваме, че най-важни за тях са излъчването, усмивката, интелектът, чувството ни за хумор, аурата, третото ни око, глезенът и малкият пръст на левия ни крак. За всеки случай обаче намерихме за добре да се поинтересуваме, ако случайно някой мъж, след като е регистрирал всичките ни добродетели и така нататък, реши да погледне и тялото ни, как би било добре да го облечем това тяло, така че този мъж да спре да мисли за глупости, а да се съсредоточи върху същественото. А същественото – нали така, мили дами – в мъжко-женските отношения, откакто свят светува, е само едно - СЕКСЪТ. Коя от нас иска да бъде нещо повече от обект на непреодолимо и главозамайващо мъжко желание? Простичко казано: Ние искаме да бъдем секси за тях и ги попитахме как точно да стане това. Петима мъже с различни професии на възраст от 25 до 50 години избраха „своята жена“ от шестте, които им предложихме – хипарката, лолитката, сутрешната красавица, модната икона, строгата господарка в офиса и сексбогинята. Сами си направете изводите.

Ники Кънчев, тв водещ
От шестте превъплъщения на дамата най-секси за мен е типът “Сутрешна красавица”. Заради спокойствието на излъчването и фигурата и увереността на стойката. Но честно казано, тази небрежност ми е на ръба, посоката оттук е към “Модна икона”. Защото е хубаво една дама да е небрежна у дома и когато е сред приятели, но винаги с прическа, добре подбрани комбинации от дрехи. Да не говорим за партита и празненства, където тоалетът трябва да е мислен дълго.
Хипи модата ме отмина още преди 15 години, когато ми беше любима като контрапункт на доста лицемерната народна поговорка “По дрехите посрещат, по ума изпращат”. Сега обаче не мога да се впечатля от жена, облечена по този начин. Още повече че вече всеки се старае да си създаде най-бърза и цялостна преценка за теб и бих казал, че днес и те посрещат по ума.

Йордан Марков, супервайзър специални ефекти
Жената в офис облекло – не, категорично. Директно я свързвам със секс на работното място, а това води до много и големи проблеми. „сутрешната“ мацка – също не. Много е банална. Ако се събудя до такава жена, ще реша, че съм попаднал в реклама на кафе. Жената-вамп или сексбогинята – не си падам по доминантен тип жени. Държа аз да съм мъжът и да казвам кога и по колко пъти. От друга страна, не съм някакъв супермъж, за когото е предизвикателство да подчини такава жена, нито пък съм някакъв, който предпочита да го доминират. Тази жена не е за мен.
Най-голямото предизвикателство за мен е ултрафешън мацката. Тя се отличава, но не по баналния начин. От опит знам, че такава жена наистина може да е много интересна. Хипи мадамата е най-секси, ако става въпрос за секс за една нощ. Тя е по-непретенциозна от фешън иконата, по-достъпна е също така. Освен това – пак от опит знам – с нея не се притесняваш от всякакви неща, за които обикновено мъжете се притесняваме – моят ли е най-голям и така нататък. И също така с нея можеш да опиташ всичко. Тройки, алтернативни сексове, можеш да осъществиш всичките си момчешки фантазии. Тя е много освобождаваща.

Стефан Спасов, актьор и тв водещ
Аз бих избрал естествената жена, особено тази, която изглежда добре сутрин. Харесва ми, защото е истинска. Всеки друг образ е роля. Бизнес дамата е по-често мъжки тип жена. Опитва се да успява с мъжки средства. Жената тип Лолита е изцяло зависима от мъжа. Иска да е негова кукла. Жената – жертва на модата, като я погледнеш след време на снимка, изглежда смешна, защото модата е преходна. А ролята на еротична стръв е тъпа, защото еротичното излъчване си отива с годините. Женствеността, която ценя и е секси за мен, е свързана с мекота, разбиране, топлина, без тези качества да означават слабост. Жената може да бъде кротка, но силна, да има позиция, но да я отстоява по женски. Харесвам жените, които са естествени и се стремят да изглеждат добре, жените, които спортуват умерено и се грижат за себе си. И жените, които имат добра връзка със себе си. И мисля, че не сме мъжете тези, които избират. Мисля, че избирате вие, жените.

Кристо, поп изпълнител
Образът на “Сутрешната красавица” е най-секси за мен. Винаги съм смятал, че контрастът в един човек го прави интересен. Една жена, изпълнена с противоречия, винаги ме е карала да искам да я опозная, защото тази противоречивост придава дълбочина на характера. Най-сексапилно излъчване за мен имат жените със силно изразен характер. Небрежното в това момиче е в контраст с нейната женственост и красота. Издава артистичност (което е много секси) и най-вече изглежда естествено, неподправено. Живеем в света на изкуствените гърди, устни, зъби и т.н. и естественото вече е на изчезване, което го прави още по-ценно и секси.


Слави Бинев, евродепутат
Жените са като музиката. Всяко време и настроение искат своята жена и своята музика. Аз лично предпочитам жената да може да изиграе всякакви типажи, че и други, които не са засегнати в това проучване, но те да бъдат във вярното време, разбира се, в синхрон с моето настроение, както и в унисон с обстановката. При това смятам, че стилът е допълнение. За мен винаги е била важна Жената, т. е. как изглежда и от коя порода е самата тя. Казват, че достойните хора са родени да изследват нещата, а това означава отстраняване на опаковката и навлизане дълбоко, дълбоко... до душата на жената (ако има такава).
В конкретния случай като че ли образът на „фаталната” жена най-добре подчертава и тялото, и визията, и характера на жената или просто кореспондира с моето настроение в момента. А и с политическата обстановка, ха-ха...
Сутрешна красавица



Хипарка



Лолита



Модна икона



Бизнес дама



и секс-богиня:

Музите


Чудесно е, когато срещна жена, в която усещам струяща сексуалност, разплискана женственост, разцъфнали по устните ягодови чувства, разлюзяни бедра в погледа. Всичко това ме зарежда с енергия и желание да танцувам от радост. От радост, че подобни чудеса съществуват и аз съм тук да ги видя, вдъхна и докосна. И не е нужно да искам да я обладая (това ще оставя на всички онези мъже, за които красотата се консумира като кебапче или се показва като аксесоар за пред конкуренцията). Муза е това и като всяка вдъхновителка не трябва да прави нищо, освен да бъде, да струи наоколо ми и аз да плувам в това пето измерение, наречено красота. Имах една такава муза навремето, вдихнех ли си (случайно) тениската и тя така се развълнуваше при мимолетното съзиране на плочките ми, че лицето й се превръщаше в палитра от страсти, буря в две зеници, цунами от устни. Такова наелектризиране ме кара да стоя буден по цяла нощ, да пиша стихове и да кроя планове за превземане на света. Пея с глас, който съседите чуват само в сънищата си (и не се сърдят на другия ден) и който кара вълците да правят серенади на луната. Това е то ефектът на истинската муза. Адреналинова инжекция с душевни реперкусии.
Но всичко това може да се случи по множество начини. Има жени с такива тела, които ми говорят на древногръцки и ме пренасят в Самотраки, изваяни до съвършенство, лъхащи на кошута, сякаш в женското тяло има скрито някакво златно сечение, което ме омагьосва естетически. Това сечение няма общо с вменената красота на клющави манекенки или цицорести фолк-певачки. При всяка жена то е различно и отразяващо собствената й природа. Естествеността, пропорцията, индивидуалността, това са онези вълшебни съставки, които карат плътта да оживява.
Или пък може съвсем да няма общо с физиката. Понякога срещам кривогледо или сакато момиче, от което струи такова животворно сияние, че ми се иска моментално и насекундно да я нацелувам, при това съвсем целокупно и повсеместно. Подобни инкарнации на живота (буквални и метафорични) ме карат да правя салто мортале (нищо, че не мога), щото морталето вече не съществува.
А пък косата на жената е отделно същество. И когато е обгрижена и жива, се носи лъчезарна и танцуваща. Щастливата коса се придвижва с танцуване. Същевременно раздава въздушни целувки на околните, протяга им кичури, бъбри им. Обикновено гнезди по жените със стил. Ах, каква муза е стилната жена, в която всяка краска грим, обеца или подгъв е таен език, на който е написана душата й. Край такава жена се чувстваш мореплавател, защото не мопжеш да откъснеш очи от дискретния чар на вълните й, като не спираш да откриваш нови континенти. Имах навремето една такава муза, толкова се захласвах да я гледам, че забравях да я целуна и тя си мислеше, че не я харесвам достатъчно.
Друг тип омузване се случва, когато на нечие женско лице видя изписани всички жени на света. Това обикновено е човек с комплексна индивидуалност, в която е побран диапазонът от човешки поведения – дълбочина примесена с фриволност, вулгарност с нежна обичливост. Говорим с часове без да си омръзнем (представяш ли си), осветяваме се взаимно. При толкоз материал мога да построя всякакви замъци – да пораждам настроения, да флиртувам докато философствам, да пия лекота и да си мезя със съпричастност. И ако музата не е менте, всички тези качества са обединени от умението да ги контролира. Един разлистен свят, сътворен от съзнание и воля. С други думи, умът също може да е с гъвкава снага. А когато тя съвпада с очертанията на тялото (параграф 2), в мен се случват такива ядрени синтези, че измислям перпето мобилето, което се изразява в безконечен секс, който трансцендира времето и се разтяга до един вечен момент на блаженство, отвъд физиката, отвъд разума, където душата ликува в споделеност. Това е онзи миг, в който поглеждаш в душата на някого и виждаш себе си, света, назад до сътворението, наречено Едно.
Nav

Зад масивно махагоново бюро седеше красив мъж с прошарена коса, който при влизането на Саймън се надигна и му подаде ръка.













































































— И запомнете — извика Тейт след него, — това в никакъв случай не намалява стойността на чувството, което сте преживели!

КИЧ ДО ДУПКА -ПОМООООЩ!!!!


Голямо кефче е с периодична честота да попадаш един особен вид тюхкания - тези на "естетите" на достолепна възраст, загрижени до болка за добрия вкус на по-младите. Надават се вопли до небесата понякога за безпътицата, липсата на вкус, пошлото разголване, изкуствеността и нежеланието за познаване на красивото...Което би било почти чудесно като замисъл, ако изключим мънкането и менопаузният трагизъм, които съпътстват подобни излияния.

Като се почне:"Ех, ама ние какви бяхме, от нищото нещо правехме с вкус и сега не се оставяме, изглеждаме страхотно. Тези, младите, трябва да са по-естествени, ехххх..." и човек изгубва желание за живот, честно. Че естетиката трябва да се възпитава, е безспорно, но я да надникнем под чаршафа на проблема, та да видим дали няма да открием интересни неща...

Никога не успях да видя справедливо разгневен/а защитник/ца на естетичното, която да притежава следните в пълен/пък дори и частичен комплект. Къде ли са тези маааалки, но важни нещица?

- Добрата прическа - жените над определена възраст биват няколко типа: подострени като молив (за да се забелязват кръглите бузи и двойните гуши по-добре), накъдрени - та току-що споменатото да е още по-ясно изразено или пък с малко по-дълги косици или изрусени до сламено (като чарът на черните вежди е запазен ненакърнен). Червената косица ми е друг любим гаф - какъв зъл демон обхваща жените на средна възраст, та си го причиняват, не знам. Излезте на улицата във всеки един момент и ще видите поне пет такива "влисичени" презрели мадами, открили месалинското и джесика-рабитското в себе си на дърти години чрез червеното. Ама кой ти преценява, че капризното червено или русо хич не отиват на матов лицев цвят и кожа, която с времето е добила текстурата, вида и цвета на стара кожена чанта. Подробности...Още ли се чудите откъде идва желанието за изкуствено изглеждащи коси у младите? Ха на бас, че ако бяха млади сега, влисичените/перхидролени лелки щяха и екстеншъни да си втъкнат.Този пошъл и неприятен вкус, подритващ естественото, кой го възпита? Да не е (въздишшш) онова простичко обяснение, наричащо се "личен пример"?

- Като заговорих за кожа - къде са хубавите кожи на естет(К)ите?! Ще кажете" Божа работа" - хм, де да беше, или поне САМО това да беше...Плаши ми се окото за какво пържене по солариумите и плажовете става въпрос. Младите дами, които сега слугуват на тена си, не са ли щерки на онези, които навремето се пържеха на плажа, ненамазани/ или полу- с някакво неефикасно мазило, за да могат да показват изгорелите си крайници като белег на състоятелност сред други представители на работническата класа? Бил си на море и нямаш "доказателства" (сиреч, не си се юрнал да се опържиш до безумие и да прекараш нощите на почивката си в треска и разтривки с кисело мляко) - че бил ли си на "почивка" изобщо?:) На море се ходеше, за да събираш "улики" за другите - най-често чрез себемразене под формата на зверско стоене на слънцето с периодично обръщане до придобиването на цвета на сварен лобстър...Чудно ли е, че сега младите правят подобни изпълнения, усвоили идеята за привлекателността на изгорялото, което с годините се превръща в най-невъобразимо грозната, тъмна, суха и сбръчкана кожа? Да припомним от кого са усвоили идеята, а?

- Къде е и добрият моден вкус на критиците, да запитам? Заклевам се, че ако видя още веднъж грозно китайско костюмче в резеда съз златни копчета, златни бижута с буквичка/ котвичка/синьо око и пр."прекрасности" (разбирай, извращения на идеята за бижу), палто с кожена яка или пухчета по качулката (блякс), лъхащо на 60-те години на миналия век или обувки, от звука на чиито токчета цяло стадо препускащи коне би се засрамило, ще повърна. Или пък мъж, стъкнат като въглищар или клошар с раздърпана тенисчица под замърляно пуловерче и дънки с ефект "кюнец"? И после защо младите се обличат като промискуитетни барбита, татуират си пеперудки край пъпа и розички на рамото, носят гривнички на глезените и миришат на битак отсЕкъде? Ами кой да го възпита този прословут добър вкус у тях - не разчитайте много на мамата с басмяното костюмче и златните халки на ушите, които не е сваляла от Балканската война насам, мдааа, или пък на таткото - той разтоварва въглищата сега, хохох...

- Къде е виртуалният вкус, ако подобно понятие изобщо съществува? Или той си е еднакво лош навсякъде, без значение къде се проявява. Честно ви казвам, като видя някое умиляващо лице на 30 по 2, което си е обрамчило снимчицата с блестяща рамка, държи балончета или се радва на "специални" подобрения от сорта на коледна шапчица или цветенца/сърчица в ъгъла на снимчицата, ми иде да туря кръст на всяка представа за естетика и да седна да пиша епитафия. Направо си представям как подобна "изтънчена" особа с усет към шаренкото и лъскавкото си е наредила плетени каренца на бюфета и празни опаковки от дезодоранти пред огледалото. Ама какво говоря и аз, то всъщност когато особата решава да излее най-съкровената част от себе си в стих или проза (подразбира се, че и двете са толкова добри колкото естетическите представи на съответната персона), отдолу се мъдри нещо такова:



Всъщност това е почти прилично, не блести чак толкова и не му се мърдат крилцата - какви чудовищности съм виждала, не е истина. Ако бях математик, щях да успея да дефинирам успешно зависимостта между големината и блясъка на gif-четата, качеството на материалите и възрастта на автора. Засега на прима виста мога да кажа само - колкото по-дърта и бездарна, толкова по-големи са й феичките/меченцата и сърчицата...Сори, ама си е точно така! И колкото по-невървежен и дърт е един мъж, толкова по-вероятно е да се забие в някой сайт, където да слага собствената си снимка на телата на Супермен и Батман през целия работен ден. Но жените(и не само те) имат себе си за прекрасни най-вероятно, съзерцават с умиление китеникът в оранж, мислят се за интелектуалки - нали пишат стихове и ги оформят "художествено", хех, кой е като тях? Дреме ти, че когато не можеш да изразиш и най-чудесните си трепети без кич, целият ти живот е КИЧ и по-крещяща духовна бедност от твоята няма. Младите, младите, как може да имат такъв ужасен вкус? Как пък една блестяща феичка не им стига акълът да сложат? Гиди свини безпросветни...

И кой ги възпита, бе, естети?????



frina

Да бъдеш споделен


На гости съм на Рейчъл в Сан Диего. Рейчъл е красива и нещастна млада грация, която, разочарована от мъжете и света изобщо, седи в разкошната си наследствена къща и пуши трева от фамозен бонг. Къщата е от онези с характер, чар, буйна сексуалност и висока обща култура. Последното поради факта, че се намира на висок хълм в центъра на града и може да види голямата картина. Огромна тераса над зейналата пропаст (ей, много зеят тея пропасти, да ги е) с двойка ястреби, носещи се на десет метра от мен. Тази гледка е умоизкълчваща. От гледна точка на ястребите, те се реят на сто метра в небето. От моя – са на една ръка разстояние. В двора има и отбор колибрита, които се надпреварват кой да е едноличен собственик на трите хранилки (всяка с по четири дупки за смукане). Колибритата са крайно подвеждащи копелета. На пръв поглед омайващо красиви, грациозни и поетични, пък като се вгледаш, се оказват злонрави, параноични и алчни изчадия с наполеонов комплекс и нетърпимост към себеподобни. Наблюдавам сложните им ритуали и битки с часове в градината, докато котаракът Бакстър (риж, отракан и невъзмутим) ми партнира в игра на мълчанка.

През деня се потапям в в света на Том Робинс, а вечер прекарвам времето си в дълги разговори с Рейчъл. Тя има разкошно сочно тяло, което съзерцавам с помощта на умствен лигавник. На всичкото отгоре си пада по мен и нарочно се разхожда по секси жартиери и подаващи се от блузата гърди, мамка му. Но не е сега моментът за въргаляне в сеното, затова канализирам сексуалната енергия във вдъхновение за писане (ако текстът ви се услажда, това е вкусът на тайните ми мераци). Рейчъл е една от онези свръх редки комбинации от красива (по всички стандарти), умна и чувствителна жена. По ирония, същият този дар от съдбата я е вкарал в настоящата екзистенциална криза. Хората около нея очакват тя да се държи като всички други лъскави красавици, а не като френски интелектуалец от средата на миналия век или летец изпитател в астралните небеса. Разбира се, това разминаване причинява на народеца когнитивен дисонанс, а на Рейчъл – фрустрация и депресия. Тя е още малка (на 27 почти всички са ‘малки’) и не знае житейския закон, че хората виждат това, което очакват да видят, а не каквото наистина е там. Пък и тепърва й предстои да разбере, че хората не се държат кофти с нея защото са лоши, а защото са умствено обусловени от общество, което не толелира мисловното израстване (‘мисленето’ в клишета и стереотипи е по-удобно за манипулиране). Като разбере това, ще им прости и ще ги обича като деца, които се учат да ходят (нищо, че се учат да ходят по нея).
Рейчъл има нужда от помощ, за да излезе от дупката. Традиционно хората бъркат помощ с помагане – даване на умни съвети, бутане в правилната посока и други лукуми. Само че в тази, както и много други ситуации, подобно помагане би имало съвсем обратен ефект. Ако изкараш някого от подобна дупка за косата, това го прави зависим от теб и готов да се върне в дупката в момента, в който подкрепата ти изчезне. Пък и на интелигентните и чувствителни хора им е обидно да им се ‘помага.’ Започват да се дърпат и ритат с тенденция да те намразят. Затова и не си отварям устата нито за тъмните кръгове под очите й, нито за пилеенето на време, нито за зависимостта и от наркотиците. Съвсем наопаки, започвам да шмъркам кока* с нея и да споделям най-съкровените събития от живота ми. Тя също споделя, което води до дуетен смях, прегръдки с плънка от рев и споделено мълчание. Рейчъл е удивена от факта, че знам кой е Пол Елюар (любимият й поет) и даже й го рецитирам. Слуша с все по-силен блясък в очите разказите ми за Гала, любимата муза на Елюар, Дали, Луи Арагон, Андре Бретон и дузина други. После започва да ми задава настървено въпроси относно какво прави един човек умен (мне, не е коефицента му на интелигентност), на какво се дължи посредствеността на народонаселението, какво е синхроничност и др.бр. Пускаме си любими музинки, обсъждаме филми, чета й пасажи от ‘Каубойките също плачат’ и й се усмихвам метеорно. Тя пък ми прави масаж и не спира да бъбри за какво ли не. Усещам я как разцъфва като нощно цвете, виталността й се покачва, започва да си прави разкрасяващи маски на лицето, казва ми как спира тревата и даже ме врънка да ида с нея на среща с бивш университетски преподавател, който да й помогне да запише магистратура. Усещането е за мощно изригване на гейзер, който дълго е натрупвал налягане под повърхността. Не знам дали всичко това ще има траен ефект. Все пак съм тук само за няколко седмици. Но е невероятно красиво да виждаш как животът се завръща към живот, как очите стават прожектори, а пръстите – диригентски палки. И всичко това заради щастието да бъдеш ‘видян’ и споделен.
‘Човек печели от сблъсъка с проблеми. Колкото повече проблеми се натрупват, за да затиснат щастието, толкова е по-голяма засилката, с която то изкача накрая. Точно както силата, с която се разгръща пружината, е правопропорционална на тази, с която е натискана. Трябва да се внимава, обаче, и да се подбират големи проблеми, защото само онези с достатъчна сила и размер имат потенцияла да ни издигнат над ограничената перспектива на конкретната ситуация и да ни накарат да видим света с нови очи. Трудностите озаряват битието, но трябва да са свежи и висококачествени.’
Каубойките...



* Тревата не ме кефи. Тя действа на ниво тяло и усещания, за разлика от коката, която отпушва съзнанието. Въпреки, че коката е нищо в сравнение с гъбите, но пък те са главно за усамотени сливания със света.



Nav