СТИВ МАККУИН


Стив Маккуин във ваната с първата си съпруга Нейли Адамс, зад кормилото на своя „Ягуар“ по „Сънсет булевард“, в домашния си фитнес, в хола, в пустинята Мохаве, гол в задния двор на къщата си. 31 години след смъртта му експозицията King of cool в парижката Galerie de l’Instant разголва, при това съвсем буквално, един от най-обичаните актьори.

През пролетта на 1963 г., малко преди Маккуин да се превърне в суперзвезда, списание Life изпраща фотографа Джон Доминис да прекара три седмици с актьора и първата му съпруга. За успеха на мисията свидетелстват интимните репортажни черно-бели фотографии, част от които сега се показват за първи път. Репортажът на Доминис e публикуван месеци преди премиерата на филма „Голямото бягство“ със заглавието „Проблемен младеж става звезда“.
„Прекарах прекалено голяма част от живота си в несигурност. Още имам кошмари, че съм беден или че губя всичко. Известността означава, че това не може да се случи. Искам да стана богат и дебел и да гледам как децата ми растат“, споделя Маккуин. Той триумфално влиза в списъка на звездите, които никога не остаряват, и в Топ 10 на актьорите, носещи най-големи приходи приживе и след смъртта си, а ако днес беше жив, щеше да е на 81 и да се радва на четирима внуци. Харизматичното му присъствие и преждевременната му смърт на 50 г. от рак още повече подсилват аурата му на легенда. Стив Маккуин продължава да е желан за рекламни кампании, въпреки че притежателите на правата върху образа му внимават той да не се преекспонира като този на Мерилин Монро.

Непокорството и бунтарството, превърнали Стив в звезда, присъстват не само във филмите, но и в биографията му. Когато е само на 6 месеца (роден е на 24 март 1930 г.), баща му напуска семейството, а майка му има проблеми с алкохола. До 8-годишен живее с баба си и дядо си, след това на няколко пъти се връща при майка си и поредния й съпруг. С улични банди се замесва в дребни престъпления, прекарва няколко години в поправителен дом. Когато става известен, светските издания са възмутени, че настоява за безплатни продукти. Чак по-късно става ясно, че ги е изпращал в поправителния дом. Като младеж се записва в армията и я напуска с почести, след като спасява живота на петима войници. Още преди да стане актьор, е запален автомобилен и мотоциклетен състезател, а после сам изпълнява повечето от каскадите във филмите си. Тренира по два часа на ден, учи бойни изкуства, но без да се отказва от алкохола, цигарите и дрогата. С първата си съпруга Нейли Адамс живее 15 г. и имат две деца. За втори път се жени за актрисата Али Макгроу, но изневерите му не са тайна. Моделът Барбара Минти е последната му съпруга.

Въпреки че е противоречива личност, Маккуин остава символ на сбъднатата американската мечта. Историята му на човек, който тръгва от нищото и се превръща в най-касовата звезда, подлудява обикновените американци. Говори се, че в Холивуд има няколко проекта за филм за живота му. За ролята на легендарния актьор бяха спрягани Брад Пит и Даниел Крейг, но изглежда, ще я получи Джеръми Ренър, чийто проект е в най-напреднал стадий, а той е продуцент на бъдещия филм. В същото време най-верните фенове на актьора питат възмутено: „Кой, за бога, може да изиграе Стив Маккуин?!



Ивайло Харалампиев

ИВА ЯНКУЛОВА


До момента Ива беше популярна като модел или като гаджето на актьора Бойко Кръстанов. (Вече приключила връзка.) Голямата известност може би тепърва й предстои. Тя играе една от главните роли в най-новия сериал на NOVA TV – криминалната драма „Отплата“. Свободна и леко притеснена, че трябва да говори за себе си и от неизвестността на предстоящата известност. Поръчваме си, тя – ментов чай, аз – кафе, и веднага любопитно си прочитаме късметчетата. Моето е пътуване, нейното – дълъг текст в смисъл, че когато ти е трудно, огледай се, за да разбереш, че всички се борят. Ива отваря портфейла си, за да го прибере. А вътре, в портфейла виждам снимка на жена със същата чаровна трапчинка над горната устна отляво като нейната.

Това майка ти ли е?
Да, мама е. Много е красива.
Приличаш на нея!
Така е. Тя почина преди 13 години. Отгледа ме гаджето й, вторият ми баща Митко. Завършил е Художествената академия. Фотографията му е хоби. Въпреки че са ме снимали много и мога да бъда най-различна на снимки, защото умея да влизам в състояния, едни от най-хубавите ми фотографии са от него. Там душичката ми прозира. Дъщеря съм му от тригодишна и той умее да ме вижда мен. Имал е гаджета, но не е имал други деца и не се е женил до момента. Сега е на 46.
В какви отношения сте с биологичния ти баща?
В много добри. Казва се Тодор. Актьор е. Имам по-малка сестра Божана, седемгодишна. Тя е негова дъщеря. Виж! Тук имам и нейна снимка. Страшно сладка. И тя е актриса. Хубаво пее. Много сме арт всичките в рода!
Първият ти баща как се е съгласил да те отгледа вторият?
Нямал е избор. С майка ми се разделили рано. Късно се запознах с него. Знаела съм, че е някъде наоколо, но настрана. Дал ми е шанс аз да го потърся, ако и когато преценя. Не е често, но когато се виждаме, ми е приятно. Вярващ е, положителен. По-скоро ми е духовен водач. Ако имам нужда от съвети... Митко може да се разсърди, като прочете това. Но няма как, искала съм я тази близост с биологичния ми баща. Той ми помага за сериала. Каза ми, че му е съдба цял живот да се занимава с деца. Има театрална школа за деца. Нося неговата фамилия. Вторият ми баща се казва Tинчев.
А с Митко какво правите заедно?
Той обича да излиза. Последно бяхме в “Текила”. Когато бях малка, почивахме на каравани. И аз още го правя – на Градина, Арапя, Смокиня.
Майка ти каква беше, Иве?
Бунтарка. Да се ожени на 20, и то за актьор. И да ме роди мен! Тя имаше много мечти. Рисуваше прекрасно. Почина от мозъчен удар на 31. Случи се бързо. Тогава от стреса ми се изтриха години назад и години напред и още не си ги спомням. Явно организмът така прави... Не съм убедена, че трябва да споделям толкова лични неща.
Къде живееш сега? Чувала съм, че си правила интериора на стаята си сама.
Централно момиче съм. Живея при баща ми на Орлов мост. „Иван Асен“ ми е любимата улица. И като ми кажат крайни квартали, все едно ми говорят за края на света. Стаята ми е в черно, бяло и лилаво, даже и паркетът. Според една психоаналитичка лилавото било цвят на депресията, а на мен ми е любимият. Най-добрият графити артист в България Настера, с когото не се виждам често, но ми е много на сърце, е нарисувал красив гол ангел на стената над леглото ми. Ангелът държи златна ябълка и се чуди дали да я изяде. Изобразява точно момента преди да се решиш дали да направиш греха. Много ме е усетил Настера. Той ми е правил и два портрета. Истината е, че бих искала да поживея и сама в близко бъдеще. Досега съм живяла извън къщи само с Бойко (Кръстанов) за известно време.
Вярно ли е, че с Бойко сте се запознали пред Народния театър?
Да. Представи ни най-добрият ми приятел Милко Боянов, който прави бижута, даже сте снимали някои от тях в EVA. В момента подготвя накити за една дизайнерка, която ще участва в London fashion week. Когато ни запозна, усетих, че Бойко ме хареса. Стана ми интересен като човек. Заминах за Япония и като се върнах, му се обадих да се видим. Без задни мисли. Не беше още известен. Първият сезон на „Стъклен дом“ беше до средата.
Чувала съм, че е организирал вечеря за теб пред блока ти и докато сте хапвали, негов колега ви свирил на цигулка.
Да, може би е най-романтичният жест, който някой е правил за мен. Не съм ходила с много романтични мъже, а ценя малките жестове. Ако се запазят и по време на връзката, е прекрасно... Това беше мило, но не навреме. Бяхме вече разделени. Не можах да се зарадвам както трябва. Беше ме срам да седя пред блока. Мразя излишната показност. Може би затова се колебаех дали да отида на кастинга за сериала. Приятно е да си известен, но не е само хубаво! Хората те гледат под лупа и в България първата им реакция е по-скоро да те мразят.
Кое е най-романтичното нещо, което си правила ти?
Изненадах Бойко, като го заведох за рождения му ден в Манчестър на мач на “Манчестър Юнайтед”. Беше суперстудено! Декември! Паднаха ни носовете, докато гледахме. После спахме в един хотел до стадиона и се върнахме след по-малко от 24 часа.
Ти каква си в любовта?
Всеотдайна. Грижовна. Обичам да правя изненади.
Какво правиш на 14 февруари?
По принцип съм с гадже. Обаче тая година нямам. Тъпо е да го казвам, но е мое решение да приключим с Бойко. Щастлива съм от всичко, което ни се е случило. И въпреки че съм човек, дето все има нужда от някого до себе си, в момента не задълбавам в контактите. Е, не съм се отцепила от света, де.
Как се забавляваш?
Асцендентът ми е Рак, а иначе съм Риби, т.е. хем обичам да си седя вкъщи, хем обожавам забавленията. От няколко месеца редовно излизам с приятели. Обичам да слушам музика. Израснала съм с дръмендбейс и брейк бийт и харесвам такива партита. Харесвам различни. Скоро попаднах в Mixtape на рага парти. Беше пълно с хора с расти. Много ми хареса. Бяхме с компания на концертите на XFactor да викаме за един приятел – Недислав Драгнев. А вчера режисьорът ни пита кога ще правим тиймбилдинг. Решихме – веднага, и излязохме след снимките с Орлин (Павлов) и другите от екипа. Орлин е страшно готин. Каквото и да каже, е много смешно. Ходихме в “Хамбара” и после в “Бедрум”. Не се забавлявахме много, но в понеделник излиза ли се?! От друга страна, се радвам, че ми се случва сериалът, защото ще ме направи по-дисциплинирана. Аз съм изключително хаотичен човек.
Как тогава се справяш като модел в Япония, Китай и Южна Корея? Ти откога си модел?
От 5 години насам. На 18 заминах за Китай с баща ми. Намерихме случайно едни българки близначки, които имат агенция там. Оказа се доста съмнителна, но останах 3 месеца. Въпреки че не изкарах пари, ми беше добър опит. Като се върнах, Васко Германов ме намери. Снимахме фотосесия, която и до днес ми е една от най-хубавите. После подписах договор с „Ивет фешън“ и работих в Япония, Южна Корея. Моят пазар си е Азия. Добре работя там. Там съм супер дисциплинирана. Тя е странен, космополитен, подреден континент. Уважават белите, но са толкова дипломатични, че по-скоро ще излъжат, отколкото да ти кажат истината. Изпадаш в безтегловност. Трудно се сприятеляваш с другите, защото сте конкуренция. И се настройваш на стендбай режим. Забавляваш се. Живееш в общежития или апартаменти, в които набутват по десет модели. Губиш представа за времето. Но когато се върши работа, се върши.
Любопитно ми е как попадна в сериала?
Обадиха ми се от “Ивет фешън” за кастинга. Първо отказах. Макар че съм работила доста в чужбина, като застана пред камера на кастинг, не мога да си кажа името. На този много ми помогна Стефан Щерев, който ми партнираше. Трябваше да плача, да се смея. Явно се получи, защото после режисьорът ми каза, че съм му направила подарък за рождения ден, който беше същия ден. Не претендирам да съм актриса. Не съм! Реших да участвам заради екипа и заради възможността. Хората са готини, режисьорът Иво Симеонов е най-смешният човек на света! И... (усмихва се) съм щастлива, че Джоко Росич ме е споменал в интервю! Че ми е запомнил името.
А каква е героинята ти?
Казва се Деси, на 22 години. Дъщеря на дипломати. Има кофти минало, малко неясно. Била проститутка – уж бивша. Много е самоуверена.
Как съчетаваш снимките със следването?
В момента завършвам моден дизайн в Художествената академия. Правя дипломна работа на тема „Идустриален дизайн“, моята подтема е „Рокбалада“. Ползвам коприна и кожа, върху която с лазер са изрязани татуировки. Колекцията ми е посветена на романтичната жена, която търси други епохи, в които нещата са се случвали по-бавно и тя е имала време да обръща внимание на себе си, да се наслаждава на моментите.
Ти имаш ли татуировки?
Не. Често сънувам кошмари, че имам на лицето и не мога да ги махна. Харесвам ги на други хора. Първото ми гадже беше татуирал с будистки символи единия си крак до коляното и гърба си. Красива работа!
Кой беше този мъж?
Митко, кварталната ми любов, автомонтьор. Зодия Рак. Най-дългата ми връзка досега - почти две години. Бях на 16, той – на 19. С него преживях доста неща, пораснах и съм му благодарна. Още сме приятели, не толкова близки, колкото ми се иска.
А баща ти, вторият, как прие това ти първо гадже, което на всичкото отгоре му е и адаш?
О, супер. Много го обича. Баща ми не ми се бърка във връзките. Приема изборите ми.
Четох, че сънуваш как си купуваш шоколад Lindt. Обичаш ли?
Много! Обожавам и суфле. Обичам да ям вкусно въглехидрати – може да е веднъж на ден, но трябва да е паста. Готвя хубаво, но не често. Купила съм си разни готварски книги и експериментирам.
Напълняваш ли понякога? И какво правиш тогава? Чувала съм, че някои модели не пият даже вода два дни преди снимки или ревю?
За другите моделки не знам. Аз нямам много приятелки сред тях. Близка съм само с Кристина Милева и Гинка Лазарова. Преди ревюта ми се е случвало да ядем в McDonalds. Аз до момента не съм напълнявала, въпреки че ям всякакви боклуци и не тренирам. А имам плочки на корема. Не знам какъв е този метаболизъм и докога ще продължи. Ям много, но като се сетя. И пуша цигари. Искам да променя начина си на живот – да закусвам например, да ходя на йога...


ЛЕКСИКОН
Как би се описала?
Много съм емоционална. Приемам всичко навътре и съм обидчива. Ако някой ми влезе в настроението и задълбае, се разплаквам, става драма. От Риба ставам акула. Мога да кажа неща, които не мисля. После ми е смешно. Мога да кажа и хубави неща за себе си. Обичам да изслушвам хората. Да помагам.
Какъв тип мъже харесваш?
Гаджетата ми са абсолютно различни еди от друг.
В чантата си носиш?
Портфейл Vivienne Westwood - любима моя дизайнерка. Шоколадово яйце с играчка мишка с 3 бебета от колега от снимачната площадка, с който си подаряваме шоколадови яйца. И още: жълъд, фиба, бонбонки, вазелин за устни с прополис. Имам червило M.A.C. А този хубав гланц Victoria Secret ми е от Кристина Милева. Често се събираме у тях, когато си е тук. И винаги аз готвя пиле с картофи, тя - паста. Има хора, с които може да не се виждаш дълго, но отношенията ви да се съхраняват. Надявам се и с нас двете да е така.
Кое е най-хубавото спонтанно нещо, което ти се е случвало?
Сега за секс ли ще си говорим? Защото такива неща ми идват наум.





интервю на Лилия Стамболова

НАТАЛИЯ КОБИЛКИНА


Преди година-две Наталия Кобилкина имала три желания към персоналната си златна рибка: да пише за списание EVA, да стане водеща в тв шоу и да се види на билборд. Първо започнала да води рубрика в EVA, след това неин приятел й подарил билбордове във Варна, а отскоро Наталия участва като експерт по въпросите на секса в Шоуто на Слави Трифонов. Браво на тази златна рибка! И на самата Наталия, защото за 5 години успява да се наложи в държава, в която първоначално се чувства като марсианец.

Наталия е родена в Ростов на Дон в семейство на потомствени лекари. Родителите й са доста консервативни. Майка й до ден-днешен смята, че да се прави секс в кола е вулгарно. А да се говори за това по телевизията – опази боже! Секс преди брака – забравете! До 18-ата си година Наталия спазва майчините правила. (Впрочем тя и сега е привърженик на идеята, че сексът преди 18 не е добра идея, защото човек не е достатъчно зрял. Дори казва – яростен привърженик!) Отказва да отиде по-далеч от целувките с първото си гадже и това става причина за раздялата им. На 20 г., когато се запознава със съпруга си, има минимален сексуален опит, крайно неудовлетворителен между другото. По това време е студентка по психология в Института за управление на бизнеса и правото в Ростов на Дон. Както е стеснителна, така свири на пиано, на китара, пее, танцува, играе шах, волейбол, йога, избират я за Мис Университет. В това време се появява един шармантен българин, който й харесва от пръв поглед, защото... Защото излъчва благородство и усещане за сигурност. А от майка си Наталия знае, че смисълът на брака за една жена е да имаш стена в живота, на която да се опреш. Влюбва се от пръв поглед в този мъж стена и се омъжва за него. Сватбата им е в Пловдив в ресторант „Петър I“. „Беше много красиво и по български обичай. Тогава не познавах почти никого тук. От моя страна бяха само родителите ми и едната ми сестра. Общо на сватбата имаше 50 човека, сега на рожден ден каня по 70-80“, спомня си Наталия.

Мъжът й е директор на голяма българска компания, предлагат му работа в Москва, в Казахстан, Киев, дори в Африка. Двамата могат да избират между всички тези места, но избират България: „За мен тя беше любов от пръв поглед. Тук се чувствах добре, самата енергия беше много специална. Дори си мисля, че в предишен живот съм била българка.“ Началото обаче не е съвсем лесно: „Първите месеци, които съм живяла в София, бяха един от най-трудните периоди в живота ми. Преди да заживея в България, работех в Сosmopolitan и Men’sHealth в Казахстан като HR директор, водех много активен социален живот. Изведнъж съм в България, без да говоря езика или да имам поне един близък човек. Обадих се на една позната на майка ми тук, рускиня, за да ми помогне за работа, а тя ми каза: „Върви да ставаш сервитьорка.“ Как сервитьорка, аз все пак имам две висши?! Но много интересно - българите прекрасно ме приеха. Когато се опитвах да се ориентирам на улицата с карта в ръка, хората спираха и питаха имам ли нужда от помощ! И досега много ми помагат и ме подкрепят.“

Първата работа, за която Наталия подава документи, е за бизнес треньор. Отива на интервю, което минава много добре, като се изключи фактът, че тя изобщо не говори български. Работодателят обаче казва, че ако научи езика за месец, ще я вземе. След интервюто Наталия тича към ИЧС и се записва за курс. Точно след месец взема изпита по езика, отива на второ интервю, печели конкурса и я назначават. Започва да работи с чуждестранни компании, води курсовете на български и руски. Но не спира да мечтае. (Наталия ще се окаже човекът с най-продуктивни мечти, когото познавам. Единият ден си мечтае за Нещо, на другия Нещото вече чука на вратата.) Желанието й е да води курсове по личностно развитие. Намира човек, който се занимава с такива курсове, и той й предлага да работят заедно. Когато Наталия казва на шефката си, че напуска, жената не й вярва. Работи в прекрасна компания, а напуска, за да започне от нулата?! Съпругът обаче стои зад гърба й точно според майчините предписания – като стена. Цяла година Наталия ходи по обучения, чете книги, осмисля темите, по които ще говори. Започва да води курсове по личностно развитие. Постепенно осъзнава голямата нужда на хората от сексуално ограмотяване. Вижда, че има нужда да се говори за секс! Самата тя е имала проблеми в това отношение. „Когато се ожених, не знаех почти нищо за секса. Може да се каже, че станах сексолог заради своите сексуални проблеми. В началото беше рев. Правя секс, а нищо не усещам. Започнах да мисля, че оргазмите са измислица.“ Тогава по съвет на майка си изкарва курс за отношенията между мъже и жени при сексолога Игор Незовибатко (той провежда курсове и в България – б. а.). Още в началото Игор я пита дали получава лесно оргазми. Наталия е бясна – този да не е луд, да я пита за нещо толкова интимно още при първото им виждане?! На курса тя среща много трудности: „Ревях. Имах много блокажи, които трябваше да изчистя.“ Някои са заради консервативното домашно възпитание. Наталия си спомня как вече шест месеца живеела със съпруга си, било преди да се оженят, а майка й я попитала: „Той опитва ли се да докосва твоето цвете?“ Успокоила се, когато Наталия й казала: „Не, мамо, само се държим за ръце.“ След курса при Незовибатко животът й фатално се променя, както тя казва: „Нещо в мен се отключи. Започнах да говоря за секс, да правя експерименти в секса и разбрах колко много ми дава това. Почувствах се независима, направих собствен бизнес. Това беше като прераждане, сексуалната енергия ми даде свобода, откритост.“

Все пак за някои неща Наталия е съгласна с консервативното семейно възпитание. Например, че човек трябва да е психически зрял, когато започва да прави секс. И че колкото по-малко партньори в леглото има една жена през живота си, толкова по-добре. На тази тема Наталия може да ви дръпне цяла проповед: „Вагината е като духовен храм на жената. И е важно да я пазиш като всеки храм – чиста и красива. Човекът до теб трябва да е заслужил да влезе в храма, да ти е доказал, че те обича. Това не става за един ден. Аз съм много против вярването, че сексът ще е добър, ако срещнеш правилния мъж. Ако аз срещна правилния мъж и нямам знания, не мога да имам хубав секс. Не всичко се определя от броя на любовниците. Чувала съм жени да казват: този мъж е голям женкар, имал е много любовници, но в леглото е нула, не може да ме задоволи. Броят на партньорите абсолютно не те прави добър или лош любовник. Дори обратното. Знам за една руска балерина, която смяташе, че за да е на ниво, трябва да сменя партньора си в танците всяка година. След 15 г. смяна на партньори тя беше решила да опита само с един. 3 години танцува с него. И призна, че за тези 3 е научила повече, отколкото за предишните 15. По-хубаво е да търсиш дълбочина, а не бройка. Ако не се научиш да говориш с единия партньор, няма да го правиш и с другите, а най-вероятно ще повтаряш едни и същи грешки.“

Питам Наталия каква разлика вижда в отношенията мъже-жени в България и Русия. Според нея българите уважават повече желанията на жената. В Русия например мъжете не били склонни да правят орална любов, смятали го за унижение. Докато в България такова мнение е по-скоро изключение. „В Русия, ако мъжът е успял, може да избира между много жени. Партньорката му добре осъзнава това и си затваря очите за много неща. Там просто е по-малък изборът на хубави мъже. Тук мъжете са навсякъде. Но има нещо друго. Рускините се възхищават от мъжете, носят ги на ръце, мият им краката, прибират се те в 5 сутринта, ти приготвяш закуска. Докато българките казват: каква е тази глупост, как ще му мия краката или ще му кажа, че е най-великият. Тук жените отнемат от силата на мъжете. Много е важен балансът. От една страна, да му се възхищаваш, от друга, да запазиш уважението към себе си.“

„Наталия, комплимент ли е една жена да бъде наречена мръсница?“ „О, да. Защото мръсницата, освен ако не е суперизморена, винаги казва „да“. Подкрепя експериментите. Аз обичам да правя палави неща. Много е забавно да отидеш на театър и докато тече спектакълът, партньорът ти да те възбуди с ръка. Слагаш отгоре дискретно някоя дреха... Същото можеш да го направиш на седалката в самолета. Правила съм ги и двете.“ „В театъра?! На коя постановка?„Монолози на вагината“. Там се казва, че има 34 начина да викаш по време на секс, Снежина Петрова го прави страхотно и докато тя вика, и ти викаш.“ „Кажи честно, ти всеки път ли получаваш оргазъм?“ „О, да, разбира се, това е толкова лесно. За мен е странно да не го получаваш. Все едно да не дишаш. Това е естествено състояние на организма. Като паркирането на кола е. Ако караш добре кола, ще можеш да паркираш и на най-неудобното място.“

Така че, дами, ако се чудите какво желание да предявите на персоналната си златна рибка, опитайте с умело паркиране. А новите желания на Наталия към рибката са две книги до края на годината, докторантура по сексология и семейна психология и после 3 деца.



интервю на Адриана Попова

ХУБЕН ЧЕРКЕЛОВ


Преди 11 г. Хубен Черкелов потегля за Америка, без пари, само с таланта и самочувствието си под мишница. В България през 90-те името му е синоним на провокация в художествените среди, с колегите си Косьо Минчев и Георги Тушев организира Галерия XXL и редица бунтарски прояви срещу 35-годишните. Под това тримата разбират овластените и размахващи пръст в изкуството хора. За десетилетието, през което липсваше от българската сцена, се разбра, че Хубен Черкелов прави добра кариера в Ню Йорк с картини, които интерпретират изображения върху банкноти и монети от различни държави. През април той се прибра за първата си голяма изложба у нас в Галерията за модерно изкуство на "Оборище" 10 в София. До края на май там бяха изложени творбите от българския павилион от Венецианското биенале през 2011 г., на което освен Черкелов ни представяха Греди Асса и скулпторът Павел Койчев.

В Америка се подписвате като Houben R.T. Какво означават инициалите?
Хубен Райчев Черкелов са ми трите имена. Така се подписвам на гърба на картините си. Практично е, защото Черкелов е трудно произносимо, а Хубен Черкелов става егоцентрично дълго. Затова съм го съкратил като инициали.

Учудвам се, че нямате акцент. Много хора, които живеят в чужбина, се сдобиват.
Имам, но се старая да нямам. Струва ми се обидно към българите и към самия човек за 10-12 г. да забрави българския. Жена ми е американка, но говоря по телефона с моите родители и с мои приятели. Можеш да забравиш думи, но да забравиш езика, защо?

Някои го забравят доста успешно. Като Кристо.
Той не е научил и друг, но... Аз съм го чувал как говори английски. Все пак той не е идвал в България от 50 г.

Ню Йорк има славата на град на самотници. За тези 11 г. имали ли сте мигове на самота?
Може би да, но ние заминахме няколко човека от нашата галерия XXL и винаги сме имали контакт помежду си и подкрепа. Сега съм и женен... Не знам, толкова много работя, нямам време да почуствам самотата. В Ню Йорк е популярно хората да работят много и това им е смисъл на живота. Това може да те лиши от социални контакти, да не можеш да създадеш семейство. Късметлия съм, че съм художник. Може да е клише, но художниците обикновено имаме достъп до повече жени, за разлика от адвокатите или счетоводителите.

В Америка се връщате към живописта. Там ли намерихте този стил? Как открихте красотата на банкнотите?
Аз съм завършил живопис. В САЩ изкуството е много ориентирано към пазара. Няма държавна политика, няма Министерство на културата. Трябва да си на пазара, за да оцелееш. И аз отидох като българин - без пари. Нямах мобилен телефон. Използвах уличен. В Америка стандартът за телефонни монети е 25 цента. Приготвях си ги предварително и започнах да ги разглеждам. Те са с различни изображения в различните щати. От Охайо например бяха сложили един космонавт. Започнах да правя рисунки. Ето тук в София е картината от една 25-центова монета - „Вашингтон прекосява река Делауер“. Исках да видя как ще реагират публиката и колегите на тази идея. Парите са средство за комуникация и въпрос на доверие между хората. Същото е с изкуството. Трябва да се съгласим, че Пикасо струва 5 млн. долара. Иначе и вашето дете може да нарисува подобно нещо. Но обществото се е съгласило, че точно Пикасо струва 5 млн.

Но парите все повече престават да са физически обекти и стават виртуални. Особено в Америка. Това не изтегля ли килимчето изпод краката ви?
Права сте, но не мислите ли, че носталгията е част от изкуството? Тя е много силно нещо. След време България ще приеме еврото. Когато това стане, трябва да се откажем от нашите изображения върху банкнотите. Ще ги запазим върху стотинките, върху центовете. Върху банкнотите ще има мостове, сгради, измислени от дизайнери, европейски унифицирани, те не съществуват наистина, за да няма разсърдени хора. Но носталгията ще остане. Както в САЩ - аз съм рисувал банкноти отпреди 150 г. Особено след 11 септември доста неща и в живота, и в изкуството се промениха. Изкуството започна да говори за по-човешки неща, наричат го ескейпизъм, бягство от проблемите. В известна степен това, което аз правя, е ескейпизъм.

В изложбата има ваша по-различна картина, без характерното за останалите напластяване на боите - „Малкият принц“.
Да, има два вида картини. Едните са с напластени бои, представят по-скоро имането в Америка. Аз днес мога да изпия три бутилки вино, защото мога да си го позволя. Това е американският максимализъм. В Америка къщите са по-големи, хората са по-дебели. И затова правя такива големи платна с много боя, да видя колко може да понесе платното. А другите ми картини са с фолио. Идеята идва от кредитните карти, от секюрити кодовете, да е трудно за фалшифициране, оригинално. Но пак е максимализъм, защото фолиото се променя и дава много цветове. Това са по-живописни работи, по-цветни – като „Малкият принц“. Но и релефните картини се променят от светлината. Винаги са интересни да ги видиш от друг ъгъл, в друго време.

Те са привлекателни и за пипане, заради неравната повърхност.
Имат едни релефни точки... Както парите имат - сляп човек да може като пипне, да се ориентира дали са оригинални. Така и тези точки в картините ми са нещо като секюрити код, срещу фалшифициране, против измами.

Вашите картини се продават на доста добри цени.
Те са по-евтини, отколкото трябва да бъдат. Много са недооценени. Един ден ще струват повече.

Какво е отношението артист-клиент в Ню Йорк?
Когато продавам чрез галерии, невинаги се познавам с клиентите. Но има такива, които идват да ме видят на откриването на мои изложби, излизаме на ресторант. Или пък идват с някой от моите дилъри в ателието. Повечето са от финансовата сфера. Много хора в Ню Йорк се занимават с финанси и търсят да инвестират. По-хубаво да имаш картина от Хубен Черкелов, отколкото да инветсираш в картофи.

Знаете ли, че американският посланик в София Джеймс Уорлик има ваши картини?
Да, две. Купувал ги е чрез галерия в Бостън. Много ги харесва. Толкова е ентусиазиран за моите работи, че дори малко се шокирах. Обикновено дипломатите са по-сухи хора. Покани ме лично на гости.

Имало ли е случай, да не искате да се разделите със своя картина?
Понякога умишлено ги крия, когато в ателието идват хора да избират. Ако съм направил дадена картина в някакъв добър, позитивен момент в живота си и имам хубави спомени от тези 2 месеца, в които съм я рисувал, предпочитам да си я запазя. После мога да я разлюбя, да я продам.

Какво трябваше да оставите тук, за да заминете за Америка?
В България стигнах до един таван. Чувствах, че имам повече възможности, че мога да се развия. Ню Йорк е голямата сцена, мястото, където си заслужава да си художник, но и е голям компромис - зарязваш родители, приятели. Истински близките ти ще те разберат, няма да те спрат да се развиваш. Както ви казах с колегите ми от Галерия XXL решихме всеки да наложи стил в Америка, да се изградим като художници. България няма да избяга.

И доколкото разбирам от думите ви, тя не е избягала. Наистина ли не ви се вижда променена след тези 11 г.?
Не, което може би е за добро, защото ако беше много променена, нямаше да е моята България. Аз съм от 2 дни тук и съм бил само в центъра на София, може би другаде е променено. Хората, които срещам, са ми стари приятели.

Кой беше най-тежкият ви момент в Ню Йорк?
Отидохме без пари. Не можех да кажа: аз съм Хубен Черкелов от България, дайте ми 20 хил. долара за тази картина. Трябваше да започна от нулата. Никой не познава българските художници, с изключение на Кристо Явашев. В началото беше тежко, но когато се завъртя колелото, и по чудо започнаха да се продават картини, да има интерес от колекционери, си викаш: май съм на точното място. Трябва да си вярваш.

А на какви цени се продават картините ви сега? И защо казвате, че не сте доволен от тези цени? Как се определят?
Не мога да кажа как се определят. Мистериозно. Моите работи са по-скъпи - от 5 до 35 хил. долара. Има обективни критерии в една цена. Държа голямо ателие в Манхатън, плащам наем. Боите в Америка струват повече, а аз слагам много боя. Когато сред клиентите ти има колекционери, които започват да подкрепят твоята кариера, колкото са повече и на по-високо ниво, съгласни да платят повече, толкова по-добре. В кръга на шегата – успял си, когато можеш да наемеш асистенти за нещата, за които не е необходим художник - за пакетиране, за опъване на рамки. И аз отвреме навреме наемам асистент, защото има много неща, с които не ми се занимава. Мога да ги направя, но ще загубя време. Надявам се, когато имам още повече колекционери, да бъда още по-фокусиран върху моята работа.

Какво виждате от прозорците на ателието ви в Манхатън?
Таймс Скуеър. И колко е шумно! Нонстоп, минават пожарни. Постоянно помпят някакви неща, режат. В 2-3 през нощта, когато свършвам работа, улицата е пълна с хора. Всичко свети. Дори да загася лампите в ателието, от рекламите и отраженията е светло.

Ню Йорк създава тенденции, някоя нова?
Имаше такава тенденция като при Деймиън Хърст, който наема хора изцяло да му вършат работите от-до. Огромни работи. Но след 2-3 г. хората си казват: о, то тука няма човешко отношение. Дай да купим работи, правени на ръка. Вече няма големи тенденции като измите – кубизъм, сюрреализъм. Всичко е постмодернизъм и е равно. Всичко вече е направено и зависи кой колко добре работи. Няма йерархия, в Америка това е много важно. Можеш да бъдеш какъвто решиш. Ако решиш, че искаш да си доктор, ще станеш. В други страни това е каста.

Снобизмът на белите англосаксонски протестанти усеща ли се?
Не съвсем. Когато става дума за изобразително изкуство, хората като че ли подкрепят различното. Аз идвам с моята култура. Мои работи, например „Малкият принц“, много напомнят православни икони. И тази друга традиция на публиката й се струва оригинална. Те решават, че това може да стане тенденция и те купуват. Може да е от меркантилна гледна точка, защото е по-различно от онова, което вече притежават.

Показвате ли ги на съпругата си? На чие мнение държите?
Не, тя е завършила литература в Нюйоркския университет и казва, че не разбира. Челси Гюнтер се казва. Сега пише книга. Базирана на истински факти, но измислена като история. Нещо като факшън, като романизирани спомени. На 28 г. е е и това е първата й книга. Първата книга е много важна. Може да се наложи да прави много корекции, преди да я даде на издателство. Защото след това може и да няма втора, бизнесът е суров. А тя е млад човек и се притеснява. Аз много я подкрепям. Запознахме се по съседски. Моето студио е до мястото, където тя живееше.

Успяхте ли да разгледате новите български банкноти?
С тях се разплащам, много са готини, някои заслужават да бъдат интерпретирани.



интервю на Адриана Попова

РИХАРД ПРЕХТ


Моногамията е борба за запазване на овцете, нищо повече - твърди немският философ и писател, чиято книга за любовта направи сензация. И още: изневярата е естественото състояние, а романтичната любов - изкуство на провала.



Висок, слаб, рус и със сини очи, облечен в джинси и бяла риза, Рихард Давид Прехт (48 г.) може спокойно да мине за модел на Hugo Boss. Той обаче е философ и писател, превърнал се в истинска сензация в Германия, където е продал два милиона копия от книгата си „Любов, едно объркано чувство“ (издадена на испански от Siruela), която с месеци не слиза от листата на бестселърите.
„Това е книга за мъже и жени и за нещо много странно и прекрасно, което може да се случи между тях: любовта. Нито един дезодорант не стои в парфюмерията без обещанието за любов и няма поп хит, който да измисли по-важна тема“, твърди в предговора Рихард Давид Прехт. „От тази книга няма да научите нищо, което да подобри уменията ви в спалнята. Няма да ви помогне при проблеми с достигането до оргазъм, нито да преодолеете ревността и любовните страдания. Не съществува единствена и достоверна наука за любовта въпреки всички обещания. Но от нея може да разберете някои неща и да засили желанието ви да се впуснете в това лудо царство, в което (почти) всички искаме да живеем“, споделя авторът.

Защо определяте любовта като объркано чувство?
Любовта притежава два силно противоречиви компонента - желанието за сигурност и възбудата, която химически се състои от допамин и серотонин. Много е трудно, да не кажем невъзможно, тази химическа реакция да остане в равновесие. Ето откъде идва пълното безредие. Истината е, че възбудата и сигурността не могат да се споделят с един и същ човек дълго време. Казват, че състоянието на влюбване продължава максимум три години и че изключенията от това правило са много малко. Така че хората, които намираме за спокойни, сигурни, улегнали, обикновено не са същите, с които бихме искали да си легнем. И обратно, тези, които ни привличат и възбуждат сексуално, не са подходящи за спокойно всекидневно съжителство. Романтичната идея за любовта не е реалистична, идва от литературата на XVIII век и е замислена като забавление, а не за реалния живот, където днес се опитваме да я пренесем. Днес любовта, разбрана по този начин, е най-вече изкуство на провала.

Това означава ли, че една връзка логично би трябвало да продължи не повече от три години?
Състоянието на влюбване, не връзката. Да приемем, че в момента съм влюбен. Ако сега ми направят кръвен тест, може безпроблемно да се установи, че казвам истината. Ако обаче заявя „много обичам съпругата си“, няма начин да се разбере дали това е така или не. Т.е. влюбването и сексуалното желание се поддават на измерване за разлика от любовта, което е нещо напълно различно, много по-сложно, неподдаващо се на еднозначни обяснения. Човек може да живее двайсет години с партньора си и не само да го обича, но и да не може да си представи живота без него, но в същото време сексуално да желае друг човек.

Препоръчвате ли тогава различен модел на партньорство? Например отворена връзка, която позволява и външни флиртове.
Не искам да давам рецепти какъв тип брак или връзка са по-добри. Но тъй като живеем все повече години, тенденцията в бъдещето, която вече сериозно навлиза поне в западните общества, е връзките и браковете да са по-кратки. Във всеки случай за романтиката от романите и киното трябват време и пари.

Искате да кажете, че любовта е измислена?
Романтичната любов не е базирана на реалността. Колко хора могат да заявят, че родителите им например са поддържали цял живот тази любов? От философска гледна точка до голяма степен любовта е свързана с религията, която от своя страна е в упадък. В религията приемаме, че Господ е единственият, който ни обича напълно и безусловно. Той ни приема такива, каквито сме. Във всекидневието обаче няма такова нещо. В живота ни приемат по някаква причина, защото сме симпатични съседи, добри приятели, специалисти в работата, но никога не сме приети с всичките ни характеристики едновременно. И сега смятаме, че партньорът ни трябва да ни обича по същия начин както Господ. Това е много пресилено, но се възприема от обществото. Преди двеста години ако някоя бедна селянка се беше обявила за толкова романтично влюбена, щяха да я сметнат за обсебена от дявола.

Кои са най-големите стереотипи, свързани с любовта, които днес смятате за невалидни?
Първата идея, която ми се струва погрешна, е твърдението, че любовта е биологическа и че странното ни поведение, когато сме влюбени, се дължи на биологически фактори. Втората е, че истинската любов се състои в това да даваш всичко и да не искаш нищо в замяна, наложена най-вече през 60-те и 70-те години на ХХ век. Много ми е жал за всички хора, които са се опитвали да изживеят тази любов и почти сигурно така са съсипали връзките си. Не само че не сме в състояние да обичаме напълно алтруистично. Истината е, че не искаме да бъдем обичани от партньора си от чист алтруизъм.

Мислите ли, че ако изневярата не се драматизира толкова, и за двамата ще е по-добре?
Вероятно животът би бил далеч по-лесен, но всичко зависи от конкретната ситуация. Ако един мъж след 30-годишен брак има авантюра с по-млада жена, сигурно е доста трудно за съпругата му да приеме спокойно ситуацията, когато той й каже „не го вземай насериозно“. Днес по принцип изневярата е съвсем нормално поведение, докато верността е по-странна. Тя е заложена като очакване именно в романтичната любов и отново е свързана с религията. Господ никога не би могъл да ти изневери и очакваш същото от партньора си.

Доколко проблемите в една връзка идват от чувството за обсебване, от желанието партньорът да ти принадлежи?
Моногамията всъщност е свързана не толкова с идеята, че нечии чувства ти принадлежат, а с това чия принадлежност е имуществото. Исторически тя е продиктувана от две неща. Първо, страхът от епидемии, не само тези, предавани по сексуален път, и второ, от борбата кой ще наследи овцете. Ако не се знае кой е бащата, няма как да се установи правото на наследство. Културите, които още поддържат полигамията, са номади и няма какво да наследяват. Така че любовта е капиталистически феномен. На теория в момента оферирането на потенциални партньори благодарение на интернет е огромно, безкрайно, разполагаме с целия свят буквално. Но парадоксално, реалността е съвсем друга: тук съм и около мен не намирам подходящ човек. Защото интернет ни дава достъп до огромно количество бърза информация, но няма как да я преценим. Не ни дава ориентация. А имаме нужда именно от нея и това е една от причините доста хора да се чувстват нещастни.

Кризата „удължава“ ли браковете и връзките?
И при любовта важи теоретичното обещание на капитализма, че всички можем да бъдем богати, но не и всеки един от нас. В ситуация на криза като тази в момента се „сближаваме“ повече с човека до нас от страх да не загубим и следователно връзките се задържат по-дълго и нерядко са пресилени.

Децата по-скоро подпомагат или пречат на любовта?
Романтичната любов е егоистична сама по себе си, напълно изолира влюбените от останалия свят. Затова често, когато се появят децата, любовта си отива.

Как решихте да напишете философска книга за любовта?
Преди да напиша първата си книга, се бях озовал в доста специална ситуация. Излизах с жена с три деца в тийнейджърска възраст. Всички те бяха много учудени, че майка им е избрала гадже философ, който на всичкото отгоре печели толкова малко. Нямаха и най-малката представа защо въобще някой би се занимавал с философия. Написах книгата, за да им обясня къде се намират в света и какво представлява философията. Идеята беше на жена ми, бяхме отишли на ресторант, не помня как се появи темата и върху една салфетка набързо й обясних марксистката диалектика на материализма. Тя я разбра чудесно и ме посъветва да спра да се занимавам с философски есета и да започна да пиша книги, в които да обяснявам сложни неща на разбираем език за много повече хора. След успеха на първата книга продължих.

Книгата ви за любовта ще помогне ли на читателите да научат нещо, което да приложат на практика?
Да знаеш много за любовта въобще не ти гарантира, че ще бъдеш щастлив. Не е необходимо да знаеш много, за да успееш. Ще се радвам обаче, ако читателите се научат да боравят с любовта малко по-интелигентно. Стига да го пожелаят, разбира се.





интервю на Ивайло Харалампиев

ОРЛИН ПАВЛОВ


Залата по бокс, или поне тази на боксов клуб “Академик”, е мъжки свят. Боксови круши в редица висят от тавана. Чувам пъшкането на мъж, който изважда звяра от себе си, боксирайки една от тях. Три момчета тичат и като част от някакъв смешен танц правят отсечени движения с ръце. Имам среща с Орлин Павлов.

Боксът е сред новите неща в живота му успоредно със сериала „Отплата“ и видеото за песента „За нея“, написана за филма „Чужденецът“. Заглеждам един от двамата боксиращи се на ринга в центъра на залата. Със сив екип, червена каска и червени боксови ръкавици. Изглежда концентриран, вътрешно спокоен, гъвкав и техничен, доколкото мога да преценя. Когато спират за малко, ми махва. Орлин е, разбирам от сините му очи. Лицето му е деформирано от предпазителя за зъби. Отказва да се съблече до кръста за снимките. „Не мога още! Тренирам, за да вляза във форма“, обяснява. Не бил доволен от релефа си. Сексапилът е в излъчването и започва от погледа, понеже на Орлин му се получава, го снимаме такъв. Леко изпотен, леко притеснен какво си мислят останалите в залата за него, но с пламъчета в очите. После ме повежда към артклуба на ул. Иван Асен ІІ. В този квартал е отраснал. Носят ни кафето с вафличка. На съседната маса сяда жена. „Да се преместим – предлагам, - защото ще ти задавам лични въпроси...“ Той се навежда към мен, присвива очи и тихо ме пита: „За секс ли ще си говорим?“ После добавя: „Не се притеснявам!“

А защо според теб хората се притесняват да говорят за секс? Защото е лично. Някои може да предпочитат да го правят.
Според теб коя е най-сексапилната част на женското тяло? Заповядай моята вафличка. Аз не съм тренирала. Ако я изям, все едно и аз не съм. Най-много харесвам извивката от между ханша и талията до ребрата, малко преди гърдите (показва ми). Първо забелязвам стойката. После, като всички дупето, гърдите, усмивката. Заедно с това всеки има свое присъствие. Може човек да е притеснен и да не може да го изрази, все пак хората се усещат, знаеш. Харесвам такива, които присъстват усмихнато, но с вътрешна сериозност, стабилно. Среща се рядко и въздейства много силно. А привличането се случва за миг. Двама се срещат, поглеждат се. Може и да се разминат.
Или да се срещнат за по-дълго. Някои заживяват заедно, други се употребяват. При харесването се включват хормони, които ни правят инстинктивни като животните. Хубаво е да ги владеем, да намерим баланса. Мисля, че аз съм успял.
Изглеждаш стабилен. Минавал ли си през крайности? Стабилен се усещам, да. Опитвам се да съм стъпил на земята здраво. Рядко нещо ме изкарва от баланс. Не обичам да ми закъсняват за среща или аз да закъснявам. Ето Яна (приятелката му) винаги е точна. Не харесвам някой да знае, че закъснява и да не иска да го промени. Голям и зрял човек си. Можеш да се постараеш.
Къде е G точката на жените? На всяка си е на различно място, невинаги е на интимните части. Може да е на шията или по гърба, или на палеца на крака. Добре, ще я изям вафличката.
Да, хабиш енергия сега. Вътрешна. Говорим за секс! Извинявай!
Кога се целуна за първи път? В детската градина на ул. Мизия, тук наблизо. Имах си гадже – Росица. Руса, с къдрава дълга коса и зелени очи. В стола имаше стаичка, която ползваха май за склад. Влязохме от любопитство. Качихме се на кашон от банани и се целунахме така по-дълго, като по филмите.
Издаваш ли звуци, докато се целуваш? Такива – „ммм“? Не съм се записвал. Сигурно се чува някакво мляскане.
Най-любимото ти събуждане? Като съм се наспал, във всеки смисъл на думата. Събуждаш се леко и приятно и не мислиш за нищо. И започваш да се развърташ в леглото. Ако си някъде сред природата, е супер да погледнеш през прозореца. Много обичам гори, планини - рано сутрин, докато има роса и всичко е влажно. Има и друг тип събуждания, но не ми е удобно. Все пак записваш. Тук има един много вкусен бананов кекс. Много е готин. Искаш ли да пробваш? Да си го делнем. Айде! Заради мен!
Не съм сигурна! Днес е пълнолуние – организмът се чисти. По-добре на чай и плодове. Спокойно! ОК си! Нищо няма да ти стане! Аз те харесвам примерно. Не харесвам кльощави жени.
Какво ти дава усещането за жена? Аромат на парфюм, шум от високи токчета? Всичко това заедно. И походката.
Как разбираш, че искаш да си гадже с някой? Много трудно. Доста ги меря нещата. Преценявам, мисля. Трябва да мине време, да общуваме... Така се случи и с Яна. Благодарение на Dancing Stars много време бяхме заедно и успяхме да се опознаем.
А кой доминира във връзката ви? O, никой. Изобщо не мога да ти кажа. (Хапва.)
Ревнив ли си? Не. И съм си наложил от малък да не съм. Mного са ме ревнували и знам колко е грешно. Всички подозрения... Къде си? С кого? Какъв е тоя? Каква е тая? Това смачква една връзка.
Дали влизаш спокойно в сексшопове? Не ядеш кекс! Не. Веднъж влязох, за да направя номер на приятел. С една приятелка искахме да му сложим хапче в напитката за майтап. Направихме го и му гледахме сеира цяла вечер. Беше скромно момче, а почна да танцува с мацките една след друга. Не знам стигна ли до секс.
Кое е най-сексапилното в теб как мислиш? Нямам идея. Сигурно която и да е жена ще открие нещо различно. Ако ти имаш нещо любимо, ще го потърсиш. Представяш ли си какъв Нарцис трябва да бъда, за да кажа такова нещо!
Гласът ти е много секси. Влияят ли ти женски гласове? Благодаря! Изчервих се. Да. Случва се да осъзная, че ми е харесал женски глас, след като е свършил разговорът. Тайната е в тембъра. Той е като пръстовия отпечатък – във всеки глас е уникален и си носи заряд. Комбиниран с добри думи и в хубав разговор, може много да повлияе, да вземеш други решения например. Яж кекс!
Гледаш ли порно и какво ти харесва? Като по-малки всички сме гледали. Ако живееш сам, вероятността да го правиш е много по-голяма. Като си имаш партньор и сте заедно, е по-малка.
Би ли се съблякъл пред камера? Ходил ли си на нудистки плаж? Ако е за нещо наистина сериозно, но да се съблека просто така... За какво? Мога да съблека душата си пред най-близките си. Бих се пекъл без бански, ако съм сам и единствен на плажа. А ти? Чакай да изключим записа.
Видях ваши снимки с Яна на морето. Тя беше с монокини. Това притеснява ли те? А аз видях този, който ни снима. Застанал хитрецът и уж си говори с някакви хора. Казах й на Яна, но тя ме помоли да не се заяждам. Пече си се по монокини по принцип. ОК съм с това. Но не съм ОК с хората, които снимат някого, за да го продадат. Трябваше да му взема фотоапарата.
Как се забавляваш на брега? С бинокъл. Сериозно. Всеки си мисли, че гледам мацки, а аз гледам всичко – морето, корабите...
Вярно ли е, че си виждал летяща чиния? Без да си пушил и пил. Абсолютно. Над Рилските езера. К’во да пуша? 1992 г. бяхме на екскурзионно с братовчед ми и с леля ми. Смрачаваше се и си лягахме. И горе над планините и езерата видях как нещо с най-различни светлини започна да се движи в различни посоки, бавно, сменяше си скоростта. Обаче ние през цялото време на похода много се майтапехме: Я, змия! Я, мечка! И за летящата чиния никой не ми обърна внимание. А наистина беше. Ден след това – беше началото на септември – имаше метеоритен дъжд. Цяла нощ сме наблюдавали. Преброих над 600 звезди. И по някакъв начин свързвам тази летяща чиния с тези падащи звезди. Знаеш ли колко е красиво в Рила? Бяхме запалили огън. Моля те! Нищо не ядеш!!! Поне пробвай. Аз ще го доям.
Казвал си, че вярваш в прераждания. Какъв си бил в предишни животи? Ммм, много е вкусно! Нали? Да. Казвали са ми, че съм бил военен в Мала Азия в началото на 1700 г.
Знам, че дядо ти е бил военен. Да, бащата на баща ми е герой от Втората световна и нали знаеш, когато на 3 март се съобщават имена на загиналите, казват и неговото - майор Павел Павлов. Много съм горд. Бил е летец и на 10 декември 1943-а по време на първите бомбардировки в София излита. Имало е битка. Не сме имали шанс срещу американците. Самолетът му паднал някъде в Трънско.
Интересно, бил е летец, пък ти не се чувстваш комфортно в самолет. Защото не го управлявам аз. Просто се возя. Друса, има турбуленция нагоре-надолу. Овързан съм с колан. Нямам идея какво точно се случва. Стюардеси викат: „Всичко е наред!“, ама ние сме гледали много филми. Може и да е изгубил управление пилотът.
Как ще отидеш в Париж? В Щатите? В Париж - с кола. А за Щатите е трудно, да. Леле, колко е далече! Изкарахме си визи миналата година с Яна. Мислим да видим Ню Йорк, Чикаго, Маями. С моята работа в момента - хубаво е, че я имам и правя неща, които ме удовлетворяват като артист, но няма как да намеря три свободни седмици. А много искам.
Преди Dancing Stars си сънувал, че от небето падат камъни. Какво сънуваш иначе? Странни неща. Разни известни личности, които нямат нищо общо помежду си. Говоря си с Борис Елцин, който лежи на легло. Сънувам как си говоря с Илия Павлов, с баща ми. Сънувам Уил Смит или че отивам в някакъв хотел и там ме чака Барбара Стрейзанд, ама като много възрастна, и си говорим. Даже много пъти съм сънувал Слави Трифонов. Пак стоим и си говорим. Нямам спомен за какво.
Какво ти харесва в ролята ти в „Отплата“? Това, че не съм аз, че героят ми няма нищо общо с мен. Не се усмихва и е темерут. Че обича да влиза в роли. Че е груб, не изпитва чувства, не показва много емоции. Няма я тази усмивка, която по принцип си имам. Аз съм усмихнат и позитивен, героят ми е намръщен.
Мечтаеш ли си да се ожениш? Чак да си мечтая... Това не е най-важното. Сигурен съм, че ще стане. Едва ли ще е традиционно. Ще е по-интересно, по-шантаво. Ще е нещо забавно. Защо не?
Как изглежда предложението, на което не можеш да устоиш? Течен шоколад с цели лешници и много голяма лъжица вътре. Водичка след това. И да си легна. Абе като един Мечо Пух съм! Обаче не с меда, а с шоколада...





интервю на Лилия Стамболова

ЕЛИФ ШАФАК




Облечена в черно, с дълга шия и екстравагантни бижута Елиф Шафак седи в креслото в „Грандхотел София“, където е интервюто ни, с изправен гръб - истинска дама. Родена в Страсбург преди 41 години – майка й е дипломат там, расла между Мадрид, Истанбул, Йордания и Германия, в очите й се четат едновременно близост и дистанция, както подобава на един интелектуален номад. Но в тях забелязвам и леката мъгла на умората - Шафак е по средата на маратон в София, който включва интервюта, среща с читатели по повод третата й книга, преведена на български след „Любов“ и „Копелето на Истанбул“ - „Чест“, участие в мащабно светско събитие, пресконференция, отново интервюта и среща с читатели. И всичко това за два дни!

[b]Имаме толкова малко време за това интервю и трябва да съм бърза с въпросите. Вие как се справяте с бързането?
У мен има шест различни личности. Писала съм за тези жени в романа си „Черно мляко“. Едната от тях е много спокойна, другата лесно се паникьосва.

С коя от тях разговаряме?
Говорите с всичките шест. Защото изкуството дава възможност за множественост.

Питам ви за бързината, защото една от традиционните представи за Турция е, че е страна на слоулайф – бавно се пие чай или кафе, бавно се пуши наргиле. И това е нещо, което привлича много хора от Запада, уморени от бързането.
Мисля, че в Истанбул времето тече много по-бързо, отколкото в много други части на света. Понякога съм просто замаяна от скоростта, с която живее този град. Много хаотичен, забързан, със страшно много енергия, на бързи обороти. Не бих асоциирала Истанбул с бавния ход. В Турция 70% от населението са под 30-35-годишна възраст. Това означава огромен брой млади хора, а младите не са бавни.

Вие казвате, че животът ви е като пергел, като едното му рамо винаги е забито в Истанбул, а другото обикаля света. Къде живеете основно?
(Смее се на пергел, защото думата е същата на турски.) Да, острието на пергела е забито в Истанбул, а моливът непрестанно обикаля по света. Разделям времето си между Лондон и Истанбул. Живея в два космоса по едно и също време, в две пространства. Понякога ми се струва, че никъде не мога да намеря мястото си. Едновременно с това се чувствам у дома навсякъде. Обичам Лондон и интелектуално съм много привързана към него. Влюбена съм в Истанбул, но понякога той е доста задушаващ.

По книгите на Дан Браун бяха направени туристически маршрути. Може би ще има и маршрут на Елиф Шафак в Истанбул?
Аз не се задържам на едно място. Непрекъснато се движа. Много обичам да се разхождам, да гледам хората, да чета графитите. Харесва ми оживеността в града. По някой път пиша в кафенета и фурни, до мен месят хляб. Миризмата на храна ме вдъхновява и успокоява. В Лондон също, ходя до различни пекарни, кафенета. Много обичам гарите. Енергията там е много наситена. Много се тича, хората бързат под напора на времето. И обичам да замра там, да спра и да ги наблюдавам.
В Истанбул търсете истинските хора. Не местата с лустрото, а малките улички, циганите...

Аристотел е смятал, че мъжете имат повече зъби от жените. И много хора още живеят така, сякаш това е вярно, сякаш мъжете винаги имат нещо повече. Мислите ли, че на жените вече са им поникнали достатъчно зъби?
Обръщам гръб на физиологичните различия, но това, което ние разбираме като женственост и мъжественост, е продукт на общественото разбиране. Човек се учи да стане истинска жена и човек се учи да стане мъж. Като сме родени, не сме такива. Когато ставаме част от социума, когато растем, ни се приписват роли на определен пол.

И вие сте се учили да бъдете жена, така ли?
Разбира се. Но понеже не съм расла в традиционно семейство, майка ми работеше, аз бях сама, дълги часове прекарвах в усамотение. Нямах по-голяма сестра или леля, от които да се науча на женственост. И се учех, наблюдавайки други жени, извън семейството. Но също смятам, че като писател моето перо, моят език трябва да бъдат бисексуални, да бъда мъж и жена, иначе не мога да разкажа историята.

Какво научихте, за да станете 100-процентова жена?
Каква 100-процентова жена съм аз?! Не съм. Не съм добрата съпруга в типичния смисъл, не мога да готвя, да чистя, тук съм провал по всички показатели, измерващи жената съпруга.

В книгите ви има много кулинарни препратки и мислех, че сте превъзходна кулинарка.
Храната винаги е важен елемент от моето творчество. Проявявам интерес към кухнята като част от културата. Цветовете, миризмите. Обичам да работя до хора, които готвят. Когато човек меси хляб, има невероятна прелест в самия акт. Уважавам го. Самата аз не мога, дори една супа не мога да сваря.

Успешно заблуждавате читателите тогава...
Да, читателите ми смятат, че съм много добър кулинар. Обаче съпругът ми знае, че реалността е съвсем различна (Елиф е омъжена за турския журналист Еюп Кан - б.а.).

Вашата майка ви е подтикнала да пишете като малка. Към какво подтикнахте вие децата си? Колко големи са те?
Те са почти на 4 и на 6 години. Искам да ги науча да бъдат индивидуалности, а не да подражават. Всяко човешко същество на този свят носи своя уникален талант, но пораствайки, ние се отричаме от тях. Системата на образование и обществото ни унифицират. Творческото начало, което изконно е заложено в нас, се изтрива. И много жени и мъже читатели ми казват: аз пишех поезия, но спрях, рисувах, пък спрях. Много хора носят в сърцето си страст, но я оставят да си отиде.

Кръстили сте децата си на специални хора.
Дъщеря ми се казва Шехерезад - като разказвачката. Шехерезад и Зелда - като Зелда Фицджералд. А синът ми е Емир. И също Захир заради Борхес. Има малко мистика в имената им и са източно-западни.

Смятате ли, че името слага отпечатък върху съдбата?
Според мен е по-важно децата сами да намерят имената си. В старите шамански общества децата не са кръщавани веднага след раждането. Чакали са да видят какъв талант ще прояви детето и то си избира името. Аз сама се прекръстих, избрах си псевдонима, с който подписвам книгите си. По рождение не се казвам Шафак (от тур. - разсъмване, зазоряване).

Идвала сте в България като студентка, какво си спомняте?
Най-вече хората. Повече от архитектурата, природата. Естествено, планината над София. Великолепна е. Но помня лицата на хората, с които говорех, които наблюдавах. В романа си „Чест“ имам героиня българка и нейният образ е повлиян от моите впечатления. Много голям интерес проявявам към българската история, култура. Усещам връзката помежду ни, тук не е непознато за мен място, София не е непознато място.

Интервюто е направено със съдействието на ИК „Егмонт“ - издателите на Елиф Шафак у нас.


Доста Красота и Розова Орис са близначки от бедно кюрдско село. Животът запраща едната в Лондон, а другата остава сама с уханията на билките и на отварите, които прави от тях. Едно убийство ще прекъсне завинаги връзката между двете и ще хвърли сянка на срам и омраза върху семейството. Книгата тече мощно като пълноводна река и не ви оставя на мира, докато не прелистите и последната й страница.





ИНТЕРВЮ НА АДРИАНА ПОПОВА
[/b]

БЕЛОСЛАВА



Всички много я обичаме, защото е слънчева, усмихната, одухотворена, нежна, позитивна. Но като всеки един от нас и тя плаче, и тя се страхува, и тя изнемогва от преумора. По-важното е, че винаги успява да намери сили да се усмихне. Дори когато й показват среден пръст.
[b]
Защо се забави толкова с албума – шест години? Истината е, че ние нямаме пазар, който да ме мотивира да издам албум. За мен по-важни са концертите. Имам по три-четири седмично. Единственото нещо, което ми се губи, е голямата сцена. Но не мечтая за зала 1 на НДК, не я обичам. Тя е като Евровизия, позабравена легенда, която няма вкуса на моята музика и публика. Имам тежки спомени от Политбюро, ЦК на БКП, Тодор Живков, баби, които се тълпят, за да гледат Веселин Маринов. Не ми харесва енергията там. Аз търся мириса на другото, различното. Моята публика ходи с кецове, качулки, не са гримирани. Искам революция.

Революция не е думата, с която бих те асоциирала като певица. Аз съм революционен човек. Мога да съм нежна, но в песента “Празен поглед“ рапирам, позволявам си да използвам неприлични думички. И го правя все по-често на концертите ми. Времето, в което живеем, е достатъчно нецензурно и мога поне от трибуната на музиката да изразя своето недоволство. Но се извинявам предварително, че тези неприлични думи ще излизат от моята нежна уста. Моята революция е в това, че не харесвам новодошлите модели на подражание, които се лансират. Това е моят бунт. Визирам медийни звезди еднодневки, предаванията, които толерират чалгата като модел на поведение, обличане, мода, стил.

Все пак медиите показват това, което хората искат да видят. Не считам, че уважаващи себе си журналисти, които доскоро са правили изключителни материали на сериозни и провокиращи мисълта теми, изведнъж трябва да канят в предаването си Валери Божинов и Николета не-знам-коя-си. Както и много други подобни „звезди“. Защо не канят Бойка Велкова и Теодосий Спасов, Наум Шопов и съпругата му. Двойки на подражание трябва да са хора, които провокират с мисъл, а не с визия. Не бива да се афишират трагични семейни саги в името на някакъв си рейтинг. Както казва Мариус Куркински, липсва ни не душата, а нежността на душата. Показват ни еднодневки, а животът ни не е еднодневка. Някога беше престижно да се четат списания „Съвременник“ и „ЛИК“. Беше престижно на масата ти да има артисти, изкуствоведи, доктори, художници. Това беше елитът, беше чест да си близо до тези хора. Сега е чест да бъдеш на масата на новобогаташи, облечени в чудни облекла и возила, но пълни незнайно с какво... Докато учих в САЩ, хубавата жена в скъпа кола означаваше, че или е адвокат, или лекар, или актриса. Докато тук една уважавана лекарка кара трабант, а момиче със 17 оперативни намеси по лицето кара скъпа кола. Как да се възхищавам на богатите хора? Трябва да подражаваме на стойностните хора, а не на добре изглеждащите.

Не си ли малко елитарна... Може да съм елитарна, да. Съпругът ми е художник, отраснала съм в такова семейство и имам право да имам своето изискване към средата, в която живея. Говоря от името на огромна група хора, които просто нямат трибуната да изразят себе си. Никой не знае за оперната певица Весела Кацарска от Цюрих, която е един от най-големите гласове, невероятна мацка и жена. Знаете ли, че на последното ми участие в Sofia Live Club имаше опашка, която един час влизаше. 800 млади, жизнени и мислещи хора. Пеехме и танцувахме заедно. Знаете ли колко са опашките за Sentimental Swingers, за “Три-О-Файв”? Ние сме в един особен ъндърграунд, в който като че ли напоследък се замислям,че е по-добре да си!

А обиждат ли те медиите, когато напишат нещо лошо за теб? Да, страдам, когато прочета нещо гадно. Медиите понякога го правят. Затова и не чета форумите в интернет.

Имаше информации, че баща ти имал връзки с Илия Павлов, разказваха за разни тежки олигархически схеми... Познаваме се с Илия Павлов много преди той да е този Илия Павлов, когото хората познават. Тогава никой не го знаеше и нямаше никакви тежки олигархически схеми. Дори родителите ми са кумове на Дарина и Илия и всичко е в чисто човешки и приятелски план. През 90-те години онзи така наречен „ъндърграунд“ се състоеше от хора с бизнес. Сега са лъжливи бизнесмени. Представят се за нещо, което всъщност не са.

Ти наследила ли си от бизнес нюха на баща си? Може би в това, че успявам сама да преговарям за участията си. Бих искала да съм наследила повече от него като прагматичност, но съм като майка ми – артистична, витална, мързелива.
А изпадала ли си във финансови затруднения? Изпадала съм, да. Но в същото време доказах, че не е вярна поговорката „музикант къща не храни“. Напротив, аз храня. Когато си се посветил сто процента на музиката, няма как да не ти се върне. Залите се пълнят, участия има, озвучавам филми, пътувам по фестивали в чужбина.

Какво стана с движението ти на биожените, с протеста ти срещу силикона и пластичните операции? Аз нямам нищо против силикона и не съм правила подобно движение. Това си го измисли един много четен ежедневник. Когато излезе материалът, имах 72 обаждания от телевизии, радиа, вестници от цялата страна. Такъв интерес към мен не е имало при издаването на нито един албум или сингъл. Нямам нищо против пластичните операции. Аз самата не знам дали един ден няма да се подложа на някоя интервенция. Проблемът е, че много млади жени го правят и забравят колко е красива младостта. Тя е чиста, гола и непокорна, защо да я променят?

Винаги ли се харесваш, когато се погледнеш в огледалото?
Не винаги, естествено. Но се уча да се харесвам. И все още всичко по мен е естествено.

Защо те няма в риалити форматите? Канили са ме и за жури, и за водеща. Но при толкова много участия и творческа работа не бих могла да поема още една диня под мишница. Аз пея активно от 12 години и това е едно от най-големите удоволствия, които ми се случват. Не мога да го оставя встрани заради медийни изяви. Освен това съм много интровертна, срамежлива и притеснителна. Все още се изчервявам, когато се запознавам с много хора. Искам да си имам мой свят – мъжа ми Евгени, дъщеря ми Дара, приятелите ми, колегите ми. Личният живот ми е по-важен от обществения.

Как успяваш да балансираш между професионалния и личния живот? По четири концерта седмично не е малко... Трудно е, но не всеки период е пълен с толкова много участия. В повечето случаи Дара и Евгени вече са си легнали, а аз тепърва излизам, защото клубното ми участие е от 11 вечерта. И ми е толкова мъчно, че ги оставям. Превключването от живота вкъщи към живота на сцената ми коства страшно много. Прибирам се в 3-4 след полунощ, но всяка сутрин ставам с дъщеря ми за училище. Защото е много важно сутрин тя да ме вижда. Умората, безсънието, липсата на време само за теб – това се отразява. Ние имаме три кучета, които трябва да се разходят, нахранят. Готвя всеки ден, по този начин си почивам. Всяка вечер помагам на Дара с уроците, тя ми разказва как й е минал денят, Евгени ми разказва какво е правил. Обикновено ги изчаквам да си легнат и тогава идва времето за мен – след полунощ. Тогава си пиша текстовете, репетирам новите песни. Чисто прозаично с бита и изкуството под една мишница ми е трудно, но пък цената си заслужава.

Случва ли се да излезеш извън нерви, да избухнеш, да се скараш? Последно се скарах на кучето ми Чопър, защото тръгна да ме хапе. Но не съм се карала на човек. Винаги търся причината в себе си. Ако изпадна в ситуация, в която трябва да се скарам, по-скоро ще се затворя в себе си. Трупа се, вярно е. Плача често. Много. Направо рева. Когато съм гневна, обикновено отивам при баба ми. Тя е моят психоаналитик, всичко й разказвам. Тя е на 85 и е много в час - веднага ме усеща. Бързо ми разяснява картината от позицията на мъдростта си. Но да се скарам сега и на мига – не. Наскоро чаках 10 минути на едно кръстовище, за да ме пуснат с колата. И когато се помолих с усмивка на един мъж най-накрая да ме пусне, той не само че не го направи, но ми показа и среден пръст. Хей така, с усмивка ми го показа. В този момент побеснях. Но единственото, което изтръгнах от себе си, бе нова усмивка. Хей така, да му стане неудобно. Аз не избухвам.

За какво за последно плака? На филма „Манолете“ с Пенелопе Крус и Ейдриън Броуди. Уникална любов. Аз от 20-ата минута до края на филма не спрях да плача. Явно много ми се беше насъбрало.

Знаем какво обичаш – семейството, музиката, приятелите. Но какво и кого не обичаш? Не обичам бели обувки и бели ботуши. Не обичам да пия мартини в чаша за мартини, защото винаги го разливам. Не обичам жени с много бижута. На жената красотата е в очите и косата. Бижутата отвличат вниманието от същността й. Не обичам, когато хората си вдигат малкото пръстче на ръката, държейки чашата. Изглежда ми преднамерено и изкуствено. Не обичам многото грим, той мирише лошо. Червилото мирише лошо, аз слагам само гланц. Не ми прави добро впечатление, когато жените прекаляват с козметиката. Не трябва да забравят, че тя мирише, колкото и да е качествена. Лицата им миришат.

От какво те е страх? От смъртта. Много ме е страх от нея. Мисля за нея и се готвя. Трябва да я осъзнаем навреме. За смъртта няма етап. Страхът от нея тръгва от мига, в който се замислиш, че можеш да изгубиш близките си хора. Аз съм майка и ме е страх да не оставя Дара без майка. То е инстинкт. Смъртта ме плаши най-много. Тя е философия, която трябва да се осмисли, за да ни се случи по-лесно. Животът толкова много ми харесва, че не мога да приема, че трябва някой ден да се разделя с него. Това ми е проблемът, че трябва да се разделя с живота.

А сблъсквала ли си се със смъртта? Баба ми и дядо ми по бащина линия бяха убити. Те бяха учители, дядо беше и хоров диригент. На 80 години починаха не в мир, а по особено жесток начин. Случи се точно когато бях родила Божидара. Стресът от това преживяване не може да се опише, огромен е. Изведнъж променяш цялата си гледна точка към света.

Хванаха ли убиеца? Да. Но все още не е осъден и е на свобода. В началото изпитвах гняв, особено като ходехме по делата. Но и с гняв, и без гняв, когато нещо подобно се е случило, трябва да се приеме. Не можеш нищо да промениш.

Какво те натъжава? Натъжават ме кучетата на улицата. Случвало се е да спра колата, да купя кренвирши и да започна да храня бездомните кучета. Вкъщи имаме цял чувал с храна за тези в квартала ни. Натъжавам се и когато чувам как хора за щяло и нещяло си оставят децата. Има безумни случки, не говорим за хора от ромски произход. Намесвала съм се, когато виждам как майки се карат на децата си в парка. Като видя да удря детето си и не се сдържам. Знам от баба ми, че само с добро се гледат деца. Говорете им, не им забранявайте. Спасяват се тези, които говорят.

А ти самата съмнявала ли си се дали си добра майка? Не, защото съм толерантна, внимателна, мила. Дара е на първо място в живота ми, никога не съм я пренебрегвала въпреки участията и пътуванията. Никога не съм й казвала облечи се, яж. Тя е отговорна, защото знае, че няма да й го кажа и сама трябва да го направи.

Имало ли е ситуация, в която да кажеш на някого или на себе си, че не всичко е любов? Любовта е най-великото чувство, което ни е дадено даром от живота. Когато я срещнем, трябва да я обгрижваме, да й се отдаваме, да се наслаждаваме, да я съзерцаваме и ако съумеем, да я запазим по-дълго, поне в сърцата си. От позицията на 15-годишен брак вече мога да кажа, че не всичко е любов, но ще продължа, че всичко е обич. Тя е тази, която остава. Обичта е философия, която може да оцелее.





интервю на Деяна Ангелова




[/b]

НАТАЛИ УУД


Когато съобщават на Мария, майката на актрисата Натали Ууд, за гибелта на дъщеря й, тя казва само: „Случи се онова, което бе писано да се случи.” Лана Ууд, по-малката сестра на Натали и момиче на Джеймс Бонд във филма „Диамантите са вечни” (единствената й по-известна роля), тогава за първи път чува, че когато сестра й била деветгодишна, някаква циганка просякиня й предсказала: „Това дете ще бъде погълнато от водата.” Да, Лана знае за фобията на сестра си от вода, но едва сега разбира откъде идва тази фобия. Малко след смъртта на Натали майката се разболява от Алцхаймер и през целия път надолу към пропастта на забравата тя като развалена грамофонна плоча повтаря само това: „речна вода, морска вода, тъмна вода”. Лана добре знае тези думи – с тях в едно свое интервю Натали описва своя ужас от водата.

Целия си съзнателен живот Натали Ууд прекарва в Холивуд. Започва да се снима на 4-годишна възраст, до 25-ата си година вече има две роли в култови филми – Джуди от „Бунтовник без кауза” и Мария от „Уестсайдска история”, и три номинации за „Оскар”. Тя е една от любимките на Америка през 60-те, а с „двукратния” си съпруг, актьора Робърт Уогнър, са една от най-бляскавите и одумвани двойки в Холивуд. „Те бяха тогавашните Бекъмови”, казва техният приятел и автор на биографична книга за живота и смъртта на актрисата Гевин Ламбърт. Натали се е снимала с най-великите на своето време – късния Орсън Уелс, Бет Дейвис, Морийн О’Съливан, Чарлс Бронсън, Джон Уейн, Денис Хопър, Стив Маккуин, Робърт Редфорд, Уорън Бийти... Голяма част от тези мъже са минали и през леглото й. Тя е неустоима с огромните си тъмни очи, леко чип, изящен нос, смугла кожа, остър, ироничен език, съвършено тяло при ръст 1,52 и съответния темперамент, присъщ на миньончетата. „Всеки втори в Холивуд искаше да я изяде. Много пъти съм се чудил с какво ги привличаше така неудържимо. Един ден разбрах. Тя просто беше рускиня, истинска рускиня, все пак рожденото й име е Наталия Закаренко. Можеше да излезе извън контрол така, както никоя американка не може. Мъжете, които усещаха тази нейна помитаща чувственост, я пожелаваха до смърт.” Това казва Гевин Ламбърт, но за Холивуд и до ден-днешен Натали Ууд е просто една трагично загинала някогашна филмова звезда със славата на алкохоличка и нимфоманка.

В нощта на 28 срещу 29 ноември 1981 г. при мистериозни обстоятелства Натали пада от борда на семейната яхта Splendour (от англ. – великолепие, разкош) и на сутринта тялото й е изхвърлено на брега на близкия остров Каталина. На борда на яхтата в онази нощ заедно с нея са още трима мъже – съпругът й Робърт Уогнър, предполагаемият й любовник актьорът с демонично сини очи Кристофър Уокън и капитанът на яхтата Денис Девърн. Тогава смъртта на актрисата е обявена за нещастен случай, тъй като изследванията при аутопсията показват огромни количества алкохол и обезболяващи.
На 18 ноември 2011 г. полицията в Ел Ей съобщи, че подновява разследването на случая. Причината е, че точно 30 години след мистериозното удавяне на Натали е получена нова информация относно случилото се на яхтата. Според новите свидетелски показания на Денис Девърн в онези нощ се е разразила истинска Шекспирова трагедия, в която съпругът Уогнър е бил полуделият от ревност (и алкохол) Отело, Уокън – Яго, а Натали Ууд – Дездемона. Появяват се и нови свидетели, които тогава са били в близко плаващите яхти. Според тях Натали е викала дълго за помощ, но никой от мъжете на борда на Splendour не се е опитал да я спаси. Дали е така? Разследването продължава.

Натали вече е достатъчно голяма, когато чува прокобата на циганката. Разбира всичко и започва да сънува кошмари, в които се случва точно това. Кошмарите й продължават месеци наред, докато един ден просто се случват. По-малко от година след зловещото пророчество Натали се снима във филма The Green Promise. По време на снимките пада в една река и не успява да изплува, в болницата едва я спасяват. И майката, и дъщерята решават, че ето, това е имала предвид циганката. Въпреки това шокът от случката не успява да излекува детето от фобията. Пък и в резултат от падането в реката ключицата й грозно изпъква и по-късно тя никога никъде не се появява на парти без огърлица, с която да я прикрива. Говори се, че дори в леглото носила бижута около шията.

Има и още една причина Натали никога да не може да се отърве от страховете си – майка й.
Мария е балерина по професия, рускиня по кръв, емигрантка по съдба и манипулативно чудовище по характер. Живее с романтичната представа, че семейството й произлиза от руската царска династия Романови, и е амбициозна до лудост. Преди да емигрира в Америка, тя е женена за някакъв военен, от когото има една дъщеря. Когато се установява в Сан Франциско, се омъжва за Никълъс, бащата на Натали. Той също е с руски корени, емигрант, изкарва си прехраната в работилница за декори за киното и театъра. И пие. А когато пие, става опасен. Няколко месеца след сватбата им на бял свят се появява Натали, но това, което тя не разбира приживе и което излиза на бял свят едва след смъртта й, е, че истинският й баща всъщност е капитан от американската търговска флота, отново руснак, с когото майка й поддържа тайна връзка почти през целия си живот. Когато Мария е бременна с третата си дъщеря Лана, Натали става свидетелка как баща й намушква майка й с нож. Но тя никога не обвинява баща си, защото усеща, че истинската виновница е майка й. Тя самата много пъти е искала да й причини болка. Защото Мария обича да кара другите да страдат, за да постигне целите си. Когато я подготвя за някой кастинг например, тя често прилага доста садистични методи. Ако ролята, за която се явява, изисква Натали да плаче, тя я кара да си спомни с най-ясни подробности смъртта на любимото й куче или й разказва картинно жестоки истории как някакво момче отрязва крилете на птиче. А ако случайно не я вземат за ролята, не й говори и не й обръща никакво внимание с дни. След години, когато журналист пита вече известната Натали Ууд „От какво почина баща ви?”, тя отговаря: „От майка ми.”

Сексът – нейният бунт
На 16 години Натали изведнъж се пробужда от детството си. Случва се, когато култовият независим режисьор Никълъс Рей я кани за ролята на Джуди във филма си „Бунтовник без кауза”. По време на пробните снимки той я пита за мнението й за сценария, какво чувства, когато го чете, какво мисли за ролята си. Натали мълчи. До този момент тя е живяла типичния живот на дете звезда – прекарвала е времето си основно с възрастни, правила е, мислила е и е чувствала, каквото й казват майка й и режисьорите. А тя само се е опитвала да не разочарова никого. И изведнъж този Никълъс Рей... А неин партньор във филма е самият Джеймс Дийн! Тя го е гледала в постановката „На изток от рая” поне 28 пъти. Толкова е красив! Дори си обеща наум да се омъжи за него.
Дийн не се влюбва в Натали. Никълъс Рей обаче – да. Кани я на вечеря в караваната си. Застила масата с розова покривка, налива й шампанско... Натали е щастлива за първи път в живота си. Отнасят се с нея като с истинска жена и майка й не е наблизо. Никълъс я научава да пуши, да пие, прави я наистина добра актриса и е първият й мъж. Той е на 43, тя – на 16. Откривайки секса, Натали разбира, че това е нейният начин да бъде свободна. Няколко месеца по-късно си намира втори любовник – Денис Хопър. Среща се и с двамата. И двамата знаят това.

За „Бунтовник без кауза“ тя получава първата си номинация за „Оскар”. В Холивуд се смята, че този филм носи лош късмет, защото и тримата основни актьори умират при трагични обстоятелства. Дийн е само на 24, когато загива при автомобилна катастрофа с новото си Порше 550 Spyder. Сал Минео – на 36, когато е убит, а Натали – на 43, когато се удавя.
След гръмовния успех на „Бунтовник без кауза“ Натали се превръща в истинска звезда. Излиза само с известни мъже. Веднъж – със самия Елвис Пресли. Разочарованието й е огромно. „Толкова беше скучен... – спомня си по-късно тя. - Не пие, не псува, дори не пуши... Все едно бях на среща в гимназията, на каквато така и не отидох.“
През 1956 г. на едно модно ревю Натали се запознава с актьора Робърт Уогнър, фаталния мъж в живота й. Тя е все още на 17, той – на 25, вече звезда, красавец с вечно присвити очи. Говорят малко, а след това той казва на приятелите си: „Тя е толкова красива, но все още няма представа колко лудо привлича мъжете!“ Месец по-късно я кани на своя премиера, която съвпада с нейния 18-и рожден ден. На тази вечеря и двамата усещат, че нещата са различни.
Уогнър се влюбва в Натали една нощ на борда на своята малка яхта. „Натали ме погледна с любов, а свещта, която бяхме запалили, се отразяваше в тъмните й очи. Този миг, мисля, промени живота и на двама ни“ – разказва той в своето публично постмортем обяснение в любов към Натали.
В деня на сватбата им Натали е неземно красива - „като портрет на Веласкес“ по думите на Уогнър. Четири години двамата водят лудия живот на филмови звезди - холивудски партита, страхотни коли... Купуват си къща, която Натали обзавежда. Кариерата и на двамата обаче стремглаво тръгва надолу, особено неговата.

Съблазнители и съблазнени
През 1960 година Натали Ууд подписва договор за главна роля във филма на Елия Казан Splendor In The Grass. За неин партньор продуцентите са избрали 23-годишния Уорън Бийти, за когото това е първата главна роля. Уорън обаче вече е много известен, особено сред женската половина на Холивуд. Носи му се славата на истинска сексмашина. „Правехме секс по седем пъти на ден“, свидетелства актрисата Джоан Колинс, едно от гаджетата му.
Робърт Уогнър знае за тези слухове и макар че твърди, че не се е притеснявал, защото „в нашия свят всички играехме ролята на съблазнители и съблазнени“, холивудските хроники казват друго. Според тях Уогнър висял всеки ден часове наред на снимачната площадка, за да „пази“ жена си. Трябвало да отскочи за два дни до Ню Йорк по работа, а когато се върнал, заварил Уорън Бийти застанал зад Натали и обгърнал кръста й. „Контролираш ли ме, а, Боб?“ - попитал го Бийти.
След случката Натали и Робърт имали бесен скандал и в крайна сметка решават да се разведат. „И двамата бяхме изплашени и несигурни и непрекъснато всички бракове около нас се разпадаха”, обяснява Натали причините за развода им.
Ууд се премества при Бийти и двамата са обявени за най-горещата млада двойка в Холивуд за 1961 г., Уорън – за „най-вълнуващия американец в киното”, а Натали печели втората си номинация за „Оскар”. Робърт Уогнър следи всичко това. Неговите последни филми са пълен провал. Един ден решава да убие Бийти и обикаля с пистолет около къщата му. Бил решил, ако не успее да убие него, да убие себе си. Не го направил, естествено. Още повече че връзката на Натали с холивудския плейбой продължила точно една година. Актрисата твърди, че едва е издържала дори тази една година. Веднъж Уорън я зарязал в един ресторант, защото за няколко минути успява да свали хубавичката сервитьорка. „Уморих се до смърт от неговата мъжественост“, заявява Ууд, когато се разделят.

Междувременно Уогнър постепенно се съвзема от развода, прави един добър филм със Стив Маккуин, а при едно пътуване до Рим среща точната жена – Мериън Маршал, току-що разведена и също така с прекрасен апартамент в Рим. Скоро им се ражда дъщеря и Робърт смята, че е намерил покой, докато един ден в ресторант не се засичат – той и Мериън – с Натали и нейния агент. Тя му казва „Липсваш ми” и той й отговаря със същите думи. И изведнъж сякаш всички в ресторанта замръзват и всички звуци спират. Само те двамата се движат, говорят, дишат. Натали му честити за детето. Изглежда щастлива, но после Робърт разбира от приятели, че е много тъжна. Че се е разделила с Уорън, че много е страдала заради брака на Робърт с Мериън, че също иска дете, но не може да намери подходящия мъж. „Не знаех нищо за това – казва Робърт. - Знаех само, че сърцето ми спря да бие, когато я видях. Всеки път, когато я виждах, сякаш я виждах за първи път.“
Истината е, че в този период Натали Ууд прави сериозен, макар и банален, опит за самоубийство – с шепа хапчета, типично по холивудски. Успяват да я спасят, но й назначават психоаналитични сеанси, които тя посещава години наред и дори така се пристрастява към тях, че когато й предлагат главната женска роля в „Бони и Клайд” (филма, който изстреля Фей Дънауей в А-листата на звездите) и става ясно, че терапевтът й не може да пътува с нея, тя я отказва.
През 1970 г. психоанализата си свършва работата – Натали се омъжва за продуцента Ричърд Грегсън и забременява. Бременна е в шестия месец, когато отива сама на едно парти, а там е Робърт Уогнър – също сам. Той сяда в краката й и двамата прекарват заедно цялата вечер. После той я откарва у дома й, а когато се разделят и тя затваря вратата зад гърба си, и двамата плачат. Робърт твърди, че никога не я е виждал по-щастлива, колкото няколко месеца по-късно с бебе в ръце. Но да, от друг.
Десет месеца след раждането на първата си дъщеря Натали се развежда с Грегсън, защото го хваща във възможно най-клиширания вариант на изневяра със секретарката му. Натали се разбеснява и вика полиция, която ескортира Грегсън, докато напусне заедно с целия си багаж имението й в Бевърли Хилс, което доскоро било тяхното семейно гнездо. Скоро след това Робърт Уогнър също се развежда. Жена му усещала, че не й принадлежи изцяло, и му поставила ултиматум.

Искам вчера
На Коледа 1971 г. Уогнър кани Ууд да прекарат празниците заедно и... от този момент не се разделят до смъртта на актрисата 10 години по-късно. През 1972 г. двамата се женят за втори път. Това е третият и последен брак на Натали Ууд. Този път тя решава да се посвети изцяло на семейството си. През март 1974 г. ражда втората си дъщеря – Къртни Уогнър. През 70-те тя не се снима почти в нищо и Холивуд, известен с късата си памет, я забравя. Когато децата тръгват на училище, тя прави опит да се завърне. През 1979 се снима в „Оттук до вечността“ с Ким Бейсинджър и печели „Златен глобус“ за ролята си, но това не променя нещата. Тя е на 38 и гледайки тази Ким – руса, чувствена, дива и 26-годишна, усеща, че времето е безпощадно към всички, но най-вече към секссимволите. Нови предложения за интересни роли така и не пристигат и Натали отново започват да я хващат дяволите. Снима малко в телевизията, но така само разпалва гнева и апетита си за работа. Започва да компенсира с домашни „спектакли” – невъзможни коктейли с шампанско и уиски, истерични пристъпи, после хапчета и в следващите няколко дни – срив и меланхолия. След това – отново. Един ден разказва на мъжа си за всичките си креватни приключения, за някои от тях той дори не подозирал – някакъв политик, а също така Франк Синатра, Стив Маккуин... За една нощ, за три нощи... Уогнър й удря няколко силни шамара. Натали винаги го е карала да се чувства неспокоен, а когато получава подобни пристъпи, той не може да я понася. „Ти си същата като майка си – искаш другите да страдат. Защо ми разказа всичко това?!”, крещи й Уогнър. Той знае, че Натали полудява, когато някой дори само й намекне, че прилича на майка си. Захапва ръката му до кръв. „Знаеш ли защо? Защото не искам днес, искам вчера!” После се свлича в прегръдките му.

Скоро след този скандал идва предложението за роля във филма Brainstorm. Уогнър я съветва да не приема, защото е много лабилна и няма да издържи да се завърне в този свят. Натали дори не го чува. Ще се снима отново във филм! В главна роля. И то с Кристофър Уокън, носител на „Оскар” за „Ловецът на елени”. И освен това сюжетът е съвсем различен от всичко, което е играла до този момент, в него има извънземни. Натали се напива до припадък от щастие в нощта преди да замине за Северна Каролина за началото на снимките.
По време на снимките на този филм Натали Ууд се чувства тромава, стара, непохватна. Уокън до нея – харизматичен с тези свои ледени очи, извънземен просто и така добре владее Метода. Учил при Страсбърг и всичките тези неща... Натали не е много по-възрастна от него, но пък е толкова отдавна в киното, че самата тя се приема за ветеранка. „Кристофър, аз съм снимала с Бет Дейвис”, казва тя веднъж на Уокън, а той я гледа изумено и мисли, че е пияна.
Няма никакви доказателства за това, че двамата въобще са имали каквато и да било връзка. Натали била свикнала приятелите й гейове (а тя има много такива) да я питат: „Натали, винаги съм си мислил какво се случи между теб и... (тук следва името на мъжа, който е на дневен ред)?” Обикновено Натали отговаря: „Случи се онова, което винаги си си мислил.” Нещо подобно казва и за Уокън.

За Деня на благодарността през ноември 1981 г. Натали се връща в Ел Ей и води Кристофър със себе си. Кани го да се присъедини към нея и съпруга й за пътуването с яхта до остров Каталина. На 28 ноември те вечерят в ресторант на острова, където Натали се натравя от храната. С тях е и капитанът на лодката Денис Девърн. Връщат се на борда и по свидетелствата на Кристофър Уокън там съпрузите се скарват, а той се прибира в каютата си и си ляга. През нощта не чува нищо, а на сутринта разбира, че Натали е мъртва. Историята как точно актрисата пада във водата и се удавя е потънала в мистерия. Случаят все още се разследва.
След смъртта на Натали Уогнър се жени за актрисата Джил Джон, която по ирония на съдбата е една от най-добрите приятелки на Натали още от детските години. Двамата отглеждат дъщерите на Натали – Наташа Грегсън Уогнър и Къртни Уогнър.
Днес Наташа е на 42, а Къртни – на 37 години. И двете нямат деца.



Ирина Иванова

РОТВАЙЛЕРЪТ ВАЛЕРИ



Забравете за Карла Бруни. Тя вече е в миналото. Новата първа дама на Франция успя да я засенчи още при първата им обща публична проява по време на встъпването в длъжност на Франсоа Оланд. Докато всички търсеха обяснение за невзрачното и безформено костюмче на Карла Бруни, вятърът услужливо повдигна стилната черна рокля на Валери и извади на показ съблазнителни бедра. И за секунди помете смятаната за еталон на елегантността Карла Бруни. Неслучайно един от прякорите на Валери Трирвильор е Ротвайлера. Тя е амбициозна, с успешна кариера на политически журналист, има силен характер и е безпощадна в работата си. Медиите отчитат като най-любопитен факта, че за първи път президентът на Франция и първата му дама нямат брак. Всъщност историята на Валери Трирвильор и Франсоа Оланд е много по-любопитна от липсата на някакъв си подпис.

Началото на интригата Първата им среща е през 1988 г. покрай работата й. По това време Франсоа Оланд преподава икономика в парижкия университет. Валери пък е обещаваща журналистка, която малко след това бива назначена в Paris Match. Само може да предполагаме какви са били първите им впечатления, защото тогава Франсоа Оланд има връзка със социалистката Сеголен Роаял, която е майка на четирите му деца. Валери пък среща бъдещия си съпруг на работното място в Paris Match – журналиста Денис Трирвильор, чиято фамилия използва и в момента. Сключват брак, имат трима сина и до ден-днешен работят заедно в списанието, макар вече да са в процедура по развод.
Не е много ясно кога точно Валери и Франсоа започват връзка, но неприязънта между бившата му вече жена Сеголен и новата му любов е доста отдавна - след един противоречив материал през 1992 г. Тогава Франсоа урежда на Валери ексклузивно интервю с жена му, която току-що е родила четвъртото им дете. По това време Сеголен Роаял е министър на околната среда и това би трябвало да е удобен пиар, който да я покаже като успешен пример за работеща майка. Интервюто се провежда в болницата, като прясно родилата Сеголен е все още уморена и под въздействието на упойката. Докато Валери постига голям успех с интервюто, Селоген не е доволна от крайния резултат. Още тогава тя подозира, че въпросната журналистка е прекалено близка с мъжа й.

На светло Валери Трирвильор и Франсоа Оланд излизат на светло като двойка през 2010 г., но признават, че имат връзка от 2005 г. Мнозина подозират обаче, че тя е по-отдавна. Любопитно е, че през 2006 г. по време на пресконференция Сеголен Роаял намеква, че с Франсоа най-накрая ще сключат брак. Още тогава тя знае за връзката му, но според запознати я приемала като краткотрайна авантюра. През 2007 г. Сеголен се кандидатира за президент. В пика на оспорваната предизборна кампания срещу Саркози Франсоа я напуска заради Валери. Сеголен е с разбито сърце, но пази случващото се в тайна. След като губи изборите, съобщава за раздялата им. И до днес не спира да го вини за загубата си, защото не й е оказал нужната подкрепа.
Франсоа заживява с Валери и тримата й синове в апартамент под наем, обзаведен с мебели от “Икеа”. Там са и до днес, но май скоро ще се преместят в Елисейския дворец, защото вече превръщат живота на съседите си в кошмар покрай засилената охрана. Засега Валери Трирвильор няма намерение да се откаже от работата си като журналист. Със сигурност няма да е и от безгласните първи дами. Според запознати тя има важна роля за решението на Оланд да се кандидатира за президент. Дори имаше свой кабинет в предизборния му щаб. Промени драстично и външния му вид – от по-модерните очила и стилните костюми до отслабването с 12 кг. Неслучайно един от новите й прякори е Първата желязна дама. Никой не очаква тя да е просто украшение до президента въпреки твърдението й, че няма ясна представа за бъдещите си функции. „Сякаш изведнъж влизам в собствените си репортажи“, с усмивка коментира Валери.



ДЕЯНА АНГЕЛОВА