".............................
- Честита нова година! – поздрави го Гери, подавайки му пълна чаша с водка.
- Не пихме ли доста водка тази вечер, госпожице? – пошегува се той, настанявайки се до нея на дивана. Тя имаше разкошна рижава коса и ухаеше приятно. Късата синя рокличка откриваше прекрасните й малко слабички крачета. Някакъв приятен гъдел премина през тялото му.
- Невероятна си...- прошепна Зоран и я погали нежно по ухото. Тя се усмихна предизвикателно.
- Малко изтъркано всъщност, често ли го казваш преди да вкараш жената в леглото?
- Всъщност бях доста искрен – засмя се той. Харесваше му начинът, по който се правеше на недостъпна. Малко привидно наистина, кожата й бе леко настръхнала, а в стаята бе доста топличко.
- Това че бях искрен не означава разбира се, че няма да те вкарам в леглото си.
- Колко самоуверено...- прошепна тя. Той се наведе и я целуна по устните. Бяха меки и топли, усилиха възбудата му.

Пренесе я бързо в стаята си и я сложи внимателно на леглото. Тя бе затворила очи навярно леко замаяна от алкохола. Нещо в нея бе болезнено безпомощно и докато бавно дърпаше ципа на рокличката й, Зоран се почувства неверояно зъл и подъл, като хищник, готов да разкъса жертвата си. Внезапно тя отвори очи и в тях той прочете същата горчива и мрачна самотност, някаква дълбока тъга прикрита от тонове грим по лицето й. Кого си загубила ти, малко момиче? Погали я нежно по твърдия корем, зацелува гърдите й...Изпита някакво безумно състрадание към нея. А може би и към себе си. И двамата си нямаха никого, очакваха оргазма като спасително хапче срещу депресията и самотата, и двамата копнееха да запълнят празнотата в душите си, дупките издълбани някога от други. И за първи път от много време, Зоран намери нежността. Много отдавна не бе целувал така. Бе имал доста жени след Мила. Всички те бяха повече тела, отколкото същества с души. Спомняше си техните ръце, бедра, гърди, бемки...но не помнеше как се е чувствал. Бе свършвал с всички тях, но с никоя не бе правил любов. Сексът бе оправдание, оправдание за липсата на любов.
Гери бе отключила тази дълго стаена тъга по Мила. В нейната беззащитност, той бе видял собствените си страхове от самотата и изведнъж пожела да я люби, да я обладае не просто с тяло, да я обладае с болката и копнежа си по любовта. Носталгията му се спускаше страстно по красивото й тяло, откриваше всяка нежна извивка, застояваше се дълго между краката й, гореше по устните й, прегръщаше я в задушаваща потна прегръдка. Когато накрая притихна до изтръпналото й от удоволствие тяло, по бузите му се бяха спуснали сълзи. Не бе плакал от дете. Не бе плакал никога за нищо. С тези две единствени новогодишни сълзи изтичаше последната горчива любов към Мила, те пареха кожата му, мълчаливо се спускаха надолу по брадичката му, насочили се стремително към гибелта си. Дългите емоционални окови издрънчаха на пода.
Малкото топло тяло се докосна до него. Две пресъхнали устни намериха неговите.
- Благодаря ...- прошепна тя. "



Милена Динева, "Мила", глава Х

Мръсна, долна лъжкиня


Наскоро правих интервю с един известен човек (ИЧ). След интервюто се наложи да му искам снимки от личния архив, после да ги връщам и т.н, и т.н, та се оказа, че ИЧ не може да върши всичко това сам. Под известността му е така да се каже. Затова изпращаше бодигарда си. С този бодигард се срещахме точно сто пъти, направо си станахме близки. Последния път, когато се видяхме, ме информира, че ИЧ заминава в командировка за някакви южни острови (там всички ходят на почивка, той – в командировка! Странна работа!). Казах на бодигарда: „Чао! Приятно изкарване!“, а той ме погледна многозначително: „Аз никъде не заминавам.“ „Кофти, ама нищо де, пак приятно изкарване! Знаеш ли там каква жега е (имах предвид на острова)!“ „Е-е, „Жега“ - е.. ти филмът!“ възкликна той ни в клин, ни в ръкав и ме спечели завинаги, защото „Жега“ си е е.. ти филмът. Човекът разбира от филми явно. А който разбира от филми, разбира от живота – аз поне си имам такива критерии. И тук трябваше да спра да мисля по адрес на бодигарда. Обаче продължих.
Харесва ми. 23-годишен, с яйцевидна глава, ниско подстриган, високичък, с хубава усмивка и гангста глас. Занимава се с източни бойни изкуства и духовни практики, „за да контролира гнева си.“ И с фитнес, за да контролира тялото си. Освен това, цитирам по памет, се чувствал някак по-възрастен от приятелите си и не искал да си губи времето с глупости. Затова постъпил на работа при ИЧ. Много смешен бодигард! И, разбира се, сладък.
Броени часове след като ИЧ бе отлетял за острова, бодигардът ми се обади с предложение - да сме се срещнели. Ей така. Тук аз трябваше категорично да откажа, обаче пак не го направих. Вместо това приех с максималната за характера ми категоричност: „Ами-и-и...(въздишка)... добре.“ „Значи – пред KFC на „Гарибалди“ в 7 ч.“, отсече. Той си знае само KFC на „Гарибалди“. Ти му обясняваш: еди-къде си ви чакам, даваш му адрес, улица, номер. Той ти звъни сто пъти да ти каже, че е зад ъгъла и това винаги се оказва някой друг ъгъл. Ужас! Но кой ти гледа! Имам среща с бодигард! Каква тръпка!
Преди срещата се обаждам на мъжа ми и му казвам истината, което, както неведнъж съм писала, винаги работи. „За какво ще се срещате?“, пита той съвсем справедливо и почти хладнокръвно. „Абе, пак за едни снимки, писна ми, сто пъти вече се срещаме“ – лъжа аз, вече няма как. Какво да му кажа – защото не съм ходила на срещи от три години и защото ми се среща с някого за пръв път. Не мога да му кажа подобно нещо. А колко хубаво би било, ако можеше, нали?
Великата изненада е, че бодигардът идва на срещата с куче – вълчак, като онези, дето търсят бежанци в камиони на границата. Кучето веднага разпознава бежанката в мен, по погледа му познавам. Отгоре на всичко от вълнение цялата съм наелектризирана. Буквално произвеждам електричество. До каквото се докосна и - ба-а-м! - пускам му ток. Не ми се беше случвало от пубертета. Погалвам кучето и козината му се изправя нагоре, честна дума. Бодигардът е много впечатлен от мен, а кучето се отдръпва и тихичко започва да ръмжи. „Да не лъжеш жена си, че си отишъл да разхождаш кучето?“, подхвърлям му, а човекът най-сериозно ми казва: „Аз не съм женен.“ И добавя: „И гадже нямам.“ Тук вече определено трябваше да спра, да го погледна в очите и да кажа простичката истина: „Виж, аз всъщност съм женена и имам дете, нали не ти пречи?“ Пак не го правя. (Знаете ли какво е да не си ходил на първа среща от три години?!) Вместо това го поглеждам в очите: „It’s showtime!“ - и казвам простичката лъжа: „И аз не съм женена“. Ей така, без никой да ме пита. Настъпва неловко мълчание. Един вид – добре започваме, никой не е женен. „И къде отиваме сега?“, питам, а на ум си мисля: „Само да не е в KFC! Само да не е в KFC!“ “Искаш ли да седнем на някоя пейка в градинката пред Народния театър?“, изтърсва момчето и аз онемявам. „Виж какво, сигурен ли си, че не си излъгал жена си, че излизаш, за да разходиш кучето? И сигурен ли си, че всъщност не правиш точно това?“ „Не бе, не съм женен, честно. И гадже нямам“, казва ми той мъжки. Кимвам в знак на съгласие, мислейки си: „Как пък един не каза: Искаш ли в „Кемпински“?“ Минаваме покрай пазарчето на „Славейков“ и бодигардът купува половин килограм ранни череши. После ги измива във фонтана пред Народния театър и сядаме на пейка под едно дърво. Той е поръчал пълнолуние. И един уличен саксофонист да ни свири „Let It Be“. На мен толкова ми и трябва. Такъв неповторим, нелеп кеф са първите срещи!
Ядем череши на лунна светлина. Той ми разказва някакви смешни неща за кучето, как го отгледал от малко, но то било много коварно и не знам колко панталона му скъсало като го нападало в гръб. И той решил да го излекува от безпричинната му ярост чрез медитация. Сутрин медитирали заедно. Не мога да разбера будалка ли ме или всичко идва от факта, че я има - я не 23. Аз не му разказвам нищо, защото ме е страх да не се издам по някакъв начин. В един момент решавам да бъда хард: „Знаеш ли, че мога да връзвам на възел дръжки на череши с език?“ Демонстрирам. Сега пък той изпада в безпричинна ярост. „Всички това го могат. На мен от такива, дето връзват дръжки с език, ми е дошло до гуша. Познавам цял полк такива“, казва с категорично отвращение. „Ама че бодигард си и ти!“, изсмивам се. „Аз съм бодигард от няма и месец. Много неща в занаята не са ми ясни“, мрачно отбелязва той. Така си е – много неща в занаята не са му ясни. „Виж онзи ден един как зверски ме ощипа по ръката само щото му направих забележка да не стои толкова близо до ИЧ (естествено, той не го нарича ИЧ).“ И ми показва прекрасната си ръка, прекрасна просто. С издължени мускули.

Гладка. Наистина беше ощипан зверски малко над лакътя. „Вече съм убедена, че си женен и се занасяш с мен из градинките, защото ти е писнало жена ти да те щипе.“ „Някакъв проблем ли си имала с женени мъже, че само за това говориш?“, пита ме той сериозно и после още по-сериозно ме целува. Да, той е на среща и не е женен. Женената съм аз. „Абе защо ме удря ток от теб?“, пита ме. „Не знам. Трябва ти гръмоотвод. Днес съм така.“ И се целуваме много, много. С ток, без ток, с ток, без ток... След почти 25-минутна целувка, през време на която видях и белия тунел, дето хората го виждат при съвсем други обстоятелства, и душата ми излезе от тялото и кацна на дървото под пълната луна и гледаше какво се случва пред Народния, аз разбрах, че вече не мога да му кажа. Не мога и не искам. Защото съм мръсна, долна лъжкиня. Проблемът ми е, че никога не съм била романтична, никога. Това качество е закърняло толкова в мен, колкото и опашката, за която Дарвин разправя, че сме я наследили от маймуните, а аз си мисля, че сме я наследили по-скоро от самия дявол. Ето че сега обаче, за по-малко от 25 минути, станах истинска романтичка. Луна, саксофонист... Не, стига! „Ох, каква жега!“, казвам аз, отдръпвам се и се обръщам на другата страна. „Жега“ е е..ти филмът!“, казва пак моят бодигард. Явно друг филм не е и гледал.
Тръгваме си. От черешите са останали само костилки. Кучето върви спокойно до нас на каишката си, но мен определено не ме харесва, нали съм бежанка. „Искаш ли да те закарам? Колата ми е близо. Къде живееш?“ Трябва да му кажа. Може пък да не му пука, че съм женена. „В Студентски град“, отговарям и разбирам, че чудесно мога да си продължа да лъжа. Той ме хваща за ръка, докато пресичаме, после купува от заветното KFC голяма кутия филенца, сядаме в колата и по време на пътя тримата изяждаме филенцата – на всеки светофар бодигардът дава на кучето, което е на задната седалка. Оставя ме в Студентски град все едно съм истинска студентка. Какво си мисли, че прави всъщност! Какво си мисля, че правя всъщност! Целуваме се отново и долната лъжкиня слиза от колата. Върви нанякъде и е абсолютно убедена, че под черния й тренчкот „Бърбъри“ се подава дългата й дяволска опашка. След десет секунди получавам есемес: „Искаш ли утре след работа да отидем на фитнес?“ Не-е, как да устоя на това! „Искам“, пиша му аз самата истина. Утре обаче ще му кажа всичко.
Цяла нощ не мога да заспя от терзания на съвестта и тежка любовна мъка. Защо лъжа, защо хлътвам, какъв е този „Студентски град“... Нали съм на 32, имам дете, как може така незряло... И това момче сега... Сигурно и той като мен гледа някъде пълната луна и не може да заспи... Аз съм у дома, при мъжа и детето ми (поглеждам към тях – детето спи с вдигнати нагоре ръчички като същинско ангелче. Мъжът ми... просто спи, не знам като какво. И двамата ми изглеждат ужасно невинни на фона на моето предателство). „А той (бодигардът де) - продължавам да се измъчвам аз наум – той е сам! Какво направих! О, какво направих! О!“ Последното го повтарям петнайсетина пъти, след което, изтощена, заспивам и сънувам, че ми налагат онова ученическо мъчение, при което като не слушаш или лъжеш, те карат да коленичиш върху камъчета. В моя сън аз трябваше да коленича върху костилки от череши.
На другия ден отивам във фитнеса. Ето го и него на бягащата пътека. Същински Джони Уокър е с тези странни черни чорапи до коленете. Скача от пътеката, целува ме. „Качвай се до мен.“ И аз се качвам на съседната пътека. Опашката - след мен. Загрявам, после засилвам скоростта. Известно време тичаме мълчаливо, усмихвайки се един на друг в огледалото срещу нас. Трябва да му кажа! Трябва, трябва, трябва! „Виж какво – казвам му аз задъхано, - трябва да ти кажа нещо. Мога да бягам дълго така, ама какво от това – бягам на място. Винаги бягам на място.“ „Страхотно е това! - отговаря ми той също задъхано. - Сега ли го измисли?“ На 23 години човек си пада по подобни реплики, знам това много добре. „Аз съм по-голяма от теб, сигурно знаеш“. Той кимва, без да му мине през главата, че може и да се направи на ударен, което ма-а-лко ме ядосва. „Не ми пука. Аз харесвам по-големи от мен жени. Нали ти казах, че се чувствам по-възрастен.“

„Добре – изпухтявам аз, защото бягам на скорост 7 все пак, - но... аз съм тъпа бежанка! Идва ми да се самоубия със собственото си електричество. Има и още нещо.“ „Страхотно го каза това за бежанката и за електричеството!“, възкликва той. Боже! „Ние сме на различни етапи. На мен сега ми се работи много, а на теб ти се...“. О, кошмар, как можах да изтърся подобно нещо! Изчервявам се, естествено, и под ноктите, а той се разсмива с глас. „Искаш да ми кажеш, че си работохоличка и че ще си все много заета? Това ли се опитваш да ми кажеш? Аз също няма да бъда цял живот бодигард. Имам планове.“ Ето от това се страхувах най-много – че има планове. Спирам пътеката. Той също. Е, сега ако не припадна! Поглеждам го в очите. Едва дишам. „Не, не е това. Не съм работохоличка. Женена съм. С дете.“ Забивам поглед в пода и си мисля „Бай-бай 25-минутни целувки, бели тунели и пълнолуния! Бай-бай, щастие!“ Той мълчи известно време, после си пуска пътеката и като същински Джони Уокър продължава да върви. „Е, никой не е съвършен!“, казва ми след известно време. Явно е гледал и други филми, освен „Жега“.

Сега ме навива през лятото да ходим на море.



Ирис Крилатска, сп.Ева

Пътища на свободата


Една вечер ми се обажда бат Васо и след обичайната увертюра от пародийни чалга ритми, див кикот и тържествено съобщаване на новия ми прякор (той ми измисля поне по един всеки път), ми вика, ‘бат Ванкааа, айде да ходим в Канкун.’ ‘Айде,’ викам му и аз в слушалката.’ И след три дни сме там. Четиризвезден хотел с всичко включено, бял карибски пясък и море като от картичка, лежим на плажа край басейна на бара и унищожаваме труда на няколко бърбънпроизводители. Измислили сме план, чрез който да избегнем алкохолното отравяне и превръщането на петдневната екскурзия в бяло петно – един ден пиене и лежачка в хотела, един обикаляне по ривиерата на Маите, Чичен Ица и сие прирамиди – така че след всеки ден алкохолна фиеста да имаме почивка. То да идеш на ‘all inclusive’
си е цяло предизвикателство, защото изкушението да изпиеш две бутилки Джак за деня е огромно
.
Но пък ние, калени в множество неравни битки, успяваме да поддържаме едно ниво на опиянение някъде на ръба между първата и втората фаза от загадката на Сфинкса, на която Едип отговорил.*

Още преди да сме изпаднали съвсем в безтегловност
,
далновидно се запознаваме с две американки и една ел салвадорка край басейна. В последствие се оказва, че последните две са американка от елсалвадорски произход, но подобни лапсуси стават често при наличието на толкоз алкохол. С истинската американка си мятаме белтъци (в моя случай жълтъци с червен зародиш вътре, поради алкохола). Тя милата обяснява как преподава кларинет и саксофон в Сан Фран, което моят налят мозък веднага превежда на кавали и дудуци в хотелската стая. Плацикаме се с нея в моренцето, където й пускам колкото ръце намеря, при което тя казва почти тържествено, ‘Що не дойдеш с мен в джакузито.’ Вече сме там и тя е успяла да сложи краката ми върху циците си още преди да съм седнал. Някакви американци се изнасят масово с възмутено пръхтене. После се млящим я нося на конче се млящим вечеряме се млящим и отиваме на бара. Тя е с чудесно-стилна рокля
,
удобна за злоупотреби, особено при факта, че е без бельо. Пием на два гласа, щото бат Васо някак е успял да се сублимира от будно състояние в безсъзнателен сън без обичайния преход между тях (крайно нетипично и възмутително от негова страна). Елсалвадорската американка пък се опитва да залее с цунами от цици мъжете на дансинга.

Та пием си ние, и то чичо Джим, щото на по-любимия ни чичо Джак сме му изпили наличностите и в двата бара, млящим се и се хилим с още няколко англофъфлещи пияндури наоколос. По едно време усещам, че мацката ми се бърка в гащите, и то с две ръце, при което, за да не остана по-назад, бъркам и аз, в нея, поради липса на гащи. Васото (в ретроспекция, щото нали си е легнал) е подивял от радост на наш гръб и ни снима с апаратите на околните, от което, при наличието на отборен дух, преспокойно може да се сглоби задоволително порно, като се има предвид, че полата на американката й гравитира към кръста. Но нали алкохолът прави чудеса с хората, та никой не е особено възмутен. Един немец и един канадец дори получават сатори и се прегръщат с новоосъзната хомосексуалност. До мен пък седи шотландец, който е превърнал фразата ‘
fuck off’
в идиом, заместител на повечето словосъчетания в английския и я изревава на всеки трийсет секунди с див екстаз и покъртителен шотландски акцент (нещо като фук уооф), достоен за описание в роман (и достойно описан от Тери Пратчет в
The Wee Free Man
и
A Hat Full of Sky
).
Въобще, пачангата е пълна. Но винаги има още накъде. С мацката се отвличаме взаимно малко настрани на един шезлонг край басейна. Тя си запретва роклята докъм врата и натиска главата ми между краката си. Млященето продължава в друга гама. Връщаме се край бара. Аз само по гащи и то слипове. При което един мега мачо нюйоркски пожарникар, целия в татуирани мускули и разкопчана риза, ме гледа втрещено и заеква възмутено-умолително, ‘Ама ти . . . не може така . . . сложи си нещо отгоре.’ Виждам хомофобския му страх и започвам да се смея неистово на спукания му мачо балон.


После се качваме в стаята, където Васото упражнява припадналостта. Аз нали съм с генитален обрив и не ми е до секс, ама мацката е във фаза, където моето ‘Не’ бива притиснато до стената от всички средства на женската похот. Няма как, нали съм жентълмен, обладавам я със самовнушена страст. Пък и нали съм на монашески режим от девет месеца, та малко му трябва на Сергейбубка. Мацката пъшка, ръмжи и вика поне в три октави (нали е музикант), а аз се опитвам да не се самонаблюдавам прекалено, щото се чувствам като че гледам порно филм. Пък не обичам порното. По едно време ме пита дали искам да й го мушна отзад. Аз отвръщам, че няма нужда, щото преди време бях лепнал някакви анални бактерии след техническа авария с кондом, от което хуят ми се беше превърнал в сиренка и три месеца (поради сгрешен антибиотик) бях като мандра. Оттогава все отказвам на офертите на достигналите до прозрението за анален кеф жени (това при жените си е прозрение и после няма спирачка). Та смънквам аз някакво ‘не’, обаче мацката ме призовава като апостол Павел коринтяните и просто няма как, дългът зове. Бой с черпака колкото сила държи. Чувствам се като Рамбо, който изпълнява тежка спасителна мисия в Афганистан. Същевременно девойката е в такъв екстаз, че това компенсира моето диссоцииране от акта и започвам да преживявам секса през нейната глава (или задник), от което магически ми се изпарява всякакво предишно негативно обуславяне към аналния секс. Край Босфора шум се вдига, лъскат саби . . . и то с такава сила че Босфора, в случая бат Васо, се пробужда и почва да се прави на заспал. Представям си го как, ако можеше да ходи и говори (което в случая е отвъд неговите възможности), щеше да скочи на крака, да ме пляска по задника и да вика, ‘Давай Ванка!’ Това той го е правил и ще го прави пак (по-късно в разказа). Което ме разсмива дотолкова, че вече сме достатъчно (ебящият, наблюдаващият и смеещият се) за тройка белот. В такова състояние, разбира се, човек няма как да свърши, така че въргала приключва чак когато мацката припада от изнемога.


В следващите дни пием, обикаляме по разни културки, цамбуркаме се из лазура, пием, натискаме се поголовно и разбиваме всички социални порядки. Честно казано няма много секс, щото на мен ми е много по-голям кеф да се млящим и опипваме с мацката (а тук таме и с Васо на шега), опиянени от пълната освободеност от присъствието на околните и техните мнения, очаквания, представи и други сталагмити. Подобна свобода от статуквото е толкова рядка, че наистина си прекарвам чудесно – емоционално и епистемологично-философски. Тая жена абсолютно няма спирачки – кара ме да й мушкам пръст в задника докато сме в басейна, кани Васо на тройка (той пък, в статистически невероятен пристъп на срамежливост, отказва), кефи се на макс (пак тя), докато те двамата пушат на терасата, а аз я млящя между краката, и други подобности.


На четвъртия ден Васото прави троен тулуп скачайки в басейна, което на пияна глава води до ожулени в дъното нос, чело и рамо. Това с нищо не намалява ентусиазма му. Продължава да е навсякъде и на два гласа едновременно. Американците го питат как е пострадал, а той с гробовна сериозност обяснява, че току се е завърнал от Ирак. С него във Вегас сме известни като двамата луди, щото в комбинация се раждат афоризми, действия и преживявания, на които могат да завидят Бакхус и Сенека едновременно. Много си го обичам и затова е единствения човек, на когото позволявам от дъжд на слънце да ме надрусва с неизвестни опиати (въпреки комсомолското ми отношение към синтетичните наркотици). Елсалвадорската американка малко не се вписва в картинката, къде поради прекомерен обем, къде поради твърде консервативния си характер. Въпреки това към последния ден така се напива и налита на Васото, че ако после помни нещо, със сигурност би изпаднала в когнитивен дисонанс и криза на идентичността.


Идва моментът да си тръгваме (девойките остават още ден) и сме четиримата в нашата стая (доколкото можем да броим пияната елсалвадорка). Въргаляме се с мацката из кревата, при което тя ме приканва да й го мушна набързо за последно. Васото, този път без дислексия и счупен вестибуларен апарат, при тези думи рипа въодушевен и започва да подскача край нас като клакьорка и да вика възторжено, ‘Давай Ванка.’ Даже ми смъква гащите както си лежа върху нея. Аз обаче спек, щот не съм пил достатъчно, а и не съм спал от пет нощи, та не успявам да реагирам соматично (демек да превърна курнишона в краставица). Прощаваме се с мацката с напоително млящене по всичките й устни и с Васото отлитаме на север към Вегас.


До мен жената на Марто (която не ме познава) ме гледа с осъдителен потрес, защото всъщност сме в кафенето на братчеда в София и разказвам тази история на няколко авери. Чувам я как си казва на ум, ‘Брей, че простак,’ при което на мен ми става ужасно тъпо от тоталното й неразбиране. Как сега да й кажа, че всъщност прекарвам дните си в монашеска откъснатост от света (под формата на
Ph.D
исване и преподаване), за да се науча да го правя по-добър. Винаги ме е уморявала тази човешка глупост, изразена в повърхностно съдене и категоризиране на хората. Съдене без отчитане на контекста и преценка на човека в дълбочина. Американката, казва се Никол, е забележителна точно с това, че умее да съчетава буден ум, музикален талант

и социална агажираност с освободеност от оковите на морала, изразена в сексуална непринуденост. И двамата не правим такива неща по принцип (тя в живота е моногамна, романтична, концентрирана върху свиренето и преподаването), а случващото се е изцяло продукт от взаимодействието на индивидуалностите ни и естествената нужда на всеки що
-
годе жив човек да излиза от рамките на социалните роли. Какво по-хубаво от това да надраствам себе си, да ставам друг (че дори и простак), поне за момент. На всичкото отгоре жената на Марто е неволен свидетел на един типично мъжки разговор
(
от типа породил думата
BullShit*)
, където преувеличението и цветистите изрази са неизменна част от разказването. Ако бях предал историята по-обективно, тоест, че най-хубавото в Канкун за мен бяха културните забележителности, срещата с Маите, усещането за свобода и разговорите с Никол (за гео-термална енергия, Стравински и проблемите в образованието), щях да отегча другарите до смърт. Но какво да се прави, не може да се угоди на всички. Затова оттук нататък
,
освен разделно хранене
,
ще прилагам и разделно разказване.






* Кое е това животно, което сутрин ходи на четири крака, на обед на два, а вечер на три.


* Най-точният превод на Bullshit
е ‘празни приказки с елемент на преувеличение’, типични за мъжките разговори (от
bull
– бик и
shit
- лайно)
.
Виж забавно-философската книга на принстънския професор Хари Франкфурт ‘
On Bullshit’
за подробни разяснения на етимологията на думата.







NAV

Сетих се за думите на един приятел : "Тя страда от венерическа болест на психиката"

Операция "Чиста уста"




Някъде там, между пухените завивки на леглото в хотела ни в Будапеща, той ми зададе въпрос, от който просто ми настръхна косата. „Според теб оралният секс (е, не го нарече така де) изневяра ли е, или не е?“
Странно е, когато един любовен уикенд – помиряващ и стабилизиращ – започне с тази реплика. Пристигнахме в хотела много рано - мокри до кости. Взехме си гореща вана, дръпнахме завесите - меки, тежки, кадифени, прекрасни - и се гмурнахме в това легло – още по-мокри, ако това е възможно – да правим секс. А в полумрака след секса, тъкмо когато аз мисля как три дни ще пием токайско вино, ще разглеждаме някакви имперски сгради и ще се мотаем по разни мостове, той ми зададе този въпрос. Главата ми така пламна, че косата ми изсъхна някак от само себе си. „Какво искаш да кажеш?“ „Не знам, много пъти съм си мислил за това...“ „Колко много пъти?“ „Добре, кажи, изневяра ли е, или не е?“ „Ти кажи. Представи си, ако аз направя на някого това, ти ще го броиш ли за изневяра?“ „Да, естествено, ама въпросът е трябва ли.“ Той сериозно ли говори? Леле, колко криво ми стана! Я го виж ти! Веднага ми се допуши, а мислех да не пуша. Дали съм се разсърдила? Да, разсърдих се.
„Какво, да не си правил с някоя орален секс? Трябва да ми кажеш веднага!“ „Защо, какво ще направиш, ако не ти кажа веднага?“ Боже, какво му стана на този човек, какви са тези теми и проблеми, защо трябваше сега да подхваща тази операция „чисти ръце“ (или по-скоро „чиста уста“, ако трябва да сме точни) и да ми разваля уикенда.
„Представи си – продължава той, – че си много влюбен в някой и той в теб, обаче не правите чак секс и решавате... ей така, от взаимосъстрадание...“. „От със-със-състрадание?!?!?!(Съскам от недоумение как успя да намеси тази дума в този контекст, а наум заеквам заради „чак секс“.) Някой от състрадание може да те изчука, обаче другото не може да е от състрадание, ти чуваш ли се какво говориш! В коя си много влюбен?“ Той ме смята за малоумна, вече съм убедена. „Добре, точка по въпроса. Нали уж можех всичко да ти кажа!“ Това беше началото на края на нашия помирителен уикенд. Представих си как на онзи готиния диван в работния му кабинет (има голям кожен диван, който аз все се каня да пробваме и все не го правим)... А може да не е на дивана, може да е навсякъде практически.
Темата е кофти. Ортодоксалната изневяра с ортодоксален секс тип „той/тя върху теб или обратното“ звучи по-нормално, нали? Не знам защо. Ние, нормалните жени, не говорим за орален секс – само го правим понякога. Въпреки че откъде да знам. Шестнайсетгодишните мацки сега си говорят за всичко, и то на висок глас. Сигурно така трябва да е. Ами да, трябва да можеш да говориш за всичко.
Трябва да се говори, да, но чак пък толкова... На другия ден на закуска той пак повдигна темата. Закуската в този хотел я сервират в градината - грее слънце, пеят птички, дори няколко катерички се гонят из клоните на дърветата (забелязвам, че на един от боровете има хранилка – явно собствениците на хотела събират катеричките за атракция) и аз си мисля: „Боже, колко съм добра! Избрах най-жестокия хотел в Будапеща!“ И той изведнъж пак подхваща темата за оралния секс. Очевидно здраво го тресат някакви угризения. „Първо – казвам му, – закусваме. И второ – ако смяташ, че като ми признаеш, че някаква ти е направила фелацио, а ти на нея кунилингус (е, не ги нарекох така де), – това ще ни сплоти, жестоко се лъжеш. Това сплотява само участниците.“ За да потвърди или отрече казаното от мен, една от катеричките скочи върху нашата маса и бутна чашата му с кафе. „Писна ми от тези катерички“, каза той. „Явно си прекалил с кунилингусите!“ - троснах се аз, изпих си сока и станах от масата. Всичко изфиряса от главата ми – и имперски сгради, и мотаене по мостове. Само идеята за токайското вино продължаваше да ме вълнува. А беше едва 10 сутринта.
Обадих се на Мира от Будапеща да я питам какво мисли за устната изневяра и да й кажа, че смятам да пиша текст по този хамлетовски въпрос от нов тип, въпреки че темата ме смущава. Тя ми каза с много категоричен тон: „Изневяра е, как да не е. Само си го представи! Всичко е изневяра. Айде, че имам работа!“ и затвори. След два часа сама ми звънна. Обясни ми, че гледала в интернет прословутия клип на чалга звездата Галена, която прави фелацио в някаква вана. После изведнъж гласът на Мира стана делови и сериозен, което по принцип означава, че някой е влязъл и тя вече не е сама. „Та исках да ти кажа само по въпроса за... адажиото... сещаш се.“ „Не, не се сещам. Какви ги дрънкаш?“ „Адажиото и... конлингвистиката... сещаш се“. „Пак не се сещам. Полудя ли?“ „За устното предупреждение...“, ръмжи вече тя. О, Боже, тя нарича фелациото – адажио, а кунилингуса – конлингвистика, та да не се сети този, дето е влязъл, за какви глупости говори през работно време. „Такова нещо като „конлингвистика“ няма, ама давай.“ „Да те гледат няколко милиона в интернет как правиш... адажио..., е малко смущаващо наистина. Ако не те гледат обаче, си е о’кей. Същото е и с писането. Да знаеш, че съм те предупредила устно.“ И след този съвършено безсмислен монолог тя ми трясна телефона.
И какво да правя сега? Първо, винаги съм мислила, че ако някой от нас двамата – мен и мъжа ми имам предвид - пръв повдигне въпроса за изневярата, това ще съм аз, а не той. Аз съм тази, която има поне десет мотива за изневяра. Не го казвам току-така, не си мислете, че се правя на велика. Не ме познавате, така че не си го мислете. Аз съм дори тази, която оценява, че има неща, в които той е уникален, и затова приемам купищата проблеми. Единственият ми недостатък е, че не намирам правилното разрешение на задачата – кое е по-важното? И сега изведнъж какво? Орална изневяра. Някой бил влюбен в някого, някакво взаимно състрадание се появило и хората си облизали раните, казано по-образно и по-вулгарно. Много ми е кофти, дори само при мисълта, ама много. За това ли организирах това тъпо пътуване и запазвах три секснощувки в четиризвезден хотел и вечеря в ресторант Apetito (оказа се един от най-готините будапещенски ресторанти, а аз го избрах само поради факта, че бе единственият, чието име не изглеждаше като написано от случайно събрани на едно място латински букви, унгарският е ужасен език). И най-накрая - да бъдем максимално искрени и вулгарни до край - за това ли дадох всичко от себе си още в първия един час в леглото, а? И то не от състрадание.
Някак странно са изместени нещата – мисля си, докато си лежа и пия токайско от румсървиза – сама, а той се разхожда и снима пейзажи из Будапеща – сам. Когато станахме гаджета, оралният секс ми беше черешката на тортата. Един вид, получих го като ... хм, висша форма на близост. А после всъщност никога не ми беше достатъчен сам по себе си. В някакви ексцентрични моменти сме го правили само така, но след това винаги съм се чувствала като след без секс.
Когато той се върна в хотела, а харддискът на фотоапарата бе натъпкан с всякакви есенни дървета и величествена австро-унгарска архитектура, аз вече бях провела дълъг и смислен диалог с бутилката токайско (нали истината е във виното) и имах готов отговор. „Според мен щом Господ не го е измислил, за да се правят деца по този начин, значи не е нещо сериозно, въпреки че по изражението на лицето ти сутринта можех да се закълна, че го приемаш за най-сериозното нещо на света“, казвам му. „А ти как го приемаш?“, попита ме той. Ей такива съпружески разговори водихме ние в Будапеща. „Приемам го като малкия секс, нещо такова. Следователно отговорът на въпроса ти е – да, изневяра е. Малка изневяра. Сега ми кажи към коя си изпитал такова състрадание?“ „Никоя, просто ми хрумна.“ Да бе, добре, аз съм от вчера.
И, разбира се, в самолета на връщане пак ми стана гадно и тъжно. Защото любовта е обречена на неудовлетвореност. Ако ви попадне филма на Луис Бунюел „Този неясен обект на желанието“ - гледайте го. Това е най-, най-великият филм за любовта. В него един възрастен мъж и една млада жена (чиято роля се изпълнява от две различни актриси) се преследват. Той я желае страстно, тя го лъже страстно, прави го на луд просто, баламосва го като пълен идиот, той хем я подозира, хем й вярва, хем я подозира, хем й вярва. Тя го лъже, че е девствена, недокосната, изплашена, ни чула, ни видяла... После той открива, че е танцьорка в един мъжки клуб и че редовно прави див секс с някакъв младок. Зарязва я, а след време тя самата го открива и се мята на шията му. И всъщност никога между двамата не се случва нищо – нито секс, нито любов, нито нищо. Само едно инстинктивно, натрапчиво, невъзможно желание, което буквално ги залепя един за друг. Накрая се качват в обща кола и отпрашват заедно нанякъде - ужасно сърдити един на друг, намусени и разочаровани. Да, вярно, заедно не са щастливи, но пък разделени изобщо не могат да съществуват. Ето това е любовта. Дори си мисля – дали изобщо някога нещо се е получило между един мъж и една жена? Дали има една-единствена любовна връзка, която да е истински осъществена? Този въпрос май звучи доста по-вулгарно от онзи за оралната изневяра, нали?





Ирис Крилатска

Целувка за лека нощ


/по Спящата красавица/



Трябва да признаем, че принцът доста обикаля, докато я намери. Скъса си дънките на плета, излезе му пришка на кутрето, изпусна си iphone-а в канавката. Но всичко това си струваше, защото като я видя лежаща на леглото, сякаш беше осенен от небесен дух. Тя притежаваше онази рядка красота, обединяваща изяществото наВенераи сочността на праскова. Изчистените линии й придаваха микеланджелова изваяност и сякаш водеха навътре в нея. Зад всяка черта и извивка прозираше своеобразна склонност или качество, което придаваше на плътта многоизмерност и я правеше апетитна за окото и за духа. Явно сънуваше, защото потрепваше, плъзгаше ръце по хълбоците си и говореше нещо на сънен език. Беше раздърпала нощницата си и едната й гърда се подаваше всеки път щом извиеше гръб в неясно стенание.
Принцът получи ерекция. Тялото му се обля с горещина, която го препълни, кипна и запокити в неконтролируем изблик на желание. Надвеси се над нея, застинал в поглед, плъзгащ се по полуголите й бедра й гърди, давещ се в това многообразие от изящност. Като в транс плъзна ръка по корема, ръцете му сами разгърнаха нощницата. Плъзна устни над пъпа й и тя реагира като на отдавна чакана ласка. Ръката й се изпъна и срещна неговата, което докрай стопи колебанието му и го хвърли в желанието. Съблече се трескаво и я облада с интензитета на припадък. Стискаше конвулсивно бедрата и ханша й и усещаше как тялото й откликваше на всеки негов тласък. В един момент усети как тялото й замръзна, гърбът й се изпъна, а ръцете й го стиснаха в замряло стенание. Но върховността на мига се стопи в мига, в който видя изражението й, което се заби в очите му като шамар. Лицето й продължаваше да бъде отнесено в дебрите на съня, преживяващо друга реалност. Това го прободе и не можа да продължи. Членът му го болеше от ерекцията и затова се довърши на ръка. После, с прояснено съзнание и възстановено облекло, се върна и седна на леглото до нея. Зави я, за да не го разсейват формите й, но споменът за тях го преслеваше. Подобно изящество се простираше отвъд рамките на плътта. В сравнение с това всички предишни жени му се сториха постни.
Усещаше пулса си, преглъщаше често, гледаше лицето й и се хипнотизираше. Трябваше да я събуди, но го стегна паника. Какво, ако не го харесаше. Обичайната му увереност го напусна, марковото му бельо се износи за секунда и принцът се почувства гол. Обзе го страх, излезе навън и запали цигара. Беше му гузно от случилото се, а и паниката още го бодеше в стомаха. Изпод всичките завоевания и набити конкуренти, момчето в него се подаде, вълнуващо се като при онова първо влюбване. Но това трая само минута. Увереността му се върна, усмивка плъзна по лицето му и потече по брадичката му. Щеше да има тази жена, каквото и да му струваше. Не само защото иначе нямаше да получи короната, но и защото я искаше.
Върна се в стаята, надвеси се над леглото и я целуна с жар и мъжественост, за каквито повечето будни жени само мечтаят. Но тя, въпреки че плъзна език в устата му, продължи да сънува, да се върти леко и да мърда устни неразбираемо. Удивлението му го свари неподготвен. Нали трябваше да стане с целувка, това всеки го знаеше. Изведнъж думата всеки се загнезди в съзнанието му и го накара да седне. Всеки! Всеки ли може да я целуне? Всяка целувка ли може да я събуди. Въпросите го замаяха. Не се съмняваше, че целувката е начинът. Трябваше все някак да стане. Плъзна ръка през косите й, тези пепеляви коси със слънчеви зайчета по тях. Погали въображаемите й трапчинки, спусна се по шията й. После я целуна нежно, почти с обожание. Затворените й очи го пронизаха с безсъзнателността си.
Пробва всички видове целувки, които въображението му роди (някои с цезарово сечение). Тялото й продължаваше да откликва, но лицето все така беше другаде. За миг това го смаза, почувства се сам както никога и си спомни деня, в който майка му го целуна за сбогом и ги напусна завинаги. Видя се как я стиска за ръката с малките си пръсти и как плака после. Беше си обещал никога повече да не си спомня това, но тази самота тук го пречупи. Сгуши се във фотьойла и стоя неподвижно повече от час. Очите му изтичаха безмълвно, а с тях и всичко случило се през годините – разочарованията, довели до завоевания, целувките, в които го нямаше, дрехите-скривалища и смеховете-бягства, глождещия страх от самотата.
Изправи се в унес и за пръв път огледа стаята, забравил защо е тук. Имаше широка библиотека, много от книгите бяха с лице към леглото, сягаш бдящи над спящата млада жена. Имаше няколкорепродукциипо стените, стерео, ръчно изработен полилей от оранжева хартия с калиграфии по нея.

Приближи се до рафтовете, плъзна поглед и пръсти по книгите, затвори очи и остави тишината да спре ръката му. В нея се оказа томче на Неруда. Отвори го на страница, отбелязана с листче и прочете:


Матилда, име на растение, на камък или вино,
на онова, което е създадено и съществува.
Звук, в чието поникване се ражда утро
и в чието цъфтене лумва пламък от лимон.
Във него плуват дървени смолисти шхуни
сред бликащата синя светлина на океана,
а буквите му са искрящи речни струи,
които в моето пресъхнало сърце се вливат.
Звук, който аз разрових под заплетените храсти
като врата на някакъв незнаен проход,
отвеждащ към благоуханието на земята.
О, потопи ме, със изгаряща уста ме връхлети,
душата ми изгледай със очи среднощни,
но остави ме да се гмуркам и заспивам в твойто име.
. . .
Любовта, ах, това пътешествие с водата и звездите,
с въздуха задъхан, с гневния хаос на бурята:
любовта е двубой на размахани саби-мълнии,
две повалени тела, поразени от капчица мед.
С целувки минавам по твоята малка безкрайност,
по твоите брегове и реки, по твоите селца
и огънят първороден, превърнал се в сладост.
Тича и бълбука по тънките струйки на кръвта,
докато не падне подобно на нощен карамфил
и не избухне за миг като лъч ненадеен в нощта.

Матилда, Матилда . . . шептеше принцът в унес . . . заспивам с твоето име . .
Целият рафт беше поезия. Кийтс, Джубран, Хафиз, Силвия Плат, Ахматова, Превер завихриха косите му, проникнаха го с дъха му и обзет от любопитство или вдъхновение принцът погали всяка от книгите, по една страница, по един стих. Нейната библиотека го приюти и го разведе по лавиците си, показа му онези недра, които ако видиш, си видял всичко.
На съседния рафт откри Ирис, Дивите лебеди, Щастливия принц и всяка от тях го стопли със споменена за кралската библиотека и баща му, който му четеше на глас в прегръдките си. Майстора и Маргарита го върна към онзи миг, в който се смееше с глас на шегите на Воланд и летеше с Маргарита, докоснат от вълшебният й мехлема. Чу смеха си, чу й нейния смях, докато четеше същия пасаж, погледна към леглото и я видя все така спяща, но вече спокойна, в лагуната на съня, където вятърът не стига. Повъртя в ръце фигурките оригами до нощната лампа, поигра си с пясъчния часовник на бюрото. Отвори гардероба и погали роклите й, представяйки си разлюляните й като камбанен език бедра в тях напролет. После се върна до леглото и се взира дълго в чертите й. Взира се, докато очите му не изникна цяла география. Пропътува каньоните на дланта й, възвишенията и котловоните, броди в косите й. И през цялото време я вдъхваше, дишаше, просмука се с нея и изпита усещането, че би могъл да разпознае този аромат сред хиляди. Всяка мисъл бе напуснала главата му. Навън отдавна беше нощ и само оранжевото слънце с калиграфиите даваше път на очите му. Тогава го видя. Подаваше се изпод възглавницата. Тефтер с цвят на дърво, с кръговете на дърво, с мирис на смола. Отвори го, беше дневникът й. Седна на ръба на леглото и зачете.
Да усещам живота с всяка клетка, да се разпадам в него до загуба на себе си, и да се смея, да се смея в екстаз от непосилната радост от разбирането, от споделянето на света.
. . .

Красотата превръща мъжете в роби, пълни очите им с пясъка на бляновете, строява ги в редици и им дава еднакви униформи.

Принцът вдигна поглед и остави тази мисъл да полегне в зениците му. Срещна отражението си в огледалото и дълго се гледа. Всеки ден прекарваше по минута-две пред огледалото, но гледаше косата, осанката, дрехите. Сега се взираше в очите си с усещането за нещо отдавна забравено и му се струваше, че песъчинки се стичат по бузите. Дневникът тежеше в ръцете му.

. . .

Тази музика ме втечнява. Мечтая да бъда любена от влюбен в живота странник, който прониквайки в мен, да прониква в света.
. . .

Красотата е жесток затвор. Дебелите му стени са по-непристъпни от най-високия замък. Вътре е самотно, самотно.

Продължи да чете и само шумът от прелистваните страници се врязваше в тишината. На последната страница пишеше:

Ще заспя и ще сънувам свободата си. Сънят е царството на въображението, а самотата ме направи принцеса на мечтите. Нека измечтая красотата на света и всичката му споделеност. Сънят няма стени.

Принцът поседя така в тишината на мислите си. Някакво особено чувство на пълнота се разля по тялото му. Отиде до уредбата и пусна заредения диск. Гершуин. Усмихна се. Затвори очи и погледна света през усмивката си. Дрехите му пречеха. Съблече се. После дръпна шнура на слънцето, легна до нея обгръщайки я и я целуна за лека нощ.









Nav

Просто Секс



Намигвам ти с драконовите си
зъби.
Порежи се . .
Капка кръв
ще подлуди телата ни.

Стаята е пълна с тишина. Шарената сянка се разхожда по лицата им.- И все пак защо жена като теб би потърсила компаньон? Изглеждаш страхотно. А и излъчваш нещо особено, което привлича.Тя го поглежда косо над педикюра си.- Мда, един от онези прости въпроси с невъзможно обяснение. Проблемът е, че каквото не присъства в твоя свят, е неразбираемо за теб. Но ти си тук и може би това не е случайно. Затова ще опитам. А ти си представи, че ти разказвам сън.Първо, трябва да знаеш, че се занимавам с една доста неясна наука, наричана със смътни имена като метафизика, онтология. На разбираем език, изучавам природата на нещата, наблюдавам, осмислям. Казват, че твърде много мислене кара хората да се побъркват. Не смятам така. Пътят от общата към личната истина поражда шок, защото е преминаване от една реалност в друга. Все едно да кажеш на някоя къртица, че е лястовица. Съвсем нормално е да има отклонения.Та защо ти си тук. Сигурен ли си, че искаш да знаеш? Ще ти докарам някое главоболие, което ще ти вгорчи живота.Tя прокарва тънък пръст по линията, разделяща лицето му.- А не бих искала да развалям хубавите ти черти.Той не схваща иронията, но тя говори по-скоро на себе си. Иска й се да се нарани и поне за миг чувството за дистанция да изчезне.- Кажи ми. Обикновено такива неща не ме вълнуват, но ти ги караш да звучат различно, особено с този психопортрет по формата на пениса ми. Как въобще можеш да знаеш толкова за мен?Наивността на лицето му контрастира с позата на мъж отпреди час. Тя се усмихва. Циничното отношение я напуска.- Нещата са прости, стига да имаш търпението да ги издебнеш. Еднакви културни модели формират съзнанието ни. Отделните качества се повтарят, има закономерности в тези качества, системност в закономерностите. Биологичното в човека доминира през голяма част от живота ни, инстинкти, нагони, условности. Човекът е и социално животно, прибави още толкова формиращи фактори. Не е трудно да разгадаеш едно животно, да предвидиш поведението му. Единственото условие е да превъзмогнеш животното в себе си. Повечето хора гледат света през очите на собствените си емоции, затова никога не го виждат какъвто е. Питаш се как ти казах толкова неща по формата на пениса ти. Просто всичко проектира нещо друго. Всяка мисъл-действие оставя отпечатък върху визията ни. Тялото е съвършената визитка. Разни свръхестествено миришещи бабички гледат на ръка и това се смята за нормално. Със същия ефект можеш да гледаш на пенис или на дебело черво. Има науки, занимаващи се с невербалния език, с пропорциите на лицето и частите на тялото, с формата на ушната мида, с почерка и белезите по ириса. Средностатистическият човек не обръща внимание на тези неща, за него те са ‘наука’. Точно това го прави средностатистически. Вникването в хората не е дарба, а умение, с малко усилие и търпение . . . Ръката й се стрелва и се спира в лицето му.- Този пък шамар защо? Поглежда я втрещен.- Гледаше ме втренчено, а пък аз говорех на себе си.Усмихва му се закачливо над чашата с бърбън, протяга изваян крак и пощипва носа му с два дълги пръста. После погалва лицето му с ходило, разтваря устните му, усещайки влагата, докосва шията и плъзва надолу, следвайки невидима линия. Той настръхва.- Знаеш доста номера за такава изтънчена дама. Жена не ми беше правила масаж на простатата.- Няма по-добър любовник от вдъхновения мъж, просто малка инвестиция. Усмивката й го възбужда пак. Има нещо влудяващо в нея . .
- Тогава защо въобще трябваше да ми плащаш?- Мда, връщаме се в началото. Нали помниш какво ти казах за символиката на чертите и формите. Същото важи и в човешките отношения. Всичко, което правим се проектира в духа ни и го изгражда или обезличава. Да спиш с човек, който по никакъв начин не ти е партньор или предизвикателство, е обезличаващо. Още по-деградивно е да спиш с животно. Вече си говорихме за животните.Тя разголва червилото си и го превръща в индианец. Той се гледа в огледалото и се смее.- Ацтеките са рисували така хората, преди да ги разпорят в дар на боговете. Усмихва му се и леко издължените й зъби го хипнотизират.- На трийсет съм. През последните години мъж не е докосвал тялото ми, жена също. В миналото имах повече наивност, достатъчно, за да бъда с хора, които изглеждат подходящи и твърдят, че ме обичат. Най-големите лъжци са тези, които си вярват.Някои от тях бяха изключителни. Но винаги имаше нещо, което ги спъваше - суета, неспособност да се откъснат от условностите. Вече не вярвам, че любовта може да променя хората. Само те самите могат да се променят.Най-много боли, когато един човек е почти завършен, почти свободен и нещо дребно го оковава в човешкото. Така наречените велики личности - интелектуалците, учените, дори поетите често са най-обикновени хора, примитивни и зависими от настроенията. Интелектът не е пряко свързан с човешкото израстване. Мъдростта също. Волята е истинският фактор. Без нея всичко остава теория. За мен животът е единственото изкуство. Затова избягвам погрешни движения.Той е подпрял брадичка на ръката си и й напомня хлапетата на сестра й, когато им чете ‘Приказка без край’. Съблякъл е всичко от себе си, останало е само момчето. Червените й устни се разлистват.- В свят на овце си овчар или дояч. И двете са ми твърде примитивни. Вече не вярвам, че овца може да се научи да танцува. Истинските танцьори са рядкост. Те се раждат такива.Знаеш ли, че кръвопускането е символ на обновление. По този начин се създава нова кръв и тялото се подмладява. Протяга ръка и одрасква с нокът устната му. Рубинена капка наедрява и се отронва, падайки на гладката й гърда. Точно на границата на малкия тъмен кръг, контрастирайки с кожата и блестейки в тон с нея. Той я гледа хипнотизиран. Навежда се бавно.- Никога не съм усещал нещо по-въздействащо. И не съм предполагал, че притежавам толкова потентност. Устните му отпиват от кожата й, кръвта начервява езика му, после засмуква зърното й със страст, с каквато траките са яли грозде, мислейки за вино. Тялото му за пореден път се разлива. Мускулите на ръцете му се свиват и отпускат в неконтролируеми спазми.- Мисля, че сега разбирам защо ми плащаш. По този начин превръщаш общуването в сделка и се предпазваш от деградацията, за която ми говореше.- Умно момче. Гласът й е плътен и властен с алюзия за отшумяла буря. - Може би ще ме попиташ какво получавам аз от това чисто сексуално общуване. Просто искам да съм сигурна, че все още го мога, че имам тънка връзка с битието. Наречи го моментна слабост или съмнение. Самотата също може да изкривява.Сексът е игра, красива единствено в своята споделеност. Но какво най-често споделят хората, освен нагоните си. Нищо в тях не се докосва, не разцъфтява. Спомням си време, когато обичах и правех любов. Чувството беше разтърсващо. Държа ме няколко месеца. Тогава нарисувах най-красивите си картини. Как мога да сравня това с преживяване, сходно с ходенето по нужда, което забравям с пускането на водата. Сексуалната енергия може да се пренасочва в творческа, а нагоните да се сублимират в двигатели. Моето тяло също има желания, но тези желания само ми напомнят за копнежа на душата ми да бъде споделена и да расте. Не мога да откъсна тялото от нея. Ще я загубя.Зелените му очи пламват с оранжев блясък. Той се отпуска назад и се взира в тавана или нещо отвъд него.- Душа . . Никога не съм вярвал в това. Ти как мислиш, аз имам ли?- Всички имат, освен онези, които не знаят за нея. Когато гледаш надолу, небето не съществува.- Знаеш ли, не знам какво ми направи, но имам чувството, че те познавам от години. Даже за миг си помислих, че те обичам, представяш ли си? А дори не те разбирам.Надига се, за да я погледне. В момента, в който погледите им се срещат тя забива тънкото острие встрани от коремната кухина.Той ахва и я поглежда невярващо. Пръстите й пробягват уверено по няколко нервни нишки и оранжевият блясък в очите се стопява заедно със съзнанието му.После става, поглежда кървавочервения емайл на острието. Докосва го с език и усеща горчивият вкус на кръвта да се разлива в тръпка по тялото й.Облича се, надвесва се над него. Надига главата му и го целува с хладна страст.- Аз също те обичам, мое момче, въпреки че ти трябваха четири пъти, за да ме усетиш. Надявам се, че ще кървиш достатъчно, за да се събудиш утре в една нова реалност.Отива до телефона и поръчва такси и линейка. Преди да излезе, го поглежда пак.- Колкото и пари да ти дам, това би било просто секс. Благодаря, че ме изслуша.Излиза. Тишината е различна.





Nav

Трима мъже за мен


Ще ви разкажа една история. В нея става въпрос за влюбвания, противозачатъчни, бебета, оргазми, настръхнали зърна и още нещо...
Някъде около миналата Коледа се влюбих страшно. Обаче се влюбих по един особен начин, на хормонално ниво. Значи в момента, в който господин ХХ ме докосна, аз пожелах да имам дете от него. В същия момент - нито секунда по-рано. Ей така - щрак. Целуват те и ти искаш час по-скоро да ти направят дете. Ако може - веднага! Сега си мислите, че е ставало въпрос за най-обикновено сексуално желание. Обаче не беше така. Желанието ми за бебе от него беше толкова силно, инстинктивно и някак на ниво първа чакра, не по-нагоре, че направо се изплаших, че ще забременея от едното желание (пък и беше около Коледа, та си помислих - не като да не се е случвало и друг път в човешката история жени да забременяват от флуиди). И моментално започнах да взимам противозачатъчни. Моят аптекар (в аптеката срещу Студентска поликлиника работят две страхотни момчета с бели престилки, идете ги вижте. Моят е русият с дългата коса), който знае, че имам дете, ми каза: "Защо? Ще си имате още едно." "Светът е пренаселен" - отговорих му аз, защото не ми се обясняваше. После извадих едно хапче, казах тържествено: "Срещу теб, любов!" и го глътнах пред очите му, като отпих от малката бутилка минерална вода, която винаги нося в чантата си, за да се хидратирам. "Ромео е казал: За теб, любов! и е глътнал отрова" - каза аптекарят и ме погледна тъжно и умно. "Хайде, чао, честни аптекарю!", отвърнах аз и му пратих въздушна целувка. Той знае всичко за мен и моите хапчета. А това е голяма тема - за жените и хапчетата. Жените пият всякакви хапчета - против бебета, против косопад, за здрави нокти, кости, зъби. За хубава кожа. За отслабване. Успокоителните пък да не ги подхващаме изобщо. И тези срещу милионите форми на главоболие... Пък и дори срещу махмурлук. Аптекарят наистина знае всичко за мен, но това е друга история.
В момента, в който започнах да взимам противозачатъчни, а те блокират овулацията и така нататък, знаете, та още на втората седмица желанието ми към господин ХХ изчезна. Той дори започна да ме дразни. Помислих си: благодаря ти, Пол Джераси! Голямо добро си направил на жените с тези противозачатъчни. Не знаех, че лекуват и влюбване.
Пих един месец хапчета, живях си прекрасно без овулация, дори гърдите ми пораснаха и си казах: всичко е наред, вече не съм влюбена, добре съм. Контролирам се. И ги спрях. Две седмици по-късно, както си бях с големите гърди и още по-голямото самообладание, се озовах на служебна вечеря в Checkpoint Charlie с въпросния господин ХХ. Погледнахме се в очите и... Нищо. Всичко беше наред. Разговаряхме служебно, малко лично, вечеряхме и два часа по-късно, когато излязохме от ресторанта и застанахме един срещу друг, за да се сбогуваме, изведнъж - хо-о-оп! - и се слепихме като бисквити. И на мен пак ми се дозабременя, ако има такъв глагол.
Сега отново съм на противозачатъчни, защото не знам какво да правя. Не знам дали го обичам, някак си няма място за този въпрос. Аз не съм на 18, случвали са ми се някакви неща - и секс без страст, и страст без секс, и страстен секс, и влюбвания, и псевдовлюбвания... Но такова нещо не ми се беше случвало. Разказах историята на Мира - моята приятелка - и тя заяви: "Радвай се! Това е, защото си във фертилна възраст." "Как да се радвам, Мире?! Непреодолимо е! За пръв път знам какво искам. Искам дете!" "О, не - отговаря ми тя, - това е заблуда. Номер на подсъзнанието. Всъщност искаш само секс, обаче те е срам да си го признаеш и затова се появява алиби - дете. Нали знаеш - deus ex machinа. (Мира пише сценарии за сапунки и принципът "dеus ex machina" й е любим. При него решението на супер заплетен проблем директно пада от небето. Например изневеряваш на мъжа си със страшна сила и в момента, в който решаваш да му кажеш, защото вече имаш нечовешки угризения, го сварваш у вас със съседката. И всичките ти угризения моментално се стопяват, дори му казваш с голяма лекота за другия. Ето това е deus ex machina. Т.е. Господ свършва работата вместо теб. Между другото, примерът, който дадох, е напълно произволен.) Така че хич не ми обяснявай!" - заявява ми Мира. И тогава й казвам за противозачатъчните и за това как ми действат.
Мира онемява. "Боже, как си се сетила! Много е алтернативно обаче и не става за сапунка, иначе щях да го използвам и да ти платя авторските права."
Тя иронизира всичко. Аз агонизирам, тя иронизира. Тогава отидох при мъжа ми - господин Х. - и го заведох на обяд, не в Checkpoint Charlie, естествено. Попитах го: "Виж какво, случвало ли ти се е да искаш дете от една жена?" Той е свикнал на подобни въпроси и ми отговори, без да трепне "Ох-о-о!", като направи съответния жест с ръка в смисъл, че му се случва всеки ден. "Не, сериозно! Да изпитваш към някоя жена нещо, което можеш да формулираш само по този начин: искам дете от нея." Той си изпи бирата и каза: "Е, чак пък само по този начин... Пак ли ще пишеш нещо?" "Ами да, нали знаеш...", отговарям му аз и махвам с ръка и аз не знам в какъв смисъл. Писането е страхотно алиби. Особено когато ти е професия.
Да, за пръв път знаех какво искам. Дете. Да знаеш какво искаш, понякога може да се превърне в най-големия ти кошмар на света. Аз исках абсурдно нещо, невъзможно. Исках дете не от този, от когото трябва, и пиех противозачатъчни, за да престана да искам. И преставах. Но как се живее без желание? По-добре с пет деца от петима различни мъже, отколкото без желание. Извинете за отклонението, но току-що в долния десен ъгъл на компютъра ми се появи известие, че съм получила нов мейл. Отворих пощата и що да видя - някакъв спам, в който пенисът е наречен baby-maker. И това ако не е знак! Всъщност явно е нормално да сбъркаш пениса с бейби мейкъра, какво го мисля толкова.
Не мога да разбера кой е с предимство в тази ситуация. Господин X ли, към който изпитвам дълбока и силна привързаност и дори правим чудесен секс, обаче аз си търся белята? Или господин ХХ, който ме привлича магнитно (не магнетично, различно е) и когато съм на по-малко от сто метра разстояние от него, започвам да си мисля само: "Искам да ми направиш бебе"? Или пък - сега ще въведа ново действащо лице, най-действащото така да се каже - господин ХХL? За него ще ви разкажа по-подробно.
В една прекрасна нощ изведнъж разбрах, че G-точката не е никакъв мит, а част от физическата реалност. И малко след това разбрах, че не само аз съм разбрала. Защото господин XXL се стовари до мен, избърса потта от челото си и победоносно ми каза: "Разбрах кога получаваш оргазъм. Вече никога няма да можеш да ме лъжеш. Отдавна го подозирам. Вече нито една жена няма да може да ме излъже. Толкова е просто."
Изобщо не изчака да му потвърдя - всичко му беше ясно. И както си лежеше по гръб, сложи ръцете си под главата и заспа на секундата. Абсолютно доволен! Не мога да забравя тази гледка.
Тайната, която господин XXL беше открил, не е никаква тайна. Мислех си, че всички я знаят. Той го формулира по следния начин: "Когато получаваш оргазъм, зърната ти се втвърдяват. Те могат да се втвърдят и на по-ранен етап, но тогава няма как да си получила оргазъм. Така че... всичко ми е ясно. И да потвърждаваш, и да отричаш, и да мълчиш, все едно. Ясна си ми. Освен това - продължава господин XXL - има и елипса. Сексът започва с втвърдяване при единия и завършва с втвърдяване при другия. Толкова е логично! Толкова е красиво!"
Господин XXL е велик!
Обадих се на Мира малко след като той заспа. "Разкрита е тайната на моя оргазъм." "Чак сега ли?", пита Мира втрещена. "Да. Зърната се втвърдяват." "Виж какво, това си е твой проблем. Аз тайни нямам." "Освен това има и елипса!" "Каква елипса?" - тук Мира се заинтригува. Зърната ми не й бяха интересни, но елипсите... "Ами започва с втвърдяване при единия и завършва с втвърдяване при другия. Толкова е логично и красиво!" Мира изпуфтя. Кой знае за каква елипса си мислеше.
Но от господин ХХL не искам дете. От него искам оргазъм.
Та това е историята за моята мъжка света Троица. Много добре разбирам Ванеса Редгрейв, която казва, че би искала да живее в една къща с всички мъже, които обича. Мъжете са страхотни. Обожавам ги. Не мога да живея без тях.
Малко след като обясних на Мира, че просто искам дете от господин ХХ, тя ми се обади в един през нощта. "Разкрих те. Искаш ли да ти докажа, че не искаш само дете?", каза ми тя победоносно. "Давай. Очевидно е, че рано или късно всички ме разкриват." "Би ли се съгласила да заченеш от него непорочно?" "Не-е. Не искам да е непорочно, как ти хрумна." "Ами идва Коледа. Празнуваме плода на непорочното зачатие", избърборва тя и изстрелва неоспоримата истина: "Значи детето е алиби, нали ти казах? Номер на подсъзнанието. Пак не знаеш какво искаш. Айде, лека нощ."
Ирис Крилатска

Офисът - това са двама мъже


„Животът – това са две жени“ - смята Стефан Цанев. „Офисът – това са двама мъже“ - смята Мира. Или поне така смяташе в момента, когато се случи следната история.
В живота наистина има доста сложни ситуации. Една от най-сложните, която може да ви сполети обаче, ми я разказа моята Мира, обляна в черни сълзи (никой не може да устои на сълзите на Мира, дори спиралата й). Става въпрос за следното – властният й шеф я сваля напористо. Тя не го харесва. Въобще. Той я кани на обяд, вечеря, кафе, романтична двудневна командировка за двама, на извънредни, но задължителни и много спешни работни часове в уикенда и така нататък. За горката Мира той е просто нелош шеф и толкова. Не иска да се карат, не иска да напуска, но все пак най-вече не иска да спи с него. Ситуацията обаче става два пъти по-сложна от факта, че Мира безумно си пада по асистента на шефа – готин пич на 28 години с вече лееко посребрени тук-там (според Мира от безразборен секс) коси. И моята приятелка е в супергадна ситуация. „Кажи ми как да се облека, а? Хем да е строго, за да не се нахъсва „онзи“ и да си мисли, че само се правя на интересна, но някой път все пак ще му се получат нещата. От друга страна, искам да е суперсекси, за да си помисли другият, че нещата ще му се получат много лесно и да не се плаши, щото ми изглежда един такъв плашлив! Как да се облека, кажи?!“
Ами не знам. Как да си „лесна“ за един и „невъзможна“ за друг и при това да не те уволнят! Това е сложен и много женски казус. Аз лично в живота си съм имала два пъти мъже за шефове. Първият бе много смешен, суетен, с баварско чувство за хумор и основната мисъл, която се въртеше в главата му, бе как да не плати – независимо на кого и за какво. Вследствие на това получи инсулт на твърде ранна възраст. Във всеки случай най-малко мислеше за сексуална експлоатация на служителките си, а и ние не мислехме за това, честно казано. Вторият обаче... Ама тази история точно сега не ми се разказва. Знам какво си мислите, обаче наистина бях влюбена в него, не е заради кариерата. Във всички останали случаи съм имала жени за шефки и от всякаква гледна точка това са най-хубавите ми работни периоди.
И така най-напред Мира реши, че трябва да носи само бели ризи („понеже са едновременно строги и секси“), и си изпотроши маникюра скоростно да ги разкопчава (за асистента) и закопчава (за шефа). После заложи и на сако, с което се деловизираше (обличайки го) и демонизираше (събличайки го) и въобще... Вярно, че всяка жена играе роли, но Мира трябваше да превключва за секунди. Да не говорим, че шефът и асистентът му много често се движеха заедно. С две букви - ад!
„Представи си – обяснява ми се Мира – какво е не да си между чука и наковалнята, а да си между два чука! А ти искаш само единия. Обаче шансът другият да се стовари върху теб е по-голям.“ E, представих си. Кофти.
Драмата на Мира се разрешила в три действия в рамките на 24 часа и се увенчала с щастлив, дори много щастлив край. Ето как се случило.

Действие първо: Мира се качила в офис асансьора, в който се оказало, че сам-самичък пътува асистентът. Мира моментално си свалила сакото, като при това си веела с ръка уж че й е горещо. Как си? - попитал той, без обаче да я поглежда. „Била съм и по-добре“ - измъркала Мира едва доловимо. „Да пием по бира след работа?“ „Да, имам нужда“ - провлачила Мира нежно. - Къде?“ Асистентът се обърнал към нея и тя видяла хендсфрито на ухото му: „Каза ли нещо? Защото говоря по телефона.“ „И аз“ - измънкала, а не измъркала Мира и продължила да говори някакви несвързани неща уж по телефона, добре че го държала в ръка. Асистентът слязъл на третия етаж, а Мира си пътувала сама до последния и се чувствала толкова нелепо, че продължавала да се прави, че си говори по телефона. На последния етаж вратата се отворила и Мира застанала лице в лице с шефа си, разбира се. Той се качил при нея и като я видял такава зачервена, моментално направил онзи много мъжки жест с посягането към чатала. На Мира й се доповръщало. „Как си?“ - попитал той. „Много добре, благодаря“ - отвърнала делово тя. „Да те водя на бира след работа?“ Уви, нямал хендсфри в ухото. „Нещо захладня“ - отговорила Мира и си облякла сакото. Той пак посегнал към чатала си. Значи няма значение със сако, без сако... Какъв ужас! На излизане я погалил по бузата. „Имаш съвършена кожа!“
(„Чувствам се като Маргарита“ - хленчи Мира по скайпа. От „Майстора и Маргарита“ ли? - питам я. „Не, бе, от „Маргарит и Маргарита“. Нали се сещаш за онази сцена, дето Васил Михайлов чука Ирини Жамбонас върху бюрото?! Ей такова нещо ме чака, ако не съм студена като лед и режеща като бръснач. Виж, асистентът му е един от най-готините мъже, които някога съм срещала. Те двамата са като ин и ян, казвам ти.“ „Добре, ама нали не си пипаш чатала, като го видиш?“ „Жените нямат чатал“ – заяви Мира възмутено. (А това пък въобще не е вярно.)

Действие второ: „Кво да го правиш човека... Чул, че шефовете свалят подчинените си, и той посегнал...“ - перифразира тя известна поговорка, пак по скайпа, няколко часа след злощастното си асансьорно приключение, след което ми затваря телефона. Защото... точно в този момент в стаята на Мира влязъл асистентът. Нещата се развили светкавично. Той си сложил ръце в джобовете, погледнал я не в очите, а после и в тях и казал: „Каня те на вино у нас след работа. Става ли?“ Мира си глътнала езика. „Ама нали щеше да водиш някой на бира след работа... Чух те в асансьора...“ „Излъгах, исках да ти пробвам реакцията. Ти каза „да“. Е, става ли?“ – повторил той. Ставало. Мира била сразена.
И тя разбрала, че жената може и да избира, но в крайна сметка мъжът решава. Почувствала се супердобре от тази мисъл, защото й било писнало и да избира, и да решава, да определя ден, час, място, а после да се нахвърля, за да види той колко е импулсивна, сексуална, разкрепостена, силна, жадна... но не прекалено във всяко едно от тези неща. За да не се изплаши той все пак. Било чудесно да разбере, че (цитирам по памет) „все още има мъже, които знаят какво искат и кога го искат и не смятат за непосилна тежест те да определят правилата. Знаеш ли какво? Дори да беше някой, когото не харесвам особено, тази реплика беше толкова мъжка - сега, тази вечер, искаш ли? Неустоимо.“

Действие трето и епилог: На другия ден Мира се появила на работа доволна от живота и съвсем без сако. „Гледала ли си „Без дъх“ с Ричард Гиър и Валери Каприски?“- обажда ми се тя. „Дааа! Страхотен!“ „Сещаш ли се за сцената, в която двамата правят много, много секс, а тя трябва да тръгва и се отправя към банята, а той й казва...“ „Искам да не се къпеш. Искам да миришеш на мен“ - довършвам аз, защото това си е най-готината реплика във филма. „Разбираш ли какво ти казвам?“ - пита ме Мира тържествуващо. „Да, бе, ясно, сега миришеш на него.“ Без дъх съм, наистина.
Ще попитате какво станало с шефа... Ами когато шефът видял Мира така завършено щастлива и най-вече незакопчана до брадичката и без сако, изведнъж се стъписал. Не я хванал за ръката, не я погалил по косата, не й казал нищо нито за кожата, нито за трапчинките. Дори не посегнал към чатала си. Явно бил от онзи тип мъже, които просто се кефят да им се дърпаш. И когато спреш да се дърпаш, те спират да ти се кефят. „Голям кеф!“ - радваше се Мира.



Ирис Крилатска

Да разклатиш лодката...



Мисълта за изневяра доста прилича на тази за нова прическа – влезе ли ти в главата като идея, рано или късно ще я видиш и в реализация. Но ако не става дума за еднократна лудост, скоро се налага да започнеш да я управляваш. Защото, освен че е очевидна като нова прическа, изневярата много напомня на грижата за хронична болест. Трябва да помниш в колко часа да си вземеш червените хапчета (да напишеш есемес, имейл, закачливо съобщение до временния обект), в колко – от сините (да приспиш бдителността на титуляря, обикновено със същите средства, с които поддържаш интереса на дубльора). Трябва да си постоянно нащрек, да я криеш, за да не възникнат съмнения, че си в състояние да изпълняваш обичайните си задължения, и да не те „уволнят“ за несправяне. Да помниш на кого какво си казал. И ти трябват извинителни бележки (командировки, работни вечери). Много от тях, за да имаш валиден аргумент защо никога не си там, където трябва.
Още един задължителен елемент: успокоителните. Всичко, което върши работа за приспиване на болката, нервите, въпросите, самоизяждането. Може да е шопинг, може да е алкохол или яростно хвърляне в работата – каквото и да е, но да има ефект. Защото, да не се лъжем, изневярата не е разходка в парка и рядко е толкова безобидна и забавна, колкото я описват във вицовете. Тя е една от най-екстремните форми да сложим край на живота си такъв, какъвто го познаваме, но нали точно затова се впускаме в нея? Около нас непрекъснато се въртят някакви адски привлекателни непознати и полупознати, но за да се случи нещо, човек трябва да е в точното състояние на духа – да има потребност и готовност да разклати лодката.
Има два вида изневяра – „за отскок“ и за разклащане на лодката. Или по класификацията на Кундера изневеряващите са „епици“ и „лирици“. На епиците всичко у другия пол им е интересно, затова нищо не ги разочарова и газят наред. Лириците обаче търсят някакъв несъзнаван идеал, хвърлят се с големи емоции, страхове, полуочаквания и не намирайки го, се разочароват. След което цикълът се завърта отново. Малцина са тези, които изневеряват весело, жизнерадостно, физиологично и без усложнения, като спускане на едно малко преди вечеря. Повечето от нас се вкарват във филм, жанрово определим като микс от драма и хардкор XXL видео.
Епиците координират изневерите си лесно. Единственото, което им е нужно, е обект, терен и извинение, за да се измъкнат бързо след секса. Техните истории са пикантни и не особено интересни. И не им се налага да се стараят да ги прикриват от постоянния си партньор, защото той е свикнал и на някакво ниво е приел този начин на живот. Необходимият инструментариум за мениджмънт на изневерите на лириците обаче е... никакъв. Защото не те управляват изневерите си, а изневерите им управляват тях. Веднъж започнал авантюра, лирикът прилича на кола с много пиян шофьор, която бясно лети, без да спазва никакви правила за движение и без да следва определена посока. Важното в упражнението е да се отдалечава достатъчно от началната точка на движение – обикновено недотам удовлетворителна, понякога дори болезнена, но пък значима връзка.
Понеже човешката глава работи най-лесно с примери, да кажем, че имах една приятелка, да кажем, че бяхме много близки... не, не съм аз, макар че историята в някаква степен би могла да бъде и моя. По онова време тя не познаваше себе си и потребностите на душата си особено добре, не я биваше да поддържа здрави (като обратното на нездрави) връзки, въпреки че непрекъснато се заварваше в някакъв сериозен ангажимент. Имаше дете от дълга и недобра връзка без брак, която беше напуснала заради Онази, Голямата Тръпка. Беше забележителна жена във всяко възможно отношение – не само от главата до петите, но и под шапката. Та прибирайки се един ден, тази моя приятелка, да я наречем Деси, заварила Голямата и Истинска Тръпка да изхвърля през балкона всичките й вещи, включително диван и хладилник. Никой диван не може да оцелее, хвърлен от седмия етаж, затова разнищването на историята стана на този в моята дневна, докато дъщеря й спеше. Хронологията й беше съвършената илюстрация на това как изневярата в същността си е най-зловещата форма на комуникация между двама неговорещи си мъж и жена чрез въвличането на трети в двойката.
Историята започнала банално и болезнено – Деси и Тръпката прекратили дълги и неудовлетворителни отношения, от които имали деца, за да бъдат един с друг. Решението не било лесно, но пък да не се вземе било невъзможно. Вече официализирана, връзката стартирала много силно, докато не започнали малките разминавания, които, неизговорени, се натрупвали и отваряли все по-големи пропасти. И Деси, и Тръпката били сложни хора, но когато се намерили, някак повярвали, че между тях ще се получи просто, на чисто и хубаво. Пропукването в онова, което смятали за непоклатима, истинска, здрава и заредена с много химия връзка, сринало и двамата. Тръгвайки с големи очаквания и увереност, те не били подготвени за момента, в който разни дребни и по-големи неща ще започнат да се объркват. Като например това, че той искал общо дете, а тя не. Горе-долу по едно и също време те започнали да се съмняват не само в другия и в избора си, но и в собствената им способност да поддържат работещи отношения.
И двамата не били от приказливите, себеанализиращи се хора и доста неща оставали недоизказани. Но докато Тръпката стискал зъби, макар и без да прави опити за разчистване на огорчаващото бунище, в което отношенията им се превръщали, Деси отново започнала да се оглежда. Не защото имала нужда от малко разтоварващ секс без ангажименти, а защото била самотна и не знаела друг начин да привлече вниманието на все по-отдалечаващата се Тръпка. И да, сексът винаги бил добро обезболяващо. „В един момент си дадох сметка, че не можем да си кажем и пет думи, без да последват недоразумение и скандал. А в началото си бях казала, че ако и тази любов се вкисне, ако проваля и това, нищо в живота ми не е жизнеспособно, всичко подлежи на счупване и провал“ – така се обясняваше Деси, докато ревеше на дивана ми.
Който търси, намира. Скоро тя забърсала някакъв не особено специален, но пък сексуално талантлив мъж, който бил на точното време в точното място. Аферата не била предназначена да се скрие, а да разкрие (неизговорени неща, самота, неудовлетворение, объркване, страх от Тръпката, страх от собствената й непригодност за съвместност). Затова хореографията на изневярата скоро започнала да куца и наяве да излизат случайни, дребни открития. Без да съзнава, Деси се самосаботирала и оставяла следи, чрез които комуникирала с Тръпката. Абсурдно дълги разпечатки, съдържащи един-единствен телефонен номер, „забравени“ на видно място, „случайно“ забравен отворен скайп, есемеси по телефон с неизключен звук в 3 през нощта. Деси управлявала аферата си, но и следите от нея, защото целта на цялото мероприятие била самосаботаж. Макар че твърдеше обратното и си вярваше, несъзнавано тя искаше да бъде хваната.
И беше. Един ден Тръпката попаднал на предателски забравена отворена пощенска кутия и прочел неща, които никак не му харесали. После диванът и хладилникът полетели през балкона. „Бях потресена – продължаваше да плаче Деси. – Бях толкова сигурна в него. Можех да се закълна, че когато разбере, че ме губи, ще се хвърли да ме печели обратно. И през ум не ми е минавало, че вместо това ще хвърли дивана. Дори не ми даде шанс да му обясня.“ Явно просто искала да разклати лодката, без да си дава сметка, че въвличането на трети човек е едно от най-унищожителните изпитания за всяка връзка, особено когато тя вече е недобре работеща.
Дали е случайно, че макар и планирани като невинно забавление или утоляване на силно желание към някого, кривванията на лирика толкова често излизат извън контрол, а железните му алибита и паравани се провалят? Едва ли, защото те са провокация – към партньора, към света, към самия него, миналото му, историите му. А провокацията има нужда от отбрана публика, тя не може да се случи без адресат.
Изневерявайки, несъзнавано лирикът иска да се постави в неконтролируема ситуация с неясен изход, да разклати статуквото, да си даде шанс да се пренапише, да се преживее по различен начин. Но най-вече да бъде чут. Освен ако наистина не е срещнал по-подходящ човек, лирикът кръшка на принципа на проективната идентификация, т.е. „аз не умея/страх ме е да изговоря емоциите си и проблемите си във връзката ни, чувствам се зле, но не мога да го изразя, затова, вместо да говоря, ще те накарам да те заболи толкова, колкото ме боли и мен“. И така един ден партньорът се натъква на случайно забравено фактическо доказателство.
Проблемът е обаче, че официалните връзки на лирика имат много по-малък капацитет да оцелеят при създаването на триъгълник от тези на епика. Може би защото отношенията и с „титуляря“, и с „дубльора“ са натоварени с доста повече очаквания от приятно физиологично разтоварване. Затова и не трябва да се изненадва, ако се случи диванът му да полети през балкона. Колкото и да си е представял, че мениджмънтът на изневярата му е на ниво, неуправляемото не може да се управлява.





Станислава Чуринскиене